Определение № 1328 от 22.09.2026, Окръжен съд - Велико Търново

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1328 гр. Велико Търново, 22.09.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в закрито заседание на единадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Милена Карагьозова

Членове:

Димитринка Гайнова

Димо Колев като разгледа докладваното от Димо Колев Въззивно частно гражданско дело № 20264100500853 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 ал. 1 т. 2 вр. чл. 248 ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба на Б. И. Х. от гр. В. Т., подадена чрез пълномощника му адв. Ант. Д. от САК против определение № 1516/15.07.2026г. по гр.д. № 256/2026г. на ВТРС, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на постановено по делото решение в частта за разноските.

В частната жалбата се правят оплаквания за неправилност на атакувания съдебен акт, поради неговото противоречие със закона и необоснованост. Изтъква се, че решенията на СЕС по дела С-427 и С – 428, двете от 2016г., както и по дело С438/2022г. не дават право на съдилищата произволно и в нарушение на чл. 101 ДФЕС да намаляват разноските за адвокатско възнаграждение, под пазарните нива. Развиват се съображения основани на практиката на СЕС относно принципите за разумност и пропорционалност на разноските за адвокатско възнаграждение, че на спечелилата делото страна следва да се възстановят една значителна част от тях, съобразно положените усилия на процесуалния защитник и качеството на оказаните адвокатски услуги. Добавят се доводи, че въвеждането на тарифи с минимални прагове на хонорарите не всякога следва да се счита като попадащо в обхвата на забраната по чл.

101 ДФЕС и че е налице практика на СЕС, че подобна национална уредба е съвместима с правото на ЕС, стига да е свързана с императивни съображения от обществен интерес. Акцентира се, че въведените с Наредба 1/09.07.2004г. минимални 1 размери на адвокатските възнаграждения са напълно съвместими с правния режим на защита на конкуренцията и на правото на ЕС, доколкото върху отделните разпоредби