Решение № 834 от 07.11.2025, Районен съд - Казанлък

РЕШЕНИЕ

№ 834 гр. Казанлък, 07.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ШЕСТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: КРИСТИАН АТ. БАДЖАКОВ при участието на секретаря РАДИАНА Д. ГРОЗЕВА като разгледа докладваното от КРИСТИАН АТ. БАДЖАКОВ Гражданско дело № 20255510101078 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на Л. Д. Т., ЕГН **********, с адрес: ***, чрез адв. Д. Г., вписан в АК-Л. с №1900017355, служебен адрес: *** против „с." ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***. Съдът приема, че се касае за иск с правно основание чл. 124 ГПК вр. с чл. 26, ал.1, предл. 3-то от ЗЗД. Претендира се провъзгласяване на нищожност на Договор за кредит № 1232888 от 23.01.2025г.

Ищецът Л. Д. Т. чрез пълномощника си адв. Д. Г. твърди, че между него и ответника „с." ООД, ЕИК***, е сключен Договор за кредит №1232888 от 23.01.2025г. Страните се били договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 1200,00 лева със срок за погасяване 1 година, ФЛП - 49 % и 63,95 % ГПР.

Ищецът твърди, че съгласно чл. 5. (1) от Договора за заем Т. е следвало в срок от 3 дни (три) от сключването на Договора за заем да предостави на Кредитора едно от следните обезпечения: Безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва, както и поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят кумулативно на определени условия. В чл. 11 (1) от Договора за заем било описано, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателя ще дължи на Кредитора неустойка в размер на 437.54 лв. В процесния случай за ищецът било невъзможно да предостави подобно обезпечение и въпросната неустойка била начислена към общото задължение и разсрочена в погасителния план заедно с вноските за главница и 1 лихва по заема. По този начин, в действителност общата сума, която същият следвало да върне за използвания финансов ресурс не била описаната в договора сума в размер на 1,298.46 лева, а значително по-голяма — в размер на 1,736.00 лева.

Ищецът счита, че въпросната неустойка при тези условия в действителност била скрита лихва по договора за заем и същата би трябвало да бъде включена към ГПР. Счита, че договорът за заем е недействителен поради неточно посоченото в него ГПР. Твърди, че клаузата, уреждаща начисляването на неустойка при непредоставяне на обезпечение след сключването на договора, е нищожна Въпросното вземане, макар и именувано „неустойка“ нямало характер на такава, а било изначало уговорено без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава функции. Кредиторът го бил именувал „неустойка“, за да заобиколи ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който разходите за обезщетения не се вземали предвид при изчисляване на ГПР. Кредиторът си гарантирал, че ще получи това вземане, като създал прекомерни изисквания, предпоставки за сигурно неизпълнение - осигуряване на поръчители или на банкова гаранция в тридневен срок. Това вземане било допълнителна и гарантирана за Кредитора икономическа облага, съставляваща печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка. Предвидената „неустойка" не изпълнявала обезщетителна функция, тъй като тя не зависила от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение. Неустойката по никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението, а се начислявала като добавък към погасителните вноски, следователно така, както била уговорена, неустойката в този размер би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски. Било очевидно е, че неустойката била уговорена, за да генерира допълнителна печалба за кредитора, многократно надвишаваща размера на допустимото от закона възнаграждение за тази дейност. От неосигуряването на поръчители, респ. на банкова гаранция, кредиторът не можел да претърпи вреди, чиято стойност да е по-голяма от тази при пълно неизпълнение от страна на кредитополучателя, а при такова неизпълнение законодателят бил определил горна граница на санкцията в чл. 33 ЗПК - размерът на законната лихва.

Предвиждането в процесния договор, че кредиторът има право на обезщетение по чл. 92 ЗЗД, надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение, не защитавал негов легитимен интерес, а внасял неравноправност по смисъла па чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП в договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя.

