Решение № 412 от 17.04.2024, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 412 гр. Варна, 17.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ГО, в публично заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мирела Огн. Кацарска

Членове:

Иванка Д. Дрингова

Весела Гълъбова при участието на секретаря Петя П. Петрова като разгледа докладваното от Иванка Д. Дрингова Въззивно гражданско дело № 20243100500083 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба вх. № 80290/27.10.2023г. от В. Г. И., ЕГН ********** от гр. *******, чрез процесуалния му представител адв. Н.

П. от ВАК срещу решение № 3306 от 16.10.2023г., постановено по гр. дело № 16161/2022г. на ВРС, XXXIII-ти състав, с което са отхвърлени предявените срещу П. М. М., ЕГН ********** от гр. В*********** обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 79 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

В жалбата се сочи, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на процесуалноправните и материалноправните норми. Оспорва съждението на районния съд за използвано минало свършено време в сключения договор за наем в т. 2 от раздел II, от което е изведен правния извод за заплатено наемно възнаграждение. Отправеното искане е за отмяна на обжалваното решение и присъждане на направените пред двете инстанции съдебни разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор от насрещната страна по жалбата. Въззиваемият се явява в открито съдебно заседание и оспорва жалбата. Излага, че три месеца е правил ремонт на апартамента, след 1 което адвоката на въззивника изготвил договора за наем. Ремонтът бил на стойност наемната цена за четири години и няколко месеца. С въззивника имали договорка да купи апартамента, но тя отпаднала, защото В. изтеглил кредит и ипотекирал апартамента. След като изтекъл срока, напуснал апартамента. Последните месеци в наетото жилище живели родителите на въззиваемия. Моли за потвърждаване на първоинстанционното решение.

За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното:

Производството по делото е образувано по искова молба от В. Г. И. срещу П. М. М., с която са предявени обективно кумулативно съединяване на положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл.79 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните,че ответникът дължи на ищеца следните суми: сумата от 5920 лв., представляваща обезщетение за вреди от неизпълнение на договорно задължение за извършване на ремонт по раздел II, т. 2 от договор за наем от 19.12.2018г.; сумата от 2129 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата от 5920 лв. за периода от 19.12.2018г. до 05.07.2022г.; сумата от 474 лв., представляваща неплатени разходи за ел. енергия за периода от 18.03.2022г. до 17.05.2022г., сумата от 329 лв., представляваща неплатени задължения към етажната собственост на блока, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда - 05.07.2022г. до окончателното погасяване на всички главници, за които суми е издадена заповед за изпълнение № 5196/09.08.2022г. по ч.гр.д.№ 8679/2022г. по описа на ВРС, XLVI-ти състав.

Претендират се направените разноски в производството по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.№8679/2022г., както и тези в исковото производство пред първата инстанция.

Ищецът твърди, че на 19.12.2018г. с П. М. М. са сключили договор за наем, по силата на който страните са договорили ответникът да живее в жилище, находящо се в гр. В. , без да заплаща наем за срок от четиридесет месеца, в замяна на което страните приемат, че е извършен пълен ремонт на наетия под наем имот, състоящ се от две стаи, кухня и сервизни помещения, със застроена площ от 78,56 кв.м., за сумата от 5920 лева. Сочи се, че фактически страните се договорили за периода, през който наемателят живее в жилището, той да извърши пълен ремонт на стойност 5920 лева и която сума представлява обезщетение за вреди от неизпълнение на договорно задължение по раздел II, т.2 от договора. Ответникът не бил заплатил разходи за електрическа енергия в размер на 474 лева за периода 19.12.2018г. до 17.05.2022г., а задълженията към етажната собственост на блока са в размер на 329 лева, и двете суми дължими по съгласно т. III от договора.

В срока по чл. 131 от ГПК, ответникът не е депозирал отговор. В с.з. се явява лично и оспорва предявените искове. Твърди, че е изпълнил всички свои задължения по сключения договор за наем, както и че е започнал да ползва имота след като е извършил ремонт на същия.

С обжалваното решение предявените положителни установителни 2 искове са отхвърлени изцяло.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл.269, ал.1 изр.второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.

Решението на първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл.

236 ГПК и е действително, произнасянето съответства на предявеното искане и правото на иск е надлежно упражнено, поради което производството и решението са допустими.

Варненският окръжен съд, с оглед наведените оплаквания и след преценка на събраните доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

От приетото за послужване ч.гр.д.№ 8679/2022г. по описа на ВРС, XLVI-ти състав е видно, че в развилото се заповедно производство въз основа на заявление на В. Г. И. е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу П. М. М. за сумата от 5920 лв., представляваща обезщетение за вреди от неизпълнение на договорно задължение за извършване на ремонт по раздел II, т. 2 от договор за наем от 19.12.2018г.; сумата от 2129 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата от 5920 лв. за периода от 19.12.2018г. до 05.07.2022г.; сумата от 474 лв., представляваща неплатени разходи за ел. енергия за периода от 18.03.2022г. до 17.05.2022г. и сумата от 329 лв., представляваща неплатени задължения към етажната собственост на блока, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда - 05.07.2022г. до окончателното погасяване на всички главници, както и сторените разноски в заповедното производство от 177,04 лв. за платена държавна такса и 773 лв. заплатено адвокатско възнаграждение. В срока по чл. 414 от ГПК длъжникът е депозирал възражение, което е обусловило допустимостта на установителни искове по чл. 415 вр. чл. 422, които са предявени в едномесечния срок по чл. 415, ал. 4 от ГПК.

Между страните не се спори, а и от представеното писмено доказателство по делото се установява, че на 19.12.2018г. В. И. е предоставил на П. М. за ползване собствения си недвижим имот, представляващ апартамент № 48, находящ се в гр. В. В раздел II, т. 1 от договора , страните са договорили, че имотът се предоставя за срок от 40 месеца, считано от датата на подписване на договора и срещу наемна цена от 150 лв. месечно, който се счита заплатен за целия период на договора. В т. 2 е обективирано изявлението на страните, че приемат горното условие като резултат от извършен от наемателя пълен ремонт на наемания апартамент в размер на 5920 лв., представляващи вложени материали и труд по ремонта, както и че приемат горната сума за окончателно валидно плащане на целия срок на договора.

По делото са събрани и гласни доказателства от водените от страните свидетели досежно обстоятелството извършен ли е ремонт на наетото жилище от въззиваемия, които съдът ще обсъди в мотивите си при 3 необходимост.

Гореизложената фактическа обстановка обуславя следните правни изводи:

Договорът за наем е двустранен, възмезден, неформален и консенсуален договор, а не реален, както намира въззивникът. Процесният договор за наем е сключен от страните в писмена форма, която улеснява доказване на волята на договарящите. При наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл. 20 от ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните, тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. В случая, спорният въпрос между страните е дали наемателят е извършил ремонт на жилището преди неговото наемане или е следвало да извърши ремонт след сключването на договора, но такъв не е извършен. Според настоящия съдебен състав действителната воля на страните се установява от буквалния прочит на т. 1 и т. 2 от раздел II, в която е обективирано ясното изявление на страните, че приемат уговорената наемна цена за платена в резултат от извършен от наемателя пълен ремонт на апартамента, остойностен на 5920 лв. и че приемат горната сума за окончателно валидно плащане на целия срок на договора. Не е необходимо извършване на граматическо тълкуване на договора, в какъвто смисъл са част от оплакванията на въззивника, доколкото при подписването на наемния договор страните са се съгласили, че наемната цена е заплатена със стойността на извършения от наемателя ремонт. Ако този ремонт не е бил извършен към момента на сключване на договора, то в последния би трябвало да се посочи, че наемната цена ще се заплаща със стойността на сторените разходи за материали и труд по извършвания, извършващия се или бъдещ ремонт. Че уговоренат а наемна цена е платена се установява индиректно и от липсата на разписано задължение на наемателя да извърши ремонт или да заплаща уговорения наем. Нещо повече, в т. 6 от раздел III е посочено, че наемателят може да извършва строително-ремонтни или монтажни работи само със съгласието и одобрението на наемодателя.

Видно от раздел V не е и предвидено като условие за прекратяване на договора или за заплащане на неустойка евентуалното пълно или частично неизпълнение на задължение за извършване на ремонт. Несъмнено, съвкупното тълкуване на всички договорни клаузи обуславят извода, че П. М. е извършил ремонт на собствения на В. И. апартамент преди сключване на процесния наемен договор, като направените разходи за материали и труд са приети от двете страни за изпълнение на задължението на наемателя за заплащане на наемната цена за целия период на действие на договора.

Следователно, в процесния договор липсва клауза за задължение на наемателя да извърши ремонт на наетото жилище. А щом това е така, то няма как и да се претендира обезщетение от неизпълнение на несъществуващо договорно задължение. Тук е мястото да се посочи, че събраните гласни доказателства, в частта, с която въззивникът се домогва да установи, че преди подписването на договора за наем в жилището не е правен ремонт, са 4 недопустими, по смисъла на чл. 164, ал. 1, т.6 от ГПК. В останалата им част, в която страните се домогват да докажат в какво състояние е било жилището след прекратяване на наемния договор, са неотносими към предмета на спора и не следва да бъдат обсъждани.

По изложените съображения, искът за установяване съществуване на задължение в размер на 5920 лв. се явява неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен. Неоснователността на главния иск обуславя тази на акцесорния иск за заплащане на обезщетение за забава в размер на 2129 лв., който също следва да бъде отхвърлен.

Като неоснователна се преценява и претенцията на ищеца за заплащане на сумата от 329 лв., претендирана като неплатени задължения към етажната собственост. Ищецът не е представил доказателства за съществуването на подобни задължения през периода на действие на наемния договор, както и за техния размер, поради което и този иск следва да бъде отхвърлен.

Предвид представените от ищеца с исковата молба служебни бонове за извършени плащания по фактура ****** за консумирана ел. енергия за периода от 18.03.2022г. до 17.04.2022г. за сумата от 261,06 лв. и по фактура ********** за консумирана ел. енергия за периода от 18.04.2022г. до 17.05.2022г. за сумата от 192,62 лв., съдът намира за частично основателна претенцията за установяване съществуването на вземане на въззивникът за неплатени разходи за ел. енергия за периода от 18.03.2022г. до 17.05.2022г. за сумата от 453,68 лв. Доказаните плащания от страна на въззивника касаят период, който се включва в периода на действие на наемния договор, поради което са дължими от въззиваемия по силата на чл. 232, ал. 2 от ЗЗД, както и поетото договорно задължение по т. 7 от раздел III. За разликата до претендираната дума от 474 лв. искът следва да се отхвърли, тъй като сумата от 20,32 лв. касае заплатена неустойка и такса за възстановяване на захранването и следва да се претендира на друго основание.