Решение № 130 от 20.06.2024, Районен съд - Мадан

РЕШЕНИЕ

№ 130 гр. гр.Мадан, 20.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – МАДАН в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: СЛАВЧО АС. ДИМИТРОВ при участието на секретаря Елка Ст. Алендарова като разгледа докладваното от СЛАВЧО АС. ДИМИТРОВ Гражданско дело № 20245430100091 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба от Г. А. Т. против Профи Кредит България ЕООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК да бъде прогласен за нищожен сключения между „Профи Кредит България“ ЕООД ЕИК **, със седалище и адрес на управление: гр. София, и Г. А. Т., ЕГН **********, адрес: град Р., Договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № ** от 22.12.2023г на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради противоречие със закона.

В исковата молба се твърди, че на 22.12.2023 г. ищецът сключил договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № ** с ответното дружество, по силата на който кредиторът „Профи Кредит България" ЕООД, му предоставил заем в размер на 1000,00 лева. Параметрите на отпуснатия заем били посочени в т. VI от договора и са следните: Сума на кредита:

1000,00 лева; Срок на кредита: 12 месеца; Размер на вноската по кредита:

102,86 лева; 11 IP: 48,51%; Годишен лихвен процент: 41,00%; Лихвен процент на ден: 0,11%; Дължима сума по кредита: 1234,38 лева. Ищцата счита, че между страните е възникнало облигационно правоотношение въз основа на сключен договор за потребителски кредит, намиращ своята правна регламентация в ЗПК. Позовава се на чл. 22 от ЗПК и сочи, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 1 ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Сочи, че според чл.19 ал.4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Счита, че подлежащата на връщане сума не е 1234,38 лева както било записано в договора, а 1834, 38лева - сумата, записана като „общо 1 задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги". При това положение, ГПР не бил 48,51%, както било записано в договора, а поне два пъти повече. Счита, че било допуснато нарушение на разпоредбите на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК и заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото уговореното възнаграждение от 600,00 лв. в раздел VI от процесния договор за кредит за поискана и закупена допълнителна услуга съставлявало скрит добавък към възнаградителната лихва и като такова следвало да бъде включено в годишния процент на разходите, съгласно чл.19; ал. 1 от ЗПК. Включените в т. нар. „Допълнителна услуга „Фаст“ по своята, същност представлявали действия, обслужващи усвояването и управлението на кредита и не съставлявали допълнителни услуги по смисъла на чл.10а, ал.1 от ЗПК. Допълнителни били тези услуги, които нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, тоест по предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва на падежа. С допълнителната услуга се въвеждали допълнителни разходи, в резултат на които общият разход по кредита за потребителя и съответно годишния процент на разходите реално надхвърлял 48,51 % и възлиза на над 100,00 %. На практика с уговореното възнаграждение за допълнителна услуга „Фаст“ се заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал. 4 от ЗПК, тъй като то не съставлявала плащане на допълнителна услуга, а прикрит разход по кредита, с който се надхвърля допустимия размер на разходите по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Съдържанието на допълнителната услуга по съществото си не представлява реално предоставени допълнителни възможности или преференциални условия, от крито кредитополучателят да може да се възползва и които да носят допълнителни ползи за него, за да бъде обосновано изискването на възнаграждение, което по размер дори надвишава стойността на предоставената в заем сума. По отношение на услугата „Фаст“ – „приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит“ е налице изначална липса на яснота какъв е срокът за разглеждане и изплащане на кредита в случай, че не бъде избрана допълнителната услуга. Отделно от това основно задължение на кредитора по договора за кредит е да предостави договорената парична сума, т.е. разглеждането и изплащането на кредита е дейност по усвояване и управление на кредита, а не допълнителна услуга, за която да се дължи допълнително възнаграждение. По изложените съображения моли за уважаване на иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил ОИМ от ответника ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ ЕООД, с който взема становище за неоснователност на предявения иск. Не оспорва, че между страните е сключен договор за кредит № ** от дата 22.12.2023 г. Сочи, че ищецът заявил изрично желание да ползва допълнителни услуги още с подаденото до Кредитора искане за предоставяне на потребителски кредит, а в последствие и в договора за кредит, се е съгласил да заплати и уговореното между страните в договора възнаграждение за същите тези услуги. Допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“, предоставени на ищеца съгласно договора за кредит, представляват услуга, предлагана само от конкретния кредитор и уговореното в договора възнаграждение за тях не следвало да се включва при изчисляване на ГПР, именно защото би въвело в заблуждение потребителя относно разхода по кредита. По своята същност първата услуга Приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, представлявало право на приоритетно 2 разглеждане, което означавало, че към момента на подписване на договора вече била предоставена на кредитополучателя и използвана от последния.

