Решение № 3585 от 09.06.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3585 гр. София, 09.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20231100513993 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С Решение № 1604 от 03.02.2023 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с Решение № 14200 от 21.08.2023 г. , постановени по гр. д. № 45934/2021 г. по описа на СРС, 127-ми състав, е признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителен иск, че Б. С. Д. дължи на “Профи кредит България“ ЕООД сумата от 3338,59 лв., представляваща остатък от дължима чиста стойност на главница по Договор за потребителски кредит № 3019489532 от 05.05.2017 г., ведно със законната лихва от подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение - 16.12.2020 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК от 29.01.2021 г. по ч.гр.д. № 62897/2020 г. по описа на СРС, 127 състав, като предявените установителни искове за установяване на вземане по издадената заповед за изпълнение са отхвърлени за разликата над уважената част за главница от 3338,59 лв. до пълния предявен размер от 4068,78 лв., както и за сумата от 2756,28 лв., представляваща договорна лихва за периода от 26.10.2017 г. до 26.06.2020 г., за сумата от 457,24 лв., представляваща лихва за забава за периода от 26.06.2020 г. до 14.12.2020 г. , Със същото решение са отхвърлен и предявения от “Профи кредит България“ ЕООД против Б. С. Д. осъдителния иск за сумата от 3000,36 лв., представляваща възнаграждение по допълнителен пакет услуги към договора за кредит от 05.05.2017 г.

Пак със същото решение ответницата Б. С. Д. е осъдена да заплати на “Профи кредит България“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 81,71 лв. – разноски за заповедното производство и сумата от 118,07 лв. – разноски за исковото производство.

Срещу така постановеното решение в частта, с която са отхвърлени предявеният главен установителен иск за разликата над уважената част за главница от 3338,59 лв. до размера от 3796,02 лв. и за сумата от 2756,28 лв., представляваща договорна лихва за периода от 1

26.10.2017 г. до 26.06.2020 г. , е подадена въззивна жалба от „Профи кредит България“ ЕООД, чрез пълномощника си юрк. Г. П., с надлежно учредена власт по делото, с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите.

Поддържа, че неправилно съдът е приел, че договорът за потребителски кредит е недействителен поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, тъй като в него изрично била посочена методиката на формиране на годишния процент на разходите, с която кредитополучателят бил запознат и който бил в съответствие с предвиденото в чл. 19, ал. 4 ЗПК ограничение. Поради което и счита, че в конкретния случай не намират приложение на разпоредбите на чл. 22 и чл. 23 ЗПК. Оспорва извода на съда за нищожност на уговорената възнаградителна лихва, като се позовава на предвиденото в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК ограничение за максималния размер на годишния процент на разходите, доколкото ГПР включвал в себе си и възнаградителната лихва. Моли съда да отмени решението в обжалваната му част. Претендира разноски.

Въззиваемата ответница Б. С. Д. в законоустановения срок не е подала отговор на въззивната жалба и не взема становище по същата.

Решение № 1604 от 03.02.2023 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с Решение № 14200 от 21.08.2023 г. , постановено по гр. д. № 45934/2021 г., по описа на СРС, 127-ми състав в частта, с която е признато за установено, че Б. С. Д. дължи на “Профи кредит България“ ЕООД на основание чл. 422 ГПК сумата от 3338,59 лв., представляваща главница по Договор за потребителски кредит № 3019489532 от 05.05.2017 г., ведно със законната лихва от 16.12.2020 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 по ч.гр.д. № 16624/2021 г. по описа на СРС, 179 състав, в частта, с която предявените установителни искове за установяване на вземане по издадената заповед за изпълнение за разликата над сумата от 3796,02 лв. до предявения размер на главницата от 4068,78, 00 лв. е отхвърлен, в частта с която акцесорния иск е отхвърлен за сумата от 457,24 лв., представляваща лихва за забава за периода от 26.06.2020 г. до 14.12.2020 г., както и в частта, с която предявения осъдителен иск за сумата от 3000,36 лв., представляваща възнаграждение по допълнителен пакет услуги към договора за кредит от 05.05.2017 г. е отхвърлен, не е обжалвано от страните и е влязло в законна сила.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По наведени доводи във въззивните жалби, съдът намира следното:

