Решение № 97 от 27.04.2022, Окръжен съд - Сливен

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 97 гр. Сливен, 26.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Мария Ян. Блецова Калцова

Членове:

Стефка Т. Михайлова Маринова

Симеон Ил. Светославов при участието на секретаря Нина Б. Кънчева като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Въззивно гражданско дело № 20222200500108 по описа за 2022 година

Производството е въззивно и е по реда на чл. 258, и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 2476/17.02.2022 г. на „Електроразпределение Север“ АД, с ЕИК ***, подадена чрез процесуален представител адв. Л.М. от АК – В.Т., срещу Решение № 47/26.01.2022 г., по гр. д. № 3280/2021 г. по описа на РС Сливен, с което дружеството-въззивник е осъден да заплати на „АГЛИКА“ АД, ЕИК ***, сумата от 4387,27 лв. с ДДС, представляваща получено без правно основание плащане за пренос на електрическа енергия ниско напрежение и достъп на средно/ниско напрежение по фактура № 0001186130/08.07.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на завеждане на исковата молба – 28.07.2021 г. до окончателното изплащане на сумата. С обжалваното решение въззивникът е осъден да заплати на ищцата и сторените пред първата инстанция разноски в размер на 1475,49 лв.

Във въззивната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Въззивникът счита, че първоинстанционният съд се е позовал на неотносими факти в нарушение на доказателствената тежест и приетата квалификация на иска. Неправилно съдът приел, че наличието на сключен договор не прави иска неоснователен, поради това, че измерването и остойностяването на доставената на ищеца енергия е в нарушение на законовите, а на практика и договорни правила. Този извод бил в нарушение на практиката на ВКС и разпределената доказателствена тежест. Неправилно е 1 прието и че искът е неоснователен, тъй като СТИ не е поставен на мястото, което е нормативно или договорно определено между страните. Неправилно съдът е взел предвид факта на неизпълнение на договорни задължения. Въззивникът счита, че подлежи на доказване единствено наличието на правно основание от страна ответника, а предпоставка за връщане е липсата на правно основание за задържане на дадената сума.

Първоинстанционният съд приложил практика, която не е постановена по сходни казуси, а напротив, разгледани са искове с различна доказателствена тежест за страните. По иск с правно основание чл. 55 от ЗЗД ответникът нямал задължение да доказва изправността си по договора, а единствено наличие на основание за получаване на сумите. Не били изложени твърдения за нищожност на сключения договор. Твърди, че се е позовал на правно основание по чл. 29 от ПТЕЕ за получените суми, но то не било обсъдено от съда.

Първоинстанционният съд не бил обсъдил и анализирал всички събраните по делото доказателства, а само онези от тях, които обосновавали установеност на предявените искове.

В тази връзка посочва, че заключението на ССЧЕ установило, че ищецът осчетоводил процесната фактура и ползвал пълен данъчен кредит, но това не било обсъдено от съда.

Именно от този факт можело да бъде направен извод за извънсъдебно признание на задължението и неговото съществуване, което представлявало самостоятелно основание за отхвърляне на предявените искове. Неправилно съдът приел за установено, че правото на собственост върху съоръженията е установено, след като представената фактура е оспорена от въззивника и не били налице други доказателства, които да обусловят този извод.

В нарушение на материалния закон съдът приел, че щом като съоръженията са собственост на ищеца, то по смисъла на параграф 1, т. 22 от ДР на ЗЕ, те представляват електроразпределителна мрежа. Дори и да се приемело, че ищецът е собственик на присъединителните съоръжения, същият безспорно се захранва посредством тези кабели от възлова станция „ЗПЗ“, собственост на въззивника и е част от разпределителната мрежа, а не от преносната такава, поради което я ползва и дължи цената за пренос и достъп през същата. Съоръженията на ищеца били присъединени към разпределителната мрежа и захранването на ищеца се осъществявало по кръг преносна мрежа-разпределителна мрежасобствени съоръжения. Предназначението на единичното съоръжение не било това по параграф 1, т. 20 и т. 22 от ДР на ЗЕ, тъй като понятието разпределение е дефинирано в параграф 1, т. 49 от ДР на ЗЕ, а ищецът не е лицензирано предприятие по смисъла на чл. 88, ал. 2 от ЗЕ. Притежаваните от ищеца кабели и станция не служели за транспортиране, а единствено за доставяне на електроенергия за частни нужди, т.е. не е услуга в обществен интерес.

