Решение № 18 от 07.03.2023, Районен съд - Дряново

РЕШЕНИЕ

№ 18 гр. Дряново, 07.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДРЯНОВО в публично заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мариета Спасова при участието на секретаря Гергана Генева като разгледа докладваното от Мариета Спасова Гражданско дело № 20224220100325 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид :

Предявен е иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК.

Ищцата В. С. Р. чрез пълномощника си адвокат М. М. от АК - Пловдив основава исковата си претенция на обстоятелството, че сключила договор за заем от разстояние с № 385688, с ответното дружество *** по правилата на ЗПФУР.

Съгласно договора ищцата следвало да върне сумата в общ размер на 987,15 лева, при сума на получаване 600 лева, лихва от 98,85 лева и неустойка в размер на 288,30 лева. Сключването на договора се извършило въз основа на подробна информация, описана в общите условия към договора, след регистрация на клиента в сайта на ответното дружество и попълване на въпросник, както и маркиране на полето „Съгласен съм с общите условия", с което кандидатът безусловно приемал същите. След това кандидатът получавал имейл, в който се съдържала преддоговорна информация за условията на договора. Ако кандидатът бъдел одобрен, той получавал на личният си имейл договор и общи условия за писмено потвърждаване. Потвърждаването ставало, като клиентът получавал съобщение по телефона на предоставения от него телефонен номер, 4 цифрен код.

След това той получавал втори имейл, в който се съдържал специален линк, като след отварянето му следвало да въведе получения от него код. И след това се получавало обаждане или имейл за потвърждение, че кредитът бил одобрен.

1

Твърди, че етапите за сключване на договора за кредит от разстояние били осъществени, а именно: ищцата се регистрирала в сайта на дружеството ответник, получила имейл за потвърждение, че била получила сумата от 600 лева под формата на кредит, предоставен й бил подробен погасителен план по договора, но договор за кредит не бил предоставен. В имейли, изпращани от дружеството във връзка със сключения договор за заем от разстояние, било признато и неколкократно претендирано задължението по договор за заем от разстояние с включена вноска за неустойка, видно от самия погасителен план. Отделно от това на ищцата не бил предоставен договор за кредит, а единствено и само погасителен план към него, за да знаела кога, какво да плаща. Това било надлежен пример за грубо нарушаване на всякакви законови и морални норма, на икономически посилна страна спрямо икономически по-слаба страна, единствено и само с цел да бъдела държана в неведение.

Счита, че не дължи на *** сумата от 288,30 лева, търсима като неустойка по договор за заем от разстояние с № 385688, тъй като същата била нищожна на основание чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че била сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 от ЗЗП.

На първо място в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД било налице, когато се нарушавал правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл била практиката на ВКС. Такъв основен принцип била добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип бил чл.

289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение. Според задължителната практика на ВКС преценката дали бил нарушен някой от посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да се дадял отговор на въпроса дали уговореното от страните водело до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1,предл. 3 от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации.

В допълнение посочва, че търсената неустойка по договор за заем от разстояние била недължима, тъй като била нищожна, като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 19 от ЗЗП, тъй като сумата, която се претендирала чрез нея в размер на 288,30 лева била в размер на 1/2 от сумата на отпуснатия кредит. По този начин безспорно се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост. В настоящия случай със 2 заплащането на сумата, предвидена за неустойка, изцяло се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост. Търсимата неустойка по договорът за заем била недължима, тъй като била нищожна, като противоречаща на добрите нрави и неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Предвидената клауза била неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата предвиждала заплащането на неустойка, която била необосновано висока. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. Разгледана в този аспект, неустойката в размер на 288,30 лева при неосигуряване на обезпечения, се намирала в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водели до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение била пример за неустойка, която излизала извън присъщите си функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1/ 05.06.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, била тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 от ЗПК.

Посочва, че с процесната неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение. В този смисъл била и т.32 от извлечение от протокол № 44 на заседание на КЗП от 05.11.2015г. Неустойката по съществото си била добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора Основната цел на така уговорените клаузи била да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. В същия смисъл решение № 511/ 17.04.2018г. на Окръжен съд Пловдив по В. гр. д. № 324/ 2018 г.