2

По силата на договор за потребителски кредит № 3019489532 от 05.05.2017 г. “Профи кредит България“ ЕООД като кредитодател е предоставил на Б. С. Д. – кредитополучател сума в размер на 4200,00 лв., при уговорен срок за връщане на кредита от 36 месеца. В процесния договор е предвиден годишен процент на разходите в размер на 49,89 %, както и годишен лихвен процент (ГЛП) в размер на 41,17 % като извън тях е предвидено потребителят да заплати възнаграждение за закупена допълнителна услуги в размер на 3273,12 лв. В погасителен план към договора за потребителски кредит е посочен размерът на месечните вноски по договора, формирани сумарно от главница, лихва и възнаграждение за закупения пакет допълнителни услуги, като общо дължимата от потребителя сума е в размер на 10650, 96 лв.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, като в чл. 19, ал. 2 ЗПК е предвидено, че годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът.

В разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК е предвиден максимално допустимият размер на ГПР - годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет /основен лихвен процент плюс 10 %/, от където следва, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума.

Макар формално посочения в процесния договор размер на ГПР от 49,89 % да е в рамките на предвиденото в закона ограничение, настоящият състав на съда намира, че същият е изчислен без в него да бъде включен възнаграждението за допълнителни услуги. Същото представлява разход по кредита, свързани с усвояването и управлението му, поради което и следва да бъдат съобразени при изчисляването на ГПР, който по същността си представлява индикатор за общото оскъпяване на кредита.

Общото задължение на ответника в размер на 10650,96 лв. е съответно на вписаните в погасителния план – неразделна част от договора за кредит, сборни плащания, в които изрично е включено и възнаграждението за допълнителни услуги. Месечният размер на вноската е начислен като сбор от части от главница и договорна лихва, както и горница, явяваща се дължима като възнаграждение за закупените допълнителни услуги в размер на 90,92 лв. – за 36 от месечните вноски. Въпреки, че плащането на възнаграждението за допълнителни услуги е отразено в погасителния план, същото не е отчетено като разход при формирането на оповестения ГПР в размер на 49,89 %, като подобен начин на отразяване на разходите не е в съответствие с изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. В конкретния случай предоставената като главница парична сума е в размер на 4200,00 лв., а възнаграждението за закупения пакет от допълнителните услуги са на обща стойност 3273,12 лв. и с оглед на предвидения годишен лихвен процент от 41,17%, общият размер на задължението по 3 договора за кредит е в размер на 10650,96 лв. При отчитане на включените възнаграждения за допълнителни услуги в общ размер на 3273,12 лв. като разход и част от ГПР, размерът на същия безспорно превишава предвиденото в чл. 19, ал. 4 ЗПК ограничение от 50%, поради което и процесните клаузи, надвишаващи определения по ал. 4 размер, са нищожни на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК.

Наред с това, настоящият състав на съда намира, че макар формално процесният договор да покрива изискуемите реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, то вписаните в него параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 на чл. 11, ал. 1 ЗПК, доколкото годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя са посочени по неясен и въвеждащ в заблуждение начин. Въпреки че потребителят е бил информиран за дължимото възнаграждение на допълнителните услуги, то невключването на размера им при изчисляване на годишния процент на разходите не му е позволило като икономически по-слаба страна в правоотношението да прецени обхвата на поетите от него задължения и да съобрази интересите си. Неспазването на предвиденото в разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК правило относно съдържанието на договора за потребителски кредит води до недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК, поради което и при съобразяване на чл. 23 ЗПК потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В този случай ищецът има вземане единствено за чистата сума по кредита, след приспадане на всички направени вноски по кредита общо в размер на 861,41 лв., поради което законосъобразно предявеният иск за главница е уважен до сумата от 3338,59 лв. /4200 лв. отпусната главница – 861,41 лв. погашения по кредита = 3338,59 лв./. В тази връзка следва да се посочи, че при недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Когато недействителността бъде констатирана в производството по чл.