Решение № 8725 от 13.12.2019, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е гр. София, 13.12.2019 г.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение,

II „Е” състав в публично заседание на четвърти октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ:ПЕТЪР САНТИРОВ мл.с-я

АДРИАНА АТАНАСОВА при секретаря Елеонора Георгиева, разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 11413/2018 г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С Решение №362886 от 16.03.2018 г., постановено по гр.д. № 57877/2017 г., СРС, 157 състав, e признато за установено, че С.Ж.С. дължи н. „А.з.к.н.п.з.“ ООД, н. основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата от 550 лв. - главница по договор за предоставяне и използване на кредитна карта „Бяла карта“, сключен на 16.05.2014 г. с „И.А.М.“ АД и договор за цесия, сключен на 11.11.2016 г.; на основание 240, ал. 2 ЗЗД, вр. чл.79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата 166,75 лв. - възнаградителна лихва по договора за периода 09.09.2014 г. - 06.04.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението - 20.03.2017 г., до окончателното погасяване, и на основание чл.

92, ал. 1 от ЗЗД сумата 88 лв. - мораторна неустойка по чл. 9, ал. 3 от договора за периода 06.10.2014 г. -

06.04.2016 г., за които суми по ч.гр.д. № 17266/2017 г. по описа на СРС, 157 състав е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.

Със същото решение са отхвърлени предявените от А.з.к.н.п.з.“ ООД срещу С.Ж.С. искове с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 1, вр. чл. 79, ал.

1, предл. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на вземане за плащане на сумата 100 лв. - обезщетение за вреди от забава, изразяващи се в извършени разходи за извънсъдебно събиране на дълга и сумата 51,82 лв. - лихва за забава за периода 06.04.2016 г. - 06.03.2017 г. С оглед изхода на спора, ответницата е осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК съдебни разноски в размер на сумата от 483,74 лв. за исковото производство и сумата 105,16 лв. - разноски за заповедното производство.

Срещу така постановеното решение в частта, в която предявените искове са били уважени, е подадена въззивна жалба от С.Ж. с оплаквания за неговата недопустимост. Поддържа се, че не е налице идентичност между заявеното в заповедното производство вземане и това предмет на иска по чл. 422 ГПК, тъй като със заявлението е претендирано вземане, въз основа на договор от 12.04.2014 г., а в исковата молба се позовава на договор за кредит „Бяла карта“ №405579 от 16.05.2014 г. Предвид това счита, че за ищеца липсва правен интерес от провеждане на настоящото производство.

При условията на евентуалност на оплакванията са изложени и такива за неправилност на решението в обжалваната част поради допуснати от съда нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Сочи се, че неправилно съдът е приел, че с връчването на исковата молба ответницата е уведомена за обявената предсрочна изискуемост, тъй като не е налице месечен погасителен план с определени вноски, чиито падеж не е настъпил. В тази връзка сочи, че се касае за падежирали задължения по конкретно извършени транзакции, като при възстановяване на съответно усвоената сума се възобновява кредита в рамките на кредитния лимит.

Изтъква се, че не са налице и доказателства за упражняване правото на кредитора да обяви вземането за предсрочно изискуемо, а длъжника не е уведомен за извършената цесия. Без да излага конкретни доводи, се възразява, че неправилно съдът е определил сроковете, в които се погасяват по давност вземанията за главница, лихви и неустойки. Моли съда да обезсили решението в обжалваната част като недопустимо, а при условията на евентуалност на оплакванията да отменено същото поради неговата неправилност. Претендира и разноски.

Въззиваемият ищец „А.з.к.н.п.з.“ ООД, чрез пълномощника си – юрк. Н. С., с надлежно учредена представителна власт по делото, в законоустановения срок е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложените съображения и моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Решението в частта, с която са отхвърлени ищцовите претенции за установяване дължимост на сумата от 100,00 лв., представляваща обезщетение за вреди от забава, изразяващи се в извършени разходи за извънсъдебно събиране на дълга и за сумата 51,82 лв., представляваща лихва за забава за периода 06.04.2016 г. - 06.03.2017 г. не е обжалвано от ищеца, поради което и в тази си част същото е влязло в законна сила.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