Неправилен бил и изводът, че цената за достъп и пренос са неправилно определени, тъй като не било спазено правилото мястото на измерване да бъде на страната с по-високо напрежение. Не били събрани доказателства, които да установят начина на присъединяване.

Изводът бил направен без да е изследвано къде и как е осъществено присъединяването и при недоказаност на собствеността на съоръженията от страна на ищеца, в т.ч. изградената кабелна линия 20 кV до ВЛ“ Абагар“. Границата на собствеността се определяла съобразно 2 чл. 27 от Наредба № 6/2004 г. и зависила от начина на присъединяване и вида на съоръженията за присъединяване. Съобразно чл. 28 от Наредбата границата на собствеността е изходящите клеми на средствата за търговско измерване или изходящите клеми на разположените непосредствено след тях предпазители или прекъсвачи, т.е. СТИ определяла границата на собственост, а не обратното, както неправилно бил приел първоинстанционният съд. Границата на имот и на присъединителните съоръжения не били тъждествени понятия.

Иска се отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявените искове.

Претендират се и сторените съдебно-деловодни разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца по делото – „АГЛИКА“ АД, ЕИК ***, чрез процесуален представител адв. Р.Т., като счита жалбата за неоснователна. Въззиваемият счита, че безспорно е установено правото на собственост върху ел. съоръжения и на ЕРМ, както и качеството потребител на ел. енергия на обект, находящ се на административния адрес в гр. В.Т. ( подробно посочен в отговора), както и наличието на договорно правоотношение между страните през процесния период, по силата на което въззивникът доставял електрическа енергия и мрежови услуги на посочения обект. Сключен бил и договор за достъп на въззиваемото дружество до ЕРМ за достъп до ВРМ, както и сключен договор за пренос на ел. енергия между ЕРП-Север и въззиваемото дружество. Установило се, че ответникът не е собственик, нито на кабелната мрежа на „Аглика“ АД, нито на ВЕЛ-Абагар. Въззиваемият твърди, че не са свързани с ЕРП, собственост на „Електроразпределение-Север“ АД. Въззивното дружество не били собственик на кабелна мрежа средно напрежение – 20 кВУ, която е разположена от желязорешетъчен стълб, собственост на Аглика АД, до ТП-СрH – Трафопост, отново собственост на Аглика. Именно тази кабелна линия била свързана с ВЕЛ „Абагар“, която също не била собственост на въззивната страна. ВЕЛ „Абагар“ се захранвал от подстанция „В.Т.-ЗПС“, собственост на ECO. Границата на собственост между ВЕЛ „Абагар“ и въззиваемото дружество било между ножовете на разединителя открит монтаж.

От приложените писмени доказателства се установило правото на собственост на въззиваемата страна върху ТП, на съоръженията в него и кабелната линия. ТП се намирало в ПИ с идентификатор *** и се захранвал от кабелна линия средно напрежение, която е отклонение от стълб на въздушна електропроводна линия „АБАГАР“, собственост на ИПК-АБАГАР-АД. Следователно се доказвало, че въззивникът нарушил разпоредбите на чл. 120 от ЗЕ по отношение на границата на собственост, в частност бил нарушен чл. 30, ал.

