Решение № 2884 от 08.08.2023, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 2884 гр. В., 08.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – В., 35 СЪСТАВ, в публично заседание на девети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Виолета Кожухарова при участието на секретаря Мариана Д. Д.а като разгледа докладваното от Виолета Кожухарова Гражданско дело № 20223110115741 по описа за 2022 година

Производството е образувано въз основа на искова молба вх. № 82321/28.11.2022 год. от В. Г. Ф., с адрес: гр. В., ул. 16-та“ № 12, чрез пълномощник срещу „Е. С.” АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. В., бул. „В. В.” № 258, „В. Т. - Е.” , с искане за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумите от:

510.91 лв., представляваща заплатени такси достъп ниско напрежение за периода от 22.05.2018 год. до 22.11.2022 год.;

2105.51 лв., представляваща заплатени такси пренос ниско напрежение, за периода от 22.05.2018 год. до 22.11.2022 год. Претендират се и разноски.

В исковата молба се излага, че до 22.05.2018 год. ищцата е собственик на недвижим имот, представляващ УПИ ХVІІ-1154, в кв. 50 по плана на Вилна зона „Т.“, находящ се в гр. В., местност „Е.“, ул. ***, с площ от 600 кв. м., ведно с изградената в него жилищна сграда, съгласно разрешение за строеж № 595/15.10.2007 год. След 22.05.2018 год. титуляр е сестрата на ищцата А. Г. Ф. – К., а ищцата като живуща в сградата, по споразумение със сестра си, заплаща изцяло сметките за ток на адреса. По гр. д. № 2170/2019 год. по описа на ВРС, 21 с-в, с идентични страни, е установено присъединяването на процесната жилищна сграда към

1 електроразпределителната мрежа, чрез изградени от ищцата линия ниско напрежение – външно кабелно захранване. На 29.06.2005 год. е издадено разрешение за строеж № 97/29.06.2005 год. от Главния архитект на Район Приморски при Община В. за външно кабелно захранване от частен КТП (Комплектна трансформаторна подстанция) в УПИ ХІ-1124, в кв. 45 до касета РК-2 нова пред УПИ ХVІІ-1154, в кв. 50 по плана на Вилна зона „В.“, гр. В., а също е сключен и договор за учредяване на безсрочно право на ползване върху КТП 20/0.4 КVА, в УПИ ХІ-1124, в кв. 45, Вилна зона „В.“, гр. В., със заверка рег. № 5284/07.06.2004 год. на нотариус рег. № 195 на НК. За процесния период, без основание, от страна на ответника са фактурирани такси за достъп и пренос ниско напрежение, които суми са заплатени от ищеца. Предвид обстоятелството, че както мрежата ниско напрежение, така и съоръжението на средното напрежение в ниско, не са собственост на ответното дружество, с решение № 2913/07.07.2020 год. по гр. д. № 2170/2019 год. по описа на ВРС, 21 с-в, „Е. С.” АД, са осъдени да върнат на ищцата неоснователно събраните такси достъп и пренос ниско напрежение, начислени по издадени фактури до месец май 2018 год. Твърди, че е подадено искане вх. № 4462912/05.03.2017 год. за възстановяване на надвнесените суми за такси достъп и пренос ниско напрежение, по което не е получен отговор, „Е. С.” АД продължава да начислява тези такси.

Ответникът – „Е. С.” АД, депозира писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК, като излага доводи за неоснователност на иска по основание и размер .

Оспорва наличие на валидно правоотношение между страните по договор за доставка на електрическа енергия. Оспорва и качеството на потребител на ищцата. Твърди се, че фактурите през процесния период са издавани на титуляра на партидата и този титуляр не е ищцата. В рамките на разглеждания период не е налице нормативна възможност за освобождаване от задължението за заплащане на таксата за достъп и пренос ниско напрежение.

Отправя искане за отхвърляне на иска. Претендират се и разноски.

Съдът, след като взе предвид представените по делото доказателства – по отделно и в тяхната съвкупност, съобрази становищата на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

2

Предявени са обективно съединени искове, с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД.

Съгласно тази разпоредба, който е получил нещо без основание, е длъжен да го върне. Съобразно разясненията, дадени с Постановление № 1/ 28.05.1979 г. на ППВС, този първи фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква пряко предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго.

Начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт, а в случаите на унищожаемост - когато предаването е станало след прогласяването на унищожаемостта. Възможно е също предаването да е станало и без наличието на някакво правоотношение. При всички три самостоятелни хипотези на чл. 55, ал. 1 ЗЗД става въпрос за конкретни активни действия, които водят до пряко имуществено разместване между даващия и получаващия, за разлика от чл. 59 ЗЗД, където имущественото разместване не се дължи на пряка предметна престация, а е опосредено и може да бъде твърде усложнено.

По отношение на допустимостта:

Съдът, след извършена служебна проверка по реда на чл. 130 ГПК, констатира, че предявения иск е процесуално допустим. Този извод се налага, до колкото процесуалната легитимация на страните се определя от твърденията на ищеца в исковата молба. В случая, ищецът сочи, че е носител на материалното право, което е накърнено от ответника чрез възникналия между тях правен спор, за разлика от материалната легитимация, която се определя от доказването на иска и обуславя неговата основателност и по която съдът се произнася със съдебно решение. В този смисъл легитимацията на страните съответства на твърденията за наличие на извършено от ищцата плащане към ответното дружество на цена за доставка на електроенергия и цена за мрежови услуги, без последните да са предоставени предвид границите на собственост на електрическите съоръжения, представляващи кабелна линия, които твърдения са достатъчни до обусловят извод за допустимост на инициираното исково производство.

По отношение на основателността:

3

Съобразно правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да установи факта на извършено плащане към ответника на търсените суми.

