Решение № 5142 от 07.08.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5142 гр. София, 07.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Мария В. Атанасова при участието на секретаря Евдокия-Мария Ст. Панайотова като разгледа докладваното от Мария В. Атанасова Въззивно гражданско дело № 20231100506373 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 13731/30.11.2022 г., постановено по гр.д. № 28888/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 34 състав, съдът е отхвърлил предявените от Н. Г. М. (Д.) срещу „Банка ДСК” ЕАД обективно съединени искове с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че Н. Г. М. не дължи следните суми: сумата от 2350,57 лева, представляваща главница по Договор за кредит от 13.07.2006 г., сумата от 2936,73 лева, представляваща лихва за забава за периода 20.05.2009 г. – 15.07.2021 г., сумата от 80,56 лева, представляваща държавна такса, както и сумата от 260,83 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение, за които суми срещу Н. Г. М. (Д.) е издаден изпълнителен лист от 14.07.2011 г. по ч.гр.д. № 27335/2011 г. по описа на СРС, 70 състав, въз основа на който е образувано изпълнително дело № 20118440402610 по описа на ЧСИ С.Я., а впоследствие и изпълнително дело № 2021791040052 по описа на ЧСИ Т.В., както и са отхвърлени исковете за признаване за установено, че Н. Г. М.

(Д.) не дължи сумата от 347,72 лева, представляваща законна лихва върху държавната такса в размер на 80,56 лева и юрисконсултското възнаграждение в размер на 260,83 лева.

Със същото решение СРС е осъдил Н. Г. М. (Д.) да заплати на „Банка ДСК” ЕАД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 100 лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищцата Н. Г.

М. (Д.). В жалбата се излагат доводи за неправилност на първоинстанционното решение. Поддържа се, че от представения по делото изпълнителен лист е видно, че на 27.03.2014 г. ЧСИ Я. е прекратил изпълнителното производство. Излагат се 1 съображения, че извършените изпълнителни действия от 2017 г. от ЧСИ Я. са нищожни, тъй като са извършени при условията на прекратено по силата на закона изпълнително производство. Твърди се, че поради това тези действия не могат да имат за последица прекъсването на давността. Поддържа се също така, че постановлението за прекратяване от 2020 г. на съдебния изпълнител е нищожно, тъй като не може втори път да се прекрати вече прекратено изпълнително дело. Сочи се, че с прекратяване на изпълнителното дело е прекратено и упълномощаването на съдебния изпълнител по реда на чл. 18 ЗЧСИ. Сочи се, че в периода от 27.03.2014 г. до 2021 г. ответникът не е доказал да е извършвал правни действия, които да доведат до прекъсването на давността. Твърди се, че освен това ответникът не е оспорил удостоверението на ЧСИ Я. върху изпълнителния лист за прекратяване на изпълнителното дело. Предвид изложеното се иска отмяна на решението на СРС и уважаване на предявените искове.

Претендират се разноски по делото.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемия „Банка ДСК” АД, в който се излагат съображения за неоснователността на въззивната жалба.

Поддържа се, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно.

Твърди се, че по делото е безспорно установено наличието на договор за кредит и издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 27335/2011 г. по описа на СРС, 70 състав.

Излагат се подробни съображения, че събраните и неоспорени по делото доказателства безспорно установяват, че към 25.05.2021 г. не е изтекла погасителната давност за оспорваните вземания. Твърди се, че според практиката на ВКС и при настъпила перемпция съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания от него изпълнителен способ. Поддържа се, че след наложения запор на трудовото възнаграждение давността е прекъсвана с всяко постъпление от работодателя. Предвид изложеното се иска от въззивния съд да потвърди обжалваното решение. Претендират се разноски по делото.

Въззивната жалба е подадена в срока за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Съдът се произнася служебно и по правилното приложение на императивния материален закон, както и при констатиране наличие на неравноправни клаузи или нищожност на договорите, която произтича пряко от формата или съдържанието на сделката или от събраните по делото доказателства. По всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в жалбата, с която е сезиран.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК.

Постановеното и обжалвано пред настоящата инстанция съдебно решение е валидно.

Настоящата съдебна инстанция обаче намира, че решението на СРС е недопустимо в частта, в която е отхвърлен искът на Н. Г. М. (Д.) за признаване за установено, че същата не дължи изпълнение на сумата от 347,72 лева, представляваща законна лихва за периода 14.07.2011 г. – 15.07.2021 г., начислена върху държавната такса в размер на 80,56 лева и юрисконсултското възнаграждение в размер на 260,83 лева, присъдени с изпълнителен лист от 14.07.2011 г., издаден по ч.гр.д. № 27335/2011 г. на СРС, 70 състав. Аргументите за този извод на въззивния съд са следните:

2

Настоящата въззивна инстанция не е обвързана от указанията, дадени с Определение № 4197/10.05.2022 г. по в.ч.гр.д. № 4364/2022 г. на СГС.

Съгласно чл. 439 ГПК длъжникът може да оспорва изпълнението само въз основа на нови факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Поради това според настоящия въззивен състав отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК може да се предяви само за да се отрече изпълнението на онези вземания, за които е бил издаден изпълнителен лист. В този смисъл недопустим е иск по чл. 439 ГПК за отричане изпълнението на вземане, за което кредиторът не разполага с изпълнителен титул, въз основа на който да инициира производство по принудително изпълнение.