На последно място смята, че компетентен да разгледа настоящият спор спрямо разпоредбата на чл. 113 от ГПК бил Районен съд Дряново. Доколкото отпуснатия кредит на ищцата като физическо лице, представлявал финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП, тя имала качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК, както и по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, 3 т.е. приложима била разпоредбата на чл. 113 от ГПК. В този смисъл посочва съдебна практика. Моли съда да приеме, че ищцата не дължи на *** сумата от 288,30 лева, представляваща неустойка по договор за заем от разстояние № 385688, тъй като същата била нищожна на основание чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че била сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. Моли съда да осъди ответната страна да заплати направените в настоящото производство разноски.

В срока и по реда на чл. 131 ГПК е депозиран отговор от ответника ***. В същия се признава факта относно сключване на договор между страните и превода на сумата на ищцата.

По повод твърденията за нищожност поради противоречие с „принципа на добросъвестност", добри нрави и цитираните в тази връзка разпоредби - същите били неоснователни, недоказани и неправилно дефинирани, неподкрепени от факти, като били голословни твърдения, поради които въобще не следвало да се разглеждат от съда, което превръщало иска в неоснователен.

Ищецът неправилно боравел с термина „добросъвестност" и „добри нрави", като принципа на справедливост при недействителност на договора, което било неправилно. Доборсъвестността не била правен принцип. Тя се свързвала с отношенията между страните при водене на преговори за сключване на договор.

Това разбиране се извличало при тълкуване на чл. 12 от ЗЗД, чл. 70 и чл. 78, ал. 2 от ЗС и др.. Видно било, че добросъвестността не била принцип. Позоваването на чл. 289 от ТЗ било неправилно – разпоредбата се прилагала за сделки, при които и двете страни били търговци. В настоящия случай ищецът бил физическо лице потребител. Поради това разпоредбата въобще не намирала приложение по делото. Справедливостта се определяла от всеки състав при произнасяне - чл. 52 от ЗЗД. Но тя нямала общо с института на недействителността. Всяка от страните по един договор сама за себе си оценявала дали насрещната престация я устройвала или не. Ако преценяла, че това, което щяла да получи било недостатъчно, то тя нямало да сключи договора. Това било един вид „икономическа справедливост", която нямала общо с правните изражения на понятието. По повод добрите нрави - те се отнасяли към предмета на договора.

Също така те се изменяли с развитието на обществото. Поради това преценката дали даден договор бил в съответствие с добрите нрави се преценявала от състава към датата на сключването му - чл. 145 от ЗЗП. Неравноправните клаузи били много по-висока степен на несъответствие спрямо „добрите нрави". Поради това тяхното „паралелно" ползване било недопустимо. Двете категории взаимно се изключвали.

Наред с това ищецът не посочвал с кое атакуваната от него разпоредба била 4 в противоречие с гореописаните институти. Произволното цитиране на директиви и решения на СЕС не било аргумент за нищо. Директивата нямала пряко действие.

Тя била транспонирана със съответния закон, като ищецът следвало да се позове на него. Ищецът по никакъв начин не свързвал основанията с факти от договора.

Нито ги подвел под правните норми. Той просто цитирал различни източници, в голяма степен неправилно и не на място и с това „изчерпал" цялото си доказване.

Подобно нещо било недопустимо в искова молба. Считаме, че тя била поне неоснователна. Не ставало ясно, как принципа на справедливост, залегнал в ЗЗД и ТЗ, бил пострадал.

Липсата на еквивалентност на престациите така и не била установена. На практика липсвало посочване на въпросните престации, за да се разсъждавало имало ли еквивалентност върху тях. Нещо повече - чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД в хипотезата на „еквивалентност на престации" би се приложила, ако те били с еднократно действие - т.е. всяка от страните предавала своето на другата страна.

При продължително действие, каквото било погасяването на кредит, подобна хипотеза не можело да намери място. Не ставало ясно каква била тази оспорвана „такса", при положение, че предмета на делото бил „неустойка". Не било ясно какъв въобще бил предмета на делото.

Една от основните функции на неустойката била обезщетителна. При размер на предмета на обезпечение от 600 лв. и обезщетение в размер на 288,30 лв. било явно, че „обезщетителната сума" била несъизмеримо по-малка от обекта, който обезщетявала. Съответно размерът на неустойката по никакъв начин не бил пречка за нейната действителност. Неустойката бивала множество видове, сред които и санкционна. В настоящия случай се санкционирало нарушаването на договора от страна на кредитополучателя. При това обстоятелство било нормално размера й да бъдел висок. С оглед функциите на неустойката, то размер на неустойка от една трета от предмета на обезпечение не бил противоречащ на добрите нрави. Според ищеца неустойката, вероятно трябвало да бъдела 10% от главницата.