Решение № 262394 от 15.07.2022, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№…….. гр. София, 15.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ

СЪД, ГО, ІII - В въззивен състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети март две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от мл. съдия Симеонова в. гр. дело № 3657 по описа на съда за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 173559/11.08.2020 г. по гр. д. № 51811/2019 г. по описа на СРС, 48 състав, изменено по реда на чл. 248 ГПК с определение № 20032675/04.02.2021 г. по гр. д. № 51811/2019 г. по описа на СРС, 48 състав, е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 143, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че С.В.Г., ЕГН ********** дължи на „А.Т.“ ЕООД, ЕИК ********сумата от 800 лв. – главница по договор за кредит № 658608 от 25.04.2016 г., ведно със законна лихва от 31.01.2019 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение от 20.03.2019 г. по ч. гр. д. № 6139/2019 г. по описа на СРС, 48 състав, като са отхвърлени предявените искове за сумата от 205,42 лв. - договорна лихва за периода от 25.04.2016 г. до 31.05.2017 г., сумата от 380,98 лв. - наказателна лихва за периода от 01.06.2016 г. до 21.01.2019 г., сумата от 72,65 лв. - административни разходи за извънсъдебно погасяване на задълженията по кредита и сумата от 360,61 лв. - възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство от 25.04.2016 г. Осъдена е С.В.Г. да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на „А.Т.“ ЕООД сумата от 137,88 лв. - разноски в исковото производство, сумата от 37,98 лв. – разноски в заповедното производство, осъдено е „А.Т.“ ЕООД да заплати на С.В.Г. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 319,40 лв. – разноски в исковото производство и сумата от 201,17 лв. – разноски в заповедното производство.

Срещу така постановеното решение в частта, с която е уважен искът за сумата от 800 лв. – главница по договор за кредит от 25.04.2016 г. е постъпила въззивна жалба от ответницата С.В.Г., чрез адвокат К.И., с доводи за неправилност и незаконосъобразност на решението в тази част. В жалбата не са изложени никакви оплаквания по правилността на решението, моли се за отмяната му в обжалваната част и за отхвърляне на иска за главница.

С молба – уточнение от 21.10.2020 г. (подадена след срока за въззивно обжалване), въззивникът поддържа, че по делото не са налични доказателства, които да удостоверяват валидно плащане от „А.Т.“ ЕООД на чуждо задължение, действителността на сключения договор за предоставяне на поръчителство и самото поръчителство.Твърди се, че договорът за поръчителство, сключен между „А.Т.“ ЕООД и „К.“ ЕАД е нищожен, тъй като се цели натрупването на значително по – високи разходи за длъжника по кредита. На длъжника не е предоставено право на избор и възможност за индивидуално договаряне, а поръчителят е свързано с кредитодателя лице, което не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата на потребителя и търговеца (кредитор), и противоречи на чл. 16 ЗПК. Оспорва се регресното право на ищеца.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от „А.Т.“ ЕООД.

Срещу постановеното решение в частите, с които са отхвърлени исковете е постъпила въззивна жалба от ищеца „А.Т.“ ЕООД, чрез юрисконсулт В.Г., с доводи за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди се, че съдът неправилно е приел, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита следва да бъде включено и дължимото възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство, сключен между „А.Т.“ ЕООД и С.В.Г., който разход не притежава изброените в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК характеристики – не е пряко свързан с договора за кредит, към момента на сключване на договора за кредит „К.“ ЕАД не е имало знание за този разход, посоченият разход не е задължителен (не е необходимо условие) за сключване на договора за кредит и отпускане на кредита и кредитополучателят е могъл да избере дали да обезпечи или не задълженията си по договора, както и да избере начин на обезпечаване – чрез банкова гаранция или чрез посочване на трето лице. Фактът, че поръчителят е свързано с „К.“ ЕАД лице по никакъв начин не прави договора за предоставяне на поръчителство част от договора за кредит, нито го прави недействителен спрямо длъжника. На последния е предоставена преддоговорна информация, включително относно формирането на ГПР. Няма изрично изискване за посочване на компонентите на ГПР, в случая в него се отчита един разход – за лихва, който е ясно посочен, като длъжникът въпреки това не се е отказал от договора. От приетото от СРС, че възнаграждението за поръчителство следва да се включва в ГПР произтича и неправилният извод, че размерът на ГПР надвишава максимално допустимия от закона, вследствие на което договорът за кредит е недействителен. При незаконосъобразно определяне на ГПР е налице частична недействителност на уговорката за ГПР, съответно ГПР следва да се прилага до законоустановения размер - чл. 19, ал. 6 ЗПК. Предвид изложеното се моли за отмяна на решението в обжалваната от ищеца част, за уважаване на исковете и за присъждане на разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от С.В.Г., чрез адвокат К.И., с който жалбата на ищеца се оспорва като неоснователна, с искане да бъде оставена без уважение. Претендират се разноски.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно разпоредбата на чл.

235, ал. 2 ГПК, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивните жалби са подадени в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са процесуално допустими.

Разгледани по същество, въззивните жалби са неоснователни.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваните части.

Същото е и правилно и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите му, като във връзка с доводите на страните е необходимо да се посочи следното:

Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 138 ЗЗД, вр. чл. 143 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86 ЗЗД.