В тежест на ответника е да установи наличието на основание за фактуриране на цената на пренос по разпределителната мрежа на ниско напрежение и остойностяване количеството потребена от ищеца ел.енергия по цени на ниско напрежение, а също и че процесния обект е присъединен към електропреносната мрежа на ниво ниско напрежение.

На първо място, установено по делото е, въз основа на приобщените касови бонове и съдебно – счетоводна експертиза, кредитирана като обективо и компетентно изготвена, че търсените суми са заплатени на ответното дружество.

Съгласно чл. 28, ал. 1 ПТЕЕ, к райни клиенти, в това число производители в режим на потребление и оператори на съоръжения за съхранение на електрическа енергия, присъединени към електропреносната мрежа, дължат утвърдени от комисията за съответния ценови период цени за достъп и пренос до/през електропреносната мрежа и за други мрежови услуги по електропреносната мрежа, както и цени за достъп и пренос за производители в случаите по чл. 27, ал. 5, т. 3 , които заплащат на независимия преносен оператор и/или на доставчика от последна инстанция, и/или на търговеца, с когото са сключили договор по чл. 11, т. 10.

Съгласно чл. 29 ПТЕЕ, мрежовите услуги се заплащат от клиенти и производители върху фактурираните количества активна електрическа енергия, в съответствие със СТИ и/или предоставена мощност в местата за измерване, определени в съответствие с правилата на чл. 83, ал. 1, т. 6 от ЗЕ и договорите по чл. 11, т. 1, 2 и т. 3 по утвърдените от комисията (КЕВР) цени, като клиенти и производители, присъединени към електропреносната мрежа, дължат утвърдени от комисията цени за достъп до електропреносната мрежа, за пренос по електропреносната мрежа и други мрежови услуги по електропреносната мрежа за съответния ценови период, които заплащат на независимия преносен оператор.

Съгласно чл. 4 от ОУ потребителят на ел. енергия следва да е собственик или ползвател на обект снабдяван от крайния снабдител с енергия през електроразпределителната мрежа, срещу възнаграждение. Според чл. 4, ал. 2 от ОУ "потребител на енергия за стопански нужди" е физическо или 4 юридическо лице, присъединено към електроразпределителната мрежа, което купува ел. енергия за стопански нужди. Потребителите са такива, които купуват ел. енергия за собствени битови нужди – "битов клиент" съгласно легалната дефиниция на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ и такива, които купуват енергията за небитови нужди – "небитови клиенти" съгласно § 1, т. 33 „а“ от ДР на ЗЕ. Анализът на цитираните законови разпоредби обуславя извод, че разграничението на двете категории потребители е направено на база нуждите, за които електроснабденият имот се ползва – собствени битови или такива по реализиране на стопанска инициатива и търговска дейност. И битовите и небитовите потребители обаче са "крайни клиенти" по смисъла на § 27, б. "г" от ДР на ЗЕ , тъй като купуват възмездно електрическа енергия за собствено ползване.

Активно материалноправно легитимиран да претендира реституиране, респ. да получи недължимо заплатените цени за мрежови услуги е крайният клиент, а не лицето извършило фактическото плащане на сумите. В случая „краен клиент“ по смисъла на горецитираните норми е не ищцата, а нейния правоприемник. Видно от представения на л. 10 нотариален акт, че собственик на имота, присъединен към електропреносната мрежа посредством изградена от ищцата линия „ниско напрежение“, считано от 27.06.2017 г., е А. Ф. - К.. Данните по делото сочат, че именно това лице е и титуляр на партидата за този обект. Следователно всички плащания, вкл. и за мрежови услуги, са извършвани от името и за сметка на това лице, и спрямо него е възникнало задължението за връщане на полученото при начална липса на основание.

Независимо от горното, само за пълнота на изложението, следва да бъде отбелязано, че по делото не са ангажирани доказателства за заплащане на процесните суми точно от ищцата.

Гореизложеното обуславя извод за неоснователност на претенциите, поради което и същите следва да бъдат отхвърлени, на основание чл. 55, ал. 1, предложение първо ЗЗД.

С оглед изхода на спора и отправеното искане, ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 1060 лв., представляваща извършени по делото разноски, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

С оглед релевираното възражение за прекомерност, следва да бъде 5 отбелязано, че в случая не са налице предпоставките на 78, ал. 5 ГПК за намаляване на адвокатското възнаграждение. Този извод се налага по следните съображения:

Съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, дължимото възнаграждение за осъществено процесуално представителство по гражданско дело се определя съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно, а конкретния минимален размер на това възнаграждение следва да бъде съобразен с разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от същия нормативен акт. Когато всички обективно кумулативно съединени искови претенции са намерени за основателни, както е в настоящия случай, то адвокатско възнаграждение следва да бъде присъдено в размерите по чл.7, ал.2 от Наредба № 1/09.07.2004г. за всеки отделен иск – в този смисъл и Определение № 146/04.04.2022г. по гр.д. № 358/2022г. описа на ВКС, II т.о. В случая са предявени два обективно съединени осъдителни иска. При това положение, минималния размер на дължимото адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния представител на ответника следва да се определи 910. 55 лв.

(510.55 +400) , за всеки от исковете съгласно чл.7, ал.2, т.1 и чл.2, ал.5 от цитираната по-горе наредба.

От друга страна, според § 2 „а“ ДР от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за нерегистрираните по ЗДДС адвокати размерът на възнагражденията по тази наредба е без включен в тях ДДС, а за регистрираните дължимият ДДС се начислява върху възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, като се дължи съобразно разпоредбите на ЗДДС. Това разрешение според редакцията е възприето и в практиката на ВКС (така Определение № 60270 от 05.07.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1761/2021 г., III г. о.).