Предвид уговорката, че неустойката се дължи не при неизпълнение на основното договорно задължение, а че се дължи независимо дали кредиторът е претърпял вреди от настъпило неизпълнение, то тя изначално не притежавала обезщетителна функция. Ищецът твърди, че неустойката е договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и излизала извън присъщата й обезпечителна функция. В добросъвестните отношения, 2 легитимният кредиторов интерес бил да получи обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на кредитополучателя. Нямало житейска и правна логика един кредитор да престира без наличие на обезпечение, т. е. да е поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга. При наличието на така въведеното задължение за представяне на обезпечение следвало да се приеме, че кредиторът не желае да извърши предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение в явно противоречие с чл. 143, т. 3 от ЗЗП. Не можело да се приеме, че неустойката изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на банкова гаранция или поръчители, не било определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите били утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение било невъзможно в предвидения тридневен срок от подписване на договора за кредит, като по този начин се нарушавал и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните. Считам, че с въпросната клауза се заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се уговоряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва било недопустимо и в този смисъл съдебната практика била константна. По този начин неустойката се отклонявала още повече от основните си функции - обезпечителна и обезщетителна и предоставяла сигурна печалба за кредитора. Заплащането й представлявало допълнителна финансова тежест за потребителя и в този смисъл уговорката противоречала на добрите нрави, не отговаряла на изискването за добросъвестност и водила до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради което представлявала неравноправна клауза по смисъла на разпоредбата на чл. 143 ал. 1 от ЗЗП.

Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба било посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия, какъвто бил настоящият. Такова разрешение било дадено и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5. IV. 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която била транспонирана в българското законодателство с чл. 1 За, т. 9 от ДР на ЗЗП. Според чл. 3 от Директива 3

93/13/ЕИО неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключвало приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. Когото продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова била доказателствената тежест да установи този факт. Предвид съдържанието на договора счита, че може да се направи обоснован извод, че договорът е бланков и изготвен при предварително посочени от кредитора условия, включително клаузата за предоставяне обезпечение в договорите в срок, върху които потребителят не е могъл да влияе. Счита, че посочената клауза, с която се уговаря неустойка при непредоставяне на обезпечение, следва да се счита за нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради противоречието й с добрите нрави и поради изключително завишения размер на неустойката спрямо отпуснатите суми.

/Определение № 101 от 08.03.2022 г. по в. ч. гр. д.№51/ 2022 г. на Окръжен съд - Силистра: Определение № 573 от 26.09.2023 г. по в. ч. гр. д. № 358 / 2023 г. на Окръжен съд - Габрово; Определение № 783 от 26.10.2022 г. по в. ч. гр. д.

№ 439 / 2022 г. на Окръжен съд - Л.; Определение № 38642 от 30.10.2023 г. по ч. гр. д. № 23381 / 2023 г. на Софийски районен съд и много други относно клаузата за неустойка при непредоставяне на обезпечение/.

Счита, че процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в документите било налице посочване на лихвен процент, годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Размерите на тези величини, посочени в договора, обаче не съответствали на действителните такива съобразно поетите от потребителя задължения. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК - „общ разход по кредита за потребителя“ били всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В случая и без да се ползват специални знания било видно, че доколкото предоставената главница по договора била в размер на 1,200.00 лв., а срокът за връщането й бил на 14 месечни вноски от по 124 лева, то общата дължима от потребителя сума по договора в случай на непредоставяне на обезпечение в размер от 1,736 лева не съответствала на посочените размери на лихвения процент /49%/ и на годишния процент на разходите /63.6%/. При това положение била нарушена разпоредбата на чл. 19, 4 ал. 4 от ЗПК, предвиждаща, че годишният процент на разходите по кредита не можел да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, а в случая размерът бил в пъти над допустимото. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включвали разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнасяла за неизпълнение на основното задължение на потребителя - да върне предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други задължения. Да се приемело обратното, означавало да се допусне възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на задължения, различни от задължението за връщане на кредита, размерът на които да не се включва в ГПР. При сключване на процесния договор за кредит била налице именно такава хипотеза, тъй като било уговорено задължение за потребителя да учреди обезпечение и неустойка за неизпълнението му, които не били взети предвид при изчисляване на посочения в договора годишен процент на разходите, в резултат на което последният не съответствал на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Предвид разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК, съгласно която всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна, то в процесния договор имало явен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като посочения в договора размер на ГПР не съответствал на действителния, следователно бил нищожен. Счита, че договорът за заем е недействителен на основание чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него не бил посочен действителният годишен процент на разходите.