В случая Н. Г. М. (Д.) е предявила отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК, като твърди, че не дължи изпълнение на сумата от 347,72 лева, представляваща законна лихва за периода 14.07.2011 г. – 15.07.2021 г., начислена върху държавната такса в размер на 80,56 лева и юрисконсултското възнаграждение в размер на 260,83 лева, присъдени с изпълнителен лист от 14.07.2011 г., издаден по ч.гр.д. № 27335/2011 г. на СРС, 70 състав, поради изтекла погасителна давност. Видно от посочения изпълнителен лист обаче, върху присъдените срещу Н. Г. М. (Д.) разноски за юрисконсултско възнаграждение и държавна такса не е присъдена законна лихва за забава. Следователно в случая ищцата няма правен интерес от иска по чл. 439 ГПК за признаване на установено, че не дължи изпълнение на сумата от 347,72 лева, представляваща законна лихва за забава върху присъдени деловодни разноски в полза на „Банка ДСК“ АД.

Предвид горното обжалваното решение на СРС следва да бъде обезсилено в частта, в която е отхвърлен искът на Н. Г. М. (Д.) за признаване на установено по отношение на „Банка ДСК“ АД, че не се дължи изпълнение на сумата от 347,72 лева, представляваща законна лихва за периода 14.07.2011 г. – 15.07.2021 г., начислена върху държавната такса в размер на 80,56 лева и юрисконсултското възнаграждение в размер на 260,83 лева, присъдени с изпълнителен лист от 14.07.2011 г., издаден по ч.гр.д. № 27335/2011 г. на СРС, 70 състав. Производството по делото следва да бъде прекратено в тази част.

В останалата обжалвана част първоинстанционното решение е допустимо, поради което следва да се разгледат по същество доводите за неправилност, наведени с въззивната жалба. Във връзка с това въззивният съд съобрази от фактическа страна следното:

От материалите по приложеното изпълнително дело № 2610/2011 г. по описа на ЧСИ С.Я., с рег. № 844 на КЧСИ, се установява, че делото е образувано въз основа на молба на „Банка ДСК” ЕАД с вх. № 25153/04.08.2011 г. Към молбата са приложени изпълнителен лист и заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, издадени в полза на „Банка ДСК” ЕАД срещу Н. Г. М. (Д.).

С горепосочената молба на кредитора „Банка ДСК” ЕАД е отправено искане до ЧСИ С.Я. за образуване на изпълнително дело, връчване на покана за доброволно изпълнение, извършване на цялостно проучване на имуществото на длъжника. Освен това ЧСИ С.Я. е упълномощен от взискателя по реда на чл. 18 ЗЧСИ да определи способа за принудително изпълнение.

На 13.08.2011 г. на длъжника Н. Г. М. (Д.) лично са връчени от съдебния изпълнител покана за доброволно изпълнение и препис от подлежащия на принудително изпълнение акт (заповед за изпълнение). Не се установява от материалите по делото, а и не се твърди да е подадено възражение по чл. 414 ГПК, поради което заповедта за изпълнение е влязла в сила на 30.08.2011 г.

3

След образуване на изпълнителното дело ЧСИ Я. е извършвал през 2011 г. единствено справки за притежаваното от длъжника имущество. Няма данни да са предприети конкретни действия по принудително изпълнение.

С разпореждане от 26.03.2014 г. ЧСИ Я. е насрочил опис и оценка на движимите вещи на длъжника за 20.05.2014 г. Няма данни същите да са проведени.

Върху преписа от изпълнителния лист е удостоверено, че изп.д. № 2610/2011 г. по описа на ЧСИ С.Я. е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.

Удостоверението е от дата 27.03.2014 г.

На 19.10.2017 г. ЧСИ С.Я. е наложил запор върху трудовото възнаграждение на длъжника Н. Г. М. (Д.). Във връзка с това е изпратено запорно съобщение до работодателя Обединено счетоводство „Просвета” – район „Надежда”, получено от адресата на 26.10.2017 г.

В изпълнение на наложения запор на 24.11.2017 г., 21.12.2017 г., 25.01.2018 г., 23.02.2018 г., 23.03.2018 г., 25.04.2018 г., 23.05.2018 г.,25.06.2018 г. и 25.07.2018 г. по сметката на ЧСИ С.Я. са постъпвали направените от работодателя Обединено счетоводство „Просвета” – район „Надежда” удръжки.

С писмо от 27.07.2018 г. Обединено счетоводство „Просвета” – район „Надежда” е уведомило ЧСИ Я., че трудовият договор с длъжника Н. Г. М. (Д.) е прекратен, считано от 13.07.2018 г., за удостоверяване на което е представена Заповед № 137/11.07.2018 г.

Със съобщение от 19.11.2020 г., изпратено на взискателя и длъжника по делото, ЧСИ С.Я. е прекратил изп.д. № 2610/2011 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.

На 20.01.2021 г. е постъпила молба от взискателя „Банка ДСК” АД за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника и банковите му сметки, както и за налагане на възбрана върху недвижимото му имущество. Съдебният изпълнител е постановил резолюция, с която е оставил молбата без уважение поради прекратяване на делото. Във връзка с това взискателят е поискал и е получил обратно издадения срещу Н. Г. М. (Д.) изпълнителен лист.

От приложения по делото препис от изп.д. № 52/2021 г. по описа на ЧСИ Т.В.Н., рег. № 791 на КЧСИ, е видно, че с молба с вх. № 773/05.02.2021 г. взискателят „Банка ДСК” АД е поискал от ЧСИ Т.В.-Н. да образува изпълнително дело срещу длъжника Н. Г. М. (Д.) въз основа на изпълнителен лист от 14.07.2011 г., издаден по ч.гр.д. № 27335/2011 г. на СРС. В молбата се съдържа искане до съдебния изпълнител да извърши справка за налични банкови сметки на длъжника и при откриване на такива да наложи запор върху същите. Отправено е и искане за насочване на принудителното изпълнение върху движими и недвижими вещи на длъжника. Налице е изрично упълномощаване на съдебния изпълнител по реда на чл. 18 ЗЧСИ.