Решение № 1811 от 25.03.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1811 гр. София, 25.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от ГЕОРГИ СТОЕВ Въззивно гражданско дело № 20211100513073 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК

С Решение № 20171410/12.08.2021 г., постановено по гр.д. № 20470/2020 г. по описа на Софийски районен съд, 25 състав, са уважени предявените от Д. А. А., ЕГН **********, срещу „Лено“ АД /с предишно наименование „Ленно“ АД/, ЕИК 203217465, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „*******, обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за прогласяване на нищожността на разпоредбата на чл. 2.4., б. „е“, предположение (ii) от Договор за Бизнес Кредит с клиентски № 6460/11.09.2019 г., както и иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 5 113,43 евро, представляваща недължимо платена такса за предсрочно погасяване на задължения по Договор за Бизнес Кредит с клиентски № 6460/11.09.2019 г., ведно със законната лихва от 29.05.2020 г. до окончателното погасяване на задължението.

Първоинстанционният съд се е произнесъл и по дължимостта на разноските в исковото производство на основание чл. 78 ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба № 25005060/25.01.2022 г., подадена от ответника, с която е обжалвано първоинстанционното решение изцяло. Въззивникът навежда оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на процесуалните правила, регламентиращи процеса по установяване на релевантни факти и оценка на събрания доказателствен материал, както и поради противоречие на материалния закон. Претендира разноски.

1

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищците с който се излагат доводи за нейната неоснователност и недоказаност. Моли да се постанови решение, с което да се отхвърли въззивната жалба, респективно да се потвърди първоинстанционния акт, и да бъдат присъдени направените съдебни разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Въззивният съд съгласно чл. 269 ГПК е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпросите; 1) дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, 2) както и за интереса на някоя от страните по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По основателността на иска.

Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Предмет на делото е твърдяното от ищеца материално субективно притезателно право с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 5 113,43 евро, представляваща недължимо платена такса за предсрочно погасяване на задължения по Договор за Бизнес Кредит с клиентски № 6460/11.09.2019 г., т.е. представляваща престирана при начална липса на основание сума по договор за потребителски кредит,; както и по иска с правна квалификация чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП действителността на клаузата на клаузата на чл. 2.4., б. „е“, предположение (ii) от Договор за Бизнес Кредит с клиентски № 6460/11.09.2019 г., предвиждаща заплащане на неустойка/ такса при предсрочно погасяване на задължението по кредита.

Фактическият състав, който поражда правото на ищеца да иска връщане на престацията, включва следните елементи: 1) имуществено разместване между патримониума на две лица, т.е. даване, респективно получаване на някакво благо 2) при начална липса на основание за осъщественото имуществено разместване.

В тежест на ищеца по делото е в условията на пълно и главно доказване да установи факта на плащането на процесната сума, като в тежест на ответника остава да докаже наличието на правно основание, което да обосновава задържането на паричната престация. В този смисъл Решение № 369 от 18.06.2024 г. на ВКС по к. гр. д. № 3821/2023 г.;

Решение № 50143 от 1. 1. 2022г. На ВКС по гр. д. №4307/2021г., III г. о.,ГК; Постановление 2

№ 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС.

В тежест на ответника по делото по предявения иск с правна квалификация чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП е да установи в условията на пълно и главно доказване, 1) възникването на валидно облигационно отношение по договор за кредит между него и ответника, по силата на което е предоставил уговорената парична сума; 2) както и валидността на клаузата на чл. 11 от Договор за потребителски кредит № 556081/06.08.2021 г.

При физическо лице – едноличен търговец е налице единство в правния субект, но и обособеност на предприятието на едноличния търговец от неговото останало имущество (Тълкувателно решение № 2 от 27.12.2001 г. по гр. д. № 2/2001, ОСГК на ВКС).

Задълженията по процесния договор са били поети от ищеца. в лично, а не в търговско качество. Противно на възраженията на ответника, презумпцията на чл. 286, ал. 3 от ТЗ е оборена. Даденото разрешение съответства на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори и решенията на Съда на Европейския съюз по прилагането й. Директивата дефинира договорите, към които се прилага, според качеството на страните по тях – в зависимост от обстоятелството дали те действат или не действат в рамките на осъществяваната от тях търговска или професионална дейност (решение на Съда от 30.05.2013 г., Dirk Frederik Asbeek Brusse и др.

(С-488/11), ECLI: EU: C: 2013: 341, решение на Съда от 06.07.2017 г., Air Berlin & Co.