Производството пред първоинстанционния съд е започнало като заповедно по реда на чл. 410 ГПК. В полза на „А.Т.“ ЕООД е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 6139/2019 г. на СРС, 48 състав, против С.В.Г. за сумите както следва: 800 лв. – главница по договор за кредит № 658608 от 25.04.2016 г., ведно със законна лихва от 31.01.2019 г. до плащане на вземането, 205,42 лв. - договорна лихва за периода от 25.04.2016 г. до 31.05.2017 г., сумата от 380,98 лв. - наказателна лихва за периода от 01.06.2016 г. до 21.01.2019 г., сумата от 72,65 лв. - административни разходи за извънсъдебно погасяване на задълженията по кредита и сумата от 360,61 лв. - възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство от 25.04.2016 г., сключен между „А.Т.“ ЕООД и С.В.Г., с който е обезпечено вземането по договор за кредит от същата дата между „К.“ ЕАД и С.Г., както и 86,39 лв. – разноски. По така издадената заповед е постъпило в срок възражение от длъжника за недължимост на претендираните суми на заявителя. От последния е предявен установителен иск по чл. 422, вр. с чл.

415 ГПК за признаване дължимостта на сумите, за които е издадена заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК.

Ищецът твърди, че на 25.04.2016 г. между „К.“ ЕАД и ответницата е сключен договор за кредит № 658608 по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), неразделна част от който са Приложение № 1 към него, съдържащо погасителен план, стандартен европейски формуляр и Общите условия. При сключването на договора с „К.“ ЕАД ответницата е избрала да обезпечи задълженията си по договора за кредит посредством поръчителство от трето одобрено от „К.“ ЕАД юридическо лице, а именно „А.Т.“ ЕООД, което се е съгласило да отговаря солидарно с кредитополучателя за изпълнението на всички негови задължения по договора за кредит, срещу което от своя страна ответницата се е задължила да му заплати възнаграждение в размер на 58,98 лв. на месец за периода на действие на договора за кредит. Договорът с ищеца за предоставяне на поръчителство е подписан на 25.04.2016 г. чрез разменяне на електронно волеизявление съобразно ЗЕДЕУУ. На същата дата между ищеца и „К.“ ЕАД е сключен и договор за поръчителство, по силата на който ищецът, като поръчител, се задължил да отговаря пред кредитора солидарно с ответницата за всички нейни задължения по договора за кредит. Ответницата не изпълнила задълженията си по договора за кредит. С оглед извънсъдебно уреждане на отношенията посредством сключване на споразумение, „К.“ ЕАД направило административни разноски в размер на 72,65 лв., които се дължат съгласно т. 2.

7 от Раздел 8 от Общите условия, неразделна част от договора.

Поради неизпълнение на задълженията на ответницата по договора, „К.“ ЕАД изпратило на 23.01.2019 г. искане за плащане до ищеца, като поръчител, който на

25.01.2019 г. погасил всички задължения на ответницата по договора за кредит възлизащи на: 800 лв. - главница, 205,42 лв. - договорна лихва, 380,98 лв. - наказателна лихва и 72,65 лв. - сторени административни разноски за извънсъдебно погасяване на задължението, за което уведомил ответницата. За тези вземания, както и за дължимото му възнаграждение за поръчителство в размер на 360,61 лв., ищецът се снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 6139/2019 г. на СРС, 48 състав, срещу която в срока по чл.

414, ал. 2 ГПК е депозирано възражение, поради което дружеството е депозирало искова молба за установяване на вземанията си по заповедта.

Ответницата оспорва исковете по основание и размер, счита договора за предоставяне на поръчителство за нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 138, ал. 1 ЗЗД, твърди, че няма данни между ищеца и „К.“ ЕАД да е бил сключен договор за поръчителство в изискуемата от закона писмена форма, както и поддържа, че липсват доказателства за извършено плащане от „А.Т.“ ЕООД на „К.“ ЕАД. Твърди, че не дължи сумите, тъй като поръчителството било погасено на 01.12.2017 г. Възразява за нищожност на клаузите за възнаградителна лихва и за неустойка в процесния договор за кредит. Моли за отхвърляне на исковете.

Претенцията на ищеца „А.Т.“ ЕООД се основава на сключен между дружеството и ответницата договор за предоставяне на поръчителство, по който дружеството е поело задължение да сключи договор за поръчителство с „К.“ ЕАД и да отговоря пред него солидарно с потребителя за изпълнение на задълженията му.

Въззивният съд приема, че решението в частта, с която е уважен искът за главница в размер на 800 лв. е правилно, с оглед липсата на конкретни оплаквания по правилността на решението във въззивната жалба на ответницата, заявени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК. Бланкетната въззивна жалба е допустима, но сезира въззивния съд да извърши проверка само в рамките на служебните му задължения по чл. 269 ГПК. При подадена в срок въззивна жалба, в която не са посочени конкретни пороци на първоинстанционното решение, въззивната жалба е редовна по аргумент от чл. 262, ал. 1, във връзка с чл. 260, ал. 1, т. 3 ГПК, но по нея, при липса на допуснато от първоинстанционния съд нарушение на императивна материалноправна норма, е недопустимо извършване на цялостна проверка на правилността на обжалваното решение. С оглед правомощията на въззивната инстанция, при подадена бланкетна въззивна жалба въззивната инстанция следва да се произнесе само по валидността и допустимостта на първоинстанционното решение и по правилното или неправилното приложение на императивните материалноправни норми (решение № 246/23.10.2013 г. по гр. д. № 3418/2013 г. на ВКС, ГК, І г. о., решение № 216/19.01.2015 г. по гр. д. № 2008/2014 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 172/10.04.2017 г. по т. д. № 2312/2015 г. на ВКС, ТК, І т. о., определение № 276 от 09.04.2020 г. по гр. дело № 3660/2019 г. на III ГО на ВКС). Направеното уточнение на въззивната жалба с молба от 21.10.2020 г. е след срока за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което всички оплаквания в тази молба са преклудирани и въззивният съд не дължи произнасяне по тях, извън въпросите, за които съдът следи и служебно.