Искането за кредит било подадено от ищеца на 18.12.2023 г., като договорът за кредит е сключен на дата 22.12.2023г. и дори размерът на предоставения заем е усвоен от ищеца същия ден съгласно уговорения в договора за кредит начин на усвояване, което доказвало недобросъвестното поведение на ищеца.

Сочи че, таксите по усвояване и управление на кредита представляват разходите на кредитора заради това, че отпуска един потребителски кредит, те са част от самата дейност по кредитиране и които разходи следва да са включени в цената на самия кредитен продукт. Възнаграждението, което се дължи за поисканите и закупените от ищеца допълнителни услуги, по никакъв начин не може да се възприеме като такса за дейност, свързана с усвояването и управлението на кредита. Допълнителните услуги, които кредиторът е предоставил на ищеца му дават възможности да извършва едностранна промяна на погасителния план по кредита си, а не представляват възнаграждение за кредитора за извършени неизбежни административни действия по кредита. Разглеждането на искането за кредит не било дейност, за която е забранено събирането на такса по смисъла на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. В обхвата на общите разходи по кредита, които следва да се отчетат при формирането на ГПР, попадали разходи за допълнителни услуги, но само в случаите, когато получаването на такива допълнителни услуги е задължително условие за сключването на договора за кредит /по аргумент от § 1, т. 1 от ДР на ЗПК/, какъвто не бил настоящият случай. Ответникът се позовава на чл. 19, ал. 6 от ЗПК, като сочи, че дори и да се приеме за вярно, че размерът на ГПР е по-висок от законоводопустимия по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, то последицата от това е недължимост на сумите, с които се надвишава размерът, посочен в ал. 4 на същия член, но не и недействителност на целия договор за кредит. Ответникът счита процесния договор за действителен, непротиворечащ на императивни норми на закона и не съдържащ нищожни клаузи. Оспорва доводите на ищеца, че невключването на предвиденото в договора възнаграждение за допълнителни услуги в размера на годишния процент на разходите, води до недействителност на договора за потребителски кредит на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1. т. 9 и 10 ЗПК. Моли за отхвърляне на иска.

Съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Не е спорно между страните, а и от представеното заверено копие от договор за потребителски кредит Профи кредит стандарт № ** и приложенията към него се установява, че на 22.12.2023 г. между Профи Кредит България ЕООД, в качеството на кредитор и Г. А. Т.- клиент е бил сключен посоченият договор за потребителски кредит, по силата на който на ищеца е била предоставена сумата от 1000 лева, при срок на кредита: 12 месеца, с размер на вноската по кредита: 102,86 лева, ГПР 48,51 % лева, ГЛП 41%, лихвен процент, на ден 0,11%, обща дължима сума по кредита 1234,38 лева. По силата на т. V и т. VI от договора за кредит, същият е бил сключен при предоставяне на допълнителната услуга „Фаст“, предоставяща право на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит. Общото задължение по кредита и по закупената задължителна услуга „Фаст“ възлизала на 600 лева. Размерът на вноската по закупената допълнителна 3 услуга бил в размер от 50 лева, която сума била дължима заедно с месечната погасителна вноска по кредита.

Възнаграждението ставало изискуемо с подписването на договора, но се разсрочвало за срока на договора на равни месечни вноски и се добавяло към месечните вноски за погасяване на кредита. Общото задължение по кредита и по закупената допълнителна услуга възлизало на 1834,38 лева, а общият размер на вноската 152,86 лева.

Между страните е сключен договор за потребителски кредит по чл. 9 и сл. от ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя, или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.

Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК.

Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т.

7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. С разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за потребителски кредит следва да се съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите. Формиране на процентното съотношение на годишния разход по кредита към размера на главното вземане следва от разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно която общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото в него са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и 4 управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не последният да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48,51 %, а ГЛП 41.00 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Това поставя потребителя в положение да не знае каква точно сума ще дължи по кредита, в какъв размер е оскъпяването му по кредита.