Luftverkehrs RG (С-290/16), ECLI: EU: C: 2017: 523, решение на Съда от 17.05.2018 г., Karel de Grote – Hogeschool Katholieke Hogeschool Antwerpen (С-147/16), ECLI: EU: C: 2018: 320, решение на Съда от 21.03.2019 г., Henri Pouvin и др. (С-590/17), ECLI: EU: C: 2019: 232 и много други). Също съгласно практиката на СЕС, когато е сезиран със спор по договор, който би могъл да попадне в приложното поле на посочената директива, националният съд трябва с оглед на всички обстоятелства по делото и на всички доказателства да провери дали съответното лице, което е страна по договора, може да бъде определено като потребител по смисъла на директивата (решение на Съда от 03.09.2015 г., Costea (С-110/14), ECLI: EU: C: 2015: 538, решение от 27.10.2022 г., "С. В. " ООД (С-485/21), ECLI: EU: C:

2022: 839 и др.). Такива установени по делото обстоятелства се съобразяват и от настоящия съдебен състав. Виж Решение № 26 от 22.02.2024 г. по т. д. № 1253/2023 г. на ВКС, ТК, І т. о. и Решение № 57 от 17.05.2024 г. по т. д. № 2418/2022 г. на ВКС, ТК, І т. о. о Определение № 1443 от 3.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 374/2024 г., I т. о., ТК.

Съгласно т. 22 от C-472/10 Съдът е компетентен да тълкува понятието

„неравноправна договорна клауза“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13 ЕИО на Съвета и приложението към нея, както и критериите, които националният съд може или трябва да прилага при преценката на договорна клауза от гледна точка на разпоредбите на Директивата, като се има предвид, че националният съд има правомощието въз основа на тези критерии конкретно да квалифицира съответната договорна клауза с оглед на обстоятелствата по разглежданото от него дело - в този смисъл е т. 44 от VB Pénzügyi Lízing, C-137/08; т. 20 от C-226/12, и т. 66 от Aziz, C-415/11.

3

Когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата, и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика – в този смисъл т. 46 от C 415/11. Въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, като това положение води до приемането от негова страна на условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да повлияе на съдържанието им – в този смисъл т. 27 от Pereničová и Perenič, C-453/10 и т. 33 от Invitel, C-472/10. С оглед на това положение на по-слаба страна, първо, член 3, параграф 1 от Директива 93/13 забранява клаузите от общите договорни условия, които въпреки изискването за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора за страните – в този смисъл т. 41 и т. 42 от C-92/11. Съгласно член 6, параграф 1 от Директивата неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Както е видно от съдебната практика на Съда, става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях - в този смисъл т. 45 от c 415-11.

След анализ на събрания писмен доказателствен материал, се установява, че 1) посочената главница в договора за кредит е била 15 000 евро; 2) Длъжникът е престирал на кредитора общо сумата от 22 353, 14 евро, от която главница в размер на 14 974,11 евро, възнаградителна лихва 615, 28 евро; неустойка за забава в размер на 970,32 евро; неустойка за предсрочно погасяване 5 113,43 евро чл. 2.4., б. „е“, предположение (ii), както и такса за заличаване на учредените обезпечения в размера на 680 евро При сключването на договора е събрана и такса за административно и юридическо обслужване в размер на 1 225,83 лева, такса в размер на 138,00 лева за експертна оценка.

По отношение на събиране такси във връзка с отпускането на кредита, както и неговото предсрочно погасяване. В ЗПК е предвидено, че кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита – чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Възможно е уговарянето само на клаузи за такси свързани с допълнителни услуги по договора - чл. 10а, ал. 1 ЗПК, какъвто характер процесната услуга очевидно няма. Същата попада в забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, доколкото е свързана с усвояването на сумата от потребителя, респективно е свързана с основното задължение на кредитора по договора - да предостави заемната сума. Касае се за възнаграждение по договора, а не за допълнителна услуга, което възнаграждение следва да бъде включено в годишния процент на разходите /ГПР/ – чл. 19, ал. 1 ЗПК. Уговарянето му като отделно възнаграждение /услуга/ има за единствена цел заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР, а съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в 4 договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.

По отношение на клаузата представлява неустойка при предсрочно погасяване на задълженията по потребителския договор. Уговорена по този начин неустойката обезпечава не пряко изпълнението на задълженията за връщане на главницата и заплащане на възнаградителната лихва по заема, а напротив неоправдано и в противоречие със законна и добрите нрави се създават ограничения пред длъжника при изпълнението на договора. Така уговорена неустойката се дължи независимо от своевременното изпълнение на задълженията за главница и лихва съобразно уговорения погасителен план. Съдът приема, че така уговорената неустойка по своя характер притежава санкционна функция, но не зависи от вредите от това неизпълнение, а цели да се кумулира със задължението (вкл. е предвидена като размер от погасителните вноски), което се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция, което противоречи на принципа на добросъвестността. С оглед обстоятелството, че същата е включена наред с основното задължение по погасителния план също води до извод, че не цели обезпечаване на кредита, а скрито възнаграждение, т.е. без да е включено в ГПР, с което на самостоятелно основание заобикаля закона с оглед чл.19, ал.4 ЗПК вр. пар.1 ДР ЗПК. Отделно от това, с така уговорената неустойка се цели дерогиране разпоредбите на глава 4 от ЗКП, касателно оценката на кредитоспособността на потребителя, която оценка следва да бъде извършена преди сключване на договора за потребителски кредит от страна на заемодателя, което на самостоятелно основание я прави вероятно.