По отношение оплакванията на въззивника за недопустимост на обжалваното решение следва да се отбележи, че същите са неоснователни, доколкото СРС не се е произнесъл извън посочените в обстоятелствената част на исковата молба правопораждащи спорното материално право факти и формулирания петитум. Както в заповедното, така и в исковото производство, претенцията произтича от твърдения за наличие на непогасени вземания по договор за кредит „Бяла карта“ №405579 с предоставен и усвоен лимит от 550,00 лв., сключен между „И.А.М.“ АД и ответницата, впоследствие цедирано на „Асес Файнанс“ ООД на 01.07.2014 г., който от своя го е прехвърлил/цедирала/ на настоящия ищец „А.з.к.н.п.з.“ ООД н. 11.11.2016 г. Действително, в заявлението по чл. 410 ГПК и в исковата молба е посочена различна дата на сключване на договора – съответно 12.04.2014 г. и 16.05.2014 г., но съдът приема изложеното от ищеца пред СРС, че се касае за техническа грешка, тъй като останалите индивидуализиращи вземането белези – страни, предоставена сума, номер на договор №405579 и датите, на които са извършени двете последващи цесии, напълно съвпадат.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Както пред СРС, така и в производството пред настоящата инстанция ответницата не е оспорила наличието на сключен с „И.А.М.“ АД договор за кредит „Бяла карта“ от 16.05.2014 г., по силата на който дружеството ѝ е предоставило сумата от 100,00 лв., усвоима чрез кредитна карта. По делото са представени и три анекса, съответно от 04.09.2014 г.,28.10.2014 г. и от 17.01.2015 г., сключени между „А.Ф.“ ООД и С.Ж.С., с които лимитът на предоставената сума по кредитната карта е увеличен последователно, съответно на 200,00 лв., на 400,00 лв. и 550,00 лв. Макар и да е посочено, че анексите са към договор за кредит „Бяла карта“ от 12.04.2014 г. с КИД 405579, съдът намира, че същите касаят именно процесния договор от 16.05.2014 г. Извод за това, от една страна, е обстоятелството, че анексите са подписани от новия кредитор – цесионер „А.Ф.“ ООД, след сключването на посочената в исковата молба цесия от 01.07.2014 г., въз основа на която „А.Ф.“ ООД е придобило вземанията по договор за кредит от 16.05.2014 г. от „И.А.М.“ АД, и от друга страна, факта, че ответницата нито твърди, нито по делото са събрани доказателства, които да са индиция, че С.Ж.С. е имала друг сключен договор за кредит с „И.А.М.“ АД или с „А.Ф.“ ООД. Предвид изложеното, настоящият състав намира, че ответницата е била валидно обвързана именно от клаузите на Договор за „Бяла карта“ от 16.05.2014 г. и горепосочените три анекса.

По отношение настъпването изискуемостта на усвоения по кредитната карта лимит от 550 лв., относими са разпоредбите на Раздел І, чл. 3, ал. 1, т. 1 и т. 4 от договора за кредит, според които кредитополучателят дължи минимална месечна вноска от 15% от максималния размер на кредита, но не повече от общо възникналото задължение към първо число на съответния месец, когато то е по-малко от 15% от максималния размер на кредита, като минималната вноска е дължима между 1-во и 5-то число на месеца.

Предвид уговорения начин на погасяване на формирания дълг, съдът намира, че с усвояването на пълния лимит на кредитната карта от 550 лв., за ответницата възниква задължение да заплаща ежемесечно минимална вноска, в която са включени 15% от усвоената сума, т.е. целият размер на ежемесечно падежиралата усвоена главница е станала изискуема най-късно на седмия месец /6 месеца х 15% + 1 месец/, следващ месеца на пълното усвояване. Независимо че по делото не е установена точната дата на усвояване на целия лимит, след която е преустановено плащането на дълга, с оглед позоваването от страна ищеца на обявена предсрочна изискуемост на 06.04.2016 г., то и следва да се приеме, че най-късно към този момент целият размер на кредита от 550,00 лв. е бил изтеглен от С. С.. Последната не е оспорила факта на усвояването на сумата, както и че не е извършвала погашения по възникналото задължение, поради което най-късно от следващия месец - 05.05.2016 г. ответницата е дължала минимална погасителна вноска, с включени 15% от дълга по главницата. При това положение цялата главница е падежирала на седмия месец, т.е. на 05.11.2016 г., която дата се явява преди момента на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 20.03.2017 г.

Следва да се отбележи, че макар ТР № 8/2017 от 02.04.2019 г., по тълк. д. №8/2017 г. на ОСГТК на ВКС да разглежда въпроса за присъждането на падежирали вноски по договор за банков кредит, не следва да бъде игнорирано принципното становище, застъпено в решението, че вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания, възникнали на едно и също основание - договора за кредит, поради което позоваването на предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на претенцията, предявена по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. В този смисъл, заявеното от ищеца, че вземането по процесния договор е станало предсрочно изискуемо преди иницииране на заповедно производство, по същността си е твърдение, че претендирането вземане към този момент (подаване на заявлението по чл. 410 ГПК) е с настъпил падеж. Ето защо и без правно значение е, че заявителят се позовава на обявена предсрочна изискуемост, за която не доказва да е уведомил длъжника преди подаване на заявлението по чл.

410 ГПК, доколкото вземането за главницата вече е било изискуемо.

От приетото в т. 1 от ТР № 8/2017 от

02.04.2019 г., по тълк. д. №8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, че при предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК с твърдения за настъпила предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, следва неправилност на извода на СРС, че сведената до знанието на длъжника в хода на първоинстанционното дело обявена предсрочна изискуемост може да бъде зачетена и съобразена при постановяване на решението. Поначало, релевантно за основателността на иска по чл. 422 ГПК е само вземането за главницата с падеж, определен или определяем в договора за кредит или погасителния план, и настъпил към датата на устните състезания. Независимо от принципно неправилните мотиви, с които СРС е уважил претенцията за главницата от 550 лв., крайният му извод за основателност на главното вземане е правилен.

Съгласно разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Доколкото по отношение изводите на СРС за основателността и дължимия размер на възнаградителната лихва и неустойката, присъдени с обжалваното решение, не са въведени конкретни оплаквания, въззивният съд не може да възприема нова фактическа обстановка и не може да формира различни изводи, като при основателност на главната претенция, дължими се явяват и акцесорните вземания.