2, т. 1 от Наредба № 6, тъй като граница на собственост между двете дружества не съществувала, поради безспорно доказания факт, че въззивникът не е собственик на ВЕЛ „Абагар“ . Въззиваемата страна счита още, че компонентите на ЕРМ по смисъла на параграф 1, т. 22 от ДР на ЗЕ са тяхна собственост, а не на въззивника. За консумираната енергия по клиентски номер 5500000012 били издавани ежемесечно фактури от въззивника. Така се стигнало и до издадената фактура № 0001186130/08.07.2016 г., с която е начислена сумата в общ размер от 5829.32 лв. с ДДС, която е платена от въззиваемата страна на 29.07.2016 г. с 3 преводно нареждане. Неправилно били начислени и компоненти пренос/достъп до ниско напрежение и пренос/достъп до средно напрежение, тъй като се установило, че ЕРМ от „Подстанция“ на ЕСО и „ТП-Аглика“ не били собственост на въззиваемата страна, поради което платените суми били недължими.

Разклонението, което захранвало ТП на „Аглика“ е осъществено посредством свързване на ВЕЛ „Абагар, към кабелна линия, собственост на „Аглика“. ВЕЛ „Абагар“, която не е собственост на въззивника, достигала до метален стълб, който е разположен извън имота на ищеца, и от там линията се свързва с кабелната линия на „Аглика“ като начална точка от стълба. Именно по това трасе кабелната линия достигала трафопоста на „Аглика“ и се свързвала с него. Предаваната ел. енергия е средно напрежение, което вътре в трафопоста посредством снижащаващи токови и напреженови трансформатори/собственост на „Аглика“ /се преобразувала в ниско напрежение. От границата на собственост до разпределителната уредба на клиента, където било монтирано СТИ отчитащо потребената ел. енергия, транспортираното количество ел. енергия се извършвало по собствено на „Аглика“ електрическо съоръжение, представляващо електропровод 20 к V от ВЕЛ – „Абагар“ Електропроводът не бил присъединен към електроразпределителната мрежа на въззивника. Обективно липсвало ел. енергия, която да се транспортира чрез електроразпределителната мрежа на доставчика „Електроразпределение – Север“ АД съобразно т. 49, параграф 1 от ЗЕ. В случая мястото на присъединяване на клиента били клемите за присъединяване на проводниците, собственост на Аглика, към електропровода на Абагар. Това обстоятелство било безспорно установено. Съобразно нормативните изисквания правилното място е разклонението ВЕЛ-Абагар, където границата на собственост е определена. Въззиваемият сочи, че е присъединен към мрежата на въззивника посредством ТП, неговата собственост, захранен от въздушен електропровод с напрежение 20 Кv Абагар. Единствено СТИ разположено в трафопоста било собственост на въззивника, което съгласно сключения между страните договор е следвало да бъде поставено на границата на собственост на електрическите съоръжения съгласно наредба № 6/2004 г. и съгласно показателите за качество, приети от ДКЕВР. Следователно измерването било неправилно и платени начислени по фактура суми за пренос и достъп на средно и ниско напрежение били недължими, тъй като мястото на монтиране на СТИ не отговарял на изискванията на чл. 14 от ПИКЕЕ за процесния период. Напрежението в подстанция ЕСО било високо, като там се снижавало в средно и се пренасяло до „Аглика“ по ВЕЛ „Абагар“ и кабелна линия на „Аглика“ АД до ТП на „Аглика“ АД. В заключение въззиваемият счита, въззивника не е предоставил услугата на посочения обект, достъп до и пренос на електрическа енергия, тъй като тази дейност по преобразуване от ниво средно до ниво ниско била извършена със съоръженията, които са негова собственост, а от ниво високо напрежение до ниво средно напрежение от съоръженията, собственост на ЕСО в „Подстанция“.

Иска от съда да остави предявената въззивна жалба без уважение и да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски за въззивната инстанция.

4

В съдебно заседание въззивникът не е направил процесуални и доказателствени искания, като поддържа въззивната си жалба и иска от съда да отмени обжалваното решение, както и да отхвърли предявения иск, и да му бъдат присъдени разноски. Въвежда възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззиваемия.