Разпореждане № 2161 от 07.05.2026, Районен съд - Горна Оряховица

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 2161 гр. Горна Оряховица, 07.05.2026 г.

РАЙОНЕН СЪД – ГОРНА ОРЯХОВИЦА, VI СЪСТАВ, в закрито заседание на седми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: К.а Ив. Николова-Петрова като разгледа докладваното от К.а Ив. Николова-Петрова Частно гражданско дело № 20264120101491 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по заявление от „БИ ЕНД ДЖИ КРЕДИТ” ООД с ЕИК 201513004, със седалище и адрес на управление: град София, п.к. 1113, жк „Изгрев”, улица „Незабравка” № 25, ет. 5, представлявано от управителите Б.К.Б. и С.И.Г., заедно и поотделно, чрез пълномощник В. Р. П. - юрисконсулт, за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу К. С. К. с ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: с.Т...общ.Б.С. ул..., за заплащане на парични задължения по договор за кредит, сключен на 12.06.2023г. с № MAX_300847366 между „Би Енд Джи Кредит” ООД и К. С. К.. С подаденото заявление се претендира издаване на заповед за изпълнение за сумите, както следва: неплатена главница – 306,78 евро за периода от 12.07.2023г. до 12.02.2024г., законна лихва върху нея от 30.04.2026г.; договорна лихва – 44,51 евро за периода от 12.07.2023г. до 12.02.2024г.; сумата от 157,36 евро – такса за експресно обслужване; сумата от 104,88 евро – такса за бързо разглеждане; сумата 327,36 евро - разходи за просрочено вземане; законна лихва за забава – 93,43 евро за периода от 12.07.2023г. до 12.02.2024г.; разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, като съобрази изложените в заявлението твърдения и извърши проверката по чл.410 и чл.411 ГПК, достигна до следните правни изводи:

Предвид твърденията на заявителя за съществените елементи на правоотношението, от което черпи основание за претендиране на вземанията, сключеният между длъжника К. С. К.

– като кредитополучател и „Би Енд Джи Кредит” ООД – като кредитор, договор за кредит с № MAX_300847366/12.06.2023г. по своята правна характеристика отговаря на договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9,ал.1 ЗПК. Поради това, спрямо правоотношението намират приложение нормите на специалния закон, а по аргумент от чл.24 от ЗПК – и уредбата на неравноправните клаузи в потребителските договори (чл.143 – 148 от ЗЗП).

1

Претендираните от заявителя такси (неплатени суми) за услуги „експресно обслужване“ и „бързо разглеждане“ съдържат няколко компонента, първият от които по същество представлява изпълнение на нормативно установеното преддоговорно задължение на кредитора, предоставящ по занятие потребителски кредити, да оцени платежоспособността на кредитополучателя (арг. от чл.16 и сл. ЗПК). Доколкото това е именно задължение, съответно дружеството, предоставящо потребителския кредит, е длъжник по него, такса за изпълнението му не се следва. Видно от приложения по делото договор за кредит с № MAX_300847366/12.06.2023г., в чл.10 от договора е посочено, че при кандидатстването си за кредит кредитоискателят изрично е заявил желание за бързо разглеждане на искането му за кредит при условията на т.7.3. от раздел V от Общите условия (срещу изрично заявено желание и заплащане на парична сума да ползва бързо разглеждане на своя кредит в срок до два часа в рамките на работното време на кредитора при условията на т.7.3 от ОУ, като съгласно чл.10,ал.1,изр.2 от договора, паричната сума за бързо разглеждане на искането за кредит е 205,20 лв. и е дължима на равни части през периода на кредита, съразмерно добавени във всяка една погасителна вноска от погасителния план по кредита, заложен в този договор. Същевременно, видно от чл.10,ал.2 от договора за кредит, при кандидатстването си за кредит кредитополучателят изрично е заявил желание за експресно обслужване по своя кредит при условията на т.7.4 от раздел V от Общите условия (срещу изрично заявено желание и заплащане на парична сума да ползва експресно обслужване по своя кредит, даващо му предимството да бъде обслужен приоритетно пред останалите клиенти, при условията на т.7.4 от ОУ, като съгласно чл.10,ал.2,изр.2 от договора, паричната сума за експресното обслужване по кредита е 307,84 лв. и е дължима на равни части през периода на кредита, съразмерно добавени във всяка една погасителна вноска от погасителния план по кредита, заложен в този договор. Съгласно посоченото в заявлението, твърди се, че кредиторът е предоставил на кредитополучателя горепосочените услуги, т.е. да е взел решение дали да се сключи договор за кредит по-бързо от обичайното или с приоритет, както и експресно да е обслужил длъжника, при условията на чл.10 от договора.

Заявителят обаче твърди единствено кредитополучателят да се е съгласил да заплати такси за това, но не и кредиторът да е изпълнил преддоговорното си задължение за бързо разглеждане на кредита в рамките на два часа и приоритетно обслужване пред останалите клиенти, поради което възнаграждение/цена за това не му се следва.

Таксите за разходи за бързо и приоритетно разглеждане на документи във връзка с искане за кредит се претендират по същество като дължими за извършване на действия по оценка на платежопособността на потребителя преди сключване на договора и вземане на решение дали такъв да се сключи по-бързо от обичайното или с приоритет. По-бързото и приоритетното разглеждане на документи не съставлява допълнителна услуга, свързана с договора за кредит по смисъла на чл.10а,ал.1 от ЗПК, и съдържанието й не може да бъде определено в договора, както изисква чл.10а,ал.4 от ЗПК. Това е така, защото от твърденията в заявлението е явно, че дейността, за която се претендират тези такси, се извършва преди сключване на договора и се дължи дори и ако такъв не се сключи. Посочените норми на ЗПК позволяват начисляването на допълнителни услуги само в случай, че са свързани договора за 2 кредит, т.е. с изпълнение на основните задължения на страните по него. Неоснователно заявителят претендира сумите да се дължат само за „наличието“ на уговорки за предоставянето на такива услуги, а не за реалното им ползване, доколкото това би означавало заплащането им без основание. Доколкото реално ползване на услугите не се обосновава, такси за тях не се следват.

На следващо място, от така въведените бланкови условия на чл.10 от договора за кредит и въвеждането на допълнителни условия за тяхното предоставяне в т.7.3. и т.7.4 от ОУ, потребителят не може да разграничи каква е стойността на всяка от дейностите, нито има възможност да избира да се възползва само от някоя от тях. Така, дори да се приеме, че част от тях съставляват услуги, уговорките, предвиждаща предоставянето тези дейности, визуалиризани бланково в договора и в ОУ към него, без потребителят да е в състояние да се запознае с характера, вида, стойността на допълнителните услуги, за да може да се ползва от правото си да избере или да се откаже от предоставянето на такива услуги от кредитора, налага заплащане и на недължими възнаграждения за разглеждане на искането за кредит.

Посоченото нарушава принципа за равнопоставеност на страните и не отговаря на изискването за добросъвестност при договаряне, доколкото кредиторът, определяйки едностранно и предварително условията за предоставяне на тези услуги, се е възползвал от икономически по-силното си положение, за да възложи в тежест на потребителя заплащане на неследваща се цена. По тези съображения клаузата, предвиждаща такси за тези две допълнителни услуги, накърнява добрите нрави и поради това е нищожна (чл.26,ал.1,пр.3 от ЗЗД).

По тези съображения клаузите, предвиждащи заплащането на такса за допълнителна услуга „бързо разглеждане на искането за кредит” (чл.10,ал.1 от договора) и допълнителна услуга „експресно обслужване по кредит“ (чл.10,ал.2 от договора), накърняват добрите нрави и поради това са нищожни (чл.26,ал.1,пр.3 от ЗЗД). Същото основание за нищожност на клаузата е изводимо и от размера на таксите – 205,20 лв. за услугата „бързо разглеждане на искането за кредит” и 307,84 лв. за услугата „експресно обслужване по кредит“, общо 513,04 лв., несъобразени и прекомерни спрямо размера на заетата сума – 600 лв. Посоченото несъответствие създава явна неравнопоставеност в икономическите отношения на страните, доколкото предвижда потребителят да заплати допълнително общата сума от 513,04 лв., представляваща още около 89,00 % от главницата за допълнителна дейност на кредитора, извън главното задължение на кредитополучателя – да върне заетата сума. Такъв размер на таксите е необоснован, защото определя паричната стойност на несъществените задължения по договора като по-висока от възнаграждението за ползване на заетата сума. На следващо място стойността на претендираните такси обективно не съответства на разходите, които кредиторът би направил за предоставяне на услугите, каквито, предвид съдържанието им, практически не са предоставени от кредитора и не са ползвани от потребителя.

Начисляването им в претендираните размери заобикаля и предвиденото в чл.19,ал.4 от ЗПК ограничение на максималния размер на годишния процент на разходите, поради което клаузата, предвиждаща заплащането им, е нищожна и на основание чл.21,ал.1 от ЗПК.

3

Разходите в размер от 327,36 евро се претендират от заявителя да се дължат на непосочено от него основание, вероятно по силата на договорна клауза, предвиждаща извършване на дейности, съставляващи по същество отправяне на покана до длъжника и в размер съгласно тарифата на кредитора (чл.13 от договора за кредит). Договорната клауза, предвиждаща такава такса, не удовлетворява изискването на чл.10а,ал.4 от ЗПК за ясно и точно определяне на вида, размера и действието, за което се събират такси и/или комисиони, доколкото към момента на сключване на договора и самият кредитор не знае дали и по какъв начин ще извършва извънсъдебното събиране. Тази неяснота на основанието, на което кредитополучателят дължи таксата, противоречи на принципите за добросъвестност и равнопоставеност на субектите в правоотношението. Изброените действия не са допълнителни услуги за потребителя по смисъла на чл.10а,ал.1 от ЗПК, а разход за събиране на вземането – част от управлението на кредита. Договорната клауза, с която се възлагат за заплащане от потребителя такси за действия, свързани с управлението на кредита, пряко противоречи на забраната на чл.10а,ал.2 ЗПК.

На следващо място таксата за разходи е в предварително уговорен в тарифата размер, фиксиран към момента на сключване на договора, когато на никоя от страните не е било известно какви по естеството си действия за извънсъдебно събиране на дълга ще бъдат извършвани и каква ще бъде тяхната цена. Иначе казано, договорната клауза възлага в тежест на потребителя репариране на сума за бъдещ разход, определена по неясен механизъм, без фактическият състав на възникване на вземането изобщо да включва реалното извършване на някакъв разход от кредитора. Тъй като уговорената предпоставка за начисляване на такси за разходи е единствено забавата на длъжника, условията на договорната клауза сочат, че по характера си това вземане не е такса, а обезщетение за забава. Такова обезщетение, обаче, кредиторът вече е начислил (претенцията за заплащане на 93,43 евро) и кумулирането му с т.нар. такси за разходи, дължими от длъжника при същите предпоставки, представлява още едно допълнително мораторно обезщетение. Това пряко противоречи на чл.33,ал.1 от ЗПК, предвиждащ, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Чрез начисляването на обсъжданата такса се заобикаля и ограничението в разпоредбата на чл.33,ал.2 от ЗПК, регламентираща максималния размер на обезщетението за забава – до размера на законната лихва, а клаузата, която предвижда плащането му е нищожна на основание чл.21,ал.1 от ЗПК.

Съгласно чл.9 от ЗЗД страните могат свободно за определят съдържанието на договора, но автономията на волята е ограничена от същата разпоредба в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Последицата от пристъпване на това ограничение е пълна или частична нищожност (арг. от чл.26,ал.1 от ЗЗД). В случая предвидените такси за допълнителни услуги са в пряко отклонение от императивни правни норми, заобикалят такива и противоречат на добрите нрави, поради което са нищожни. Посоченото, съгласно чл.411,ал.2,т.2 от ГПК, разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО, практиката по прилагането й в заповедното 4 производство (например решения по дела С-473/00, С-618/10, C-472/11, C-49/14 г., C-176/17 г. и определение от 28.11.2018 г. по дело C-632/17 г. на СЕС) и практиката на националните съдилища (например определение № 974/07.12.2011 г. по ч.т.д. № 797/2010 г., на ІІ Т.О. на ВКС; определение № 26332/19.12.2014 г. по в.ч.гр.д. № 17562/2014 г. на Софийски градски съд; определение от 23.06.2017 г. по в.ч.гр.д. № 187/2017 г. на Окръжен съд – Габрово; определение № 1721/18.05.2018 г. по в.ч.т.д. № 572/2018 г.на Окръжен съд – Варна; определение № 53/24.01.2019 г. по в.ч.гр.д. № 53/2019 г. на Окръжен съд – Ловеч; определение № 44/09.01.2019 г. по в.ч.гр.д. № 1407/2018 г. на Окръжен съд – Стара Загора и много други), е в рамките на проверката, дължима от заповедния съд и съставлява основание за отказ от издаване на заповед за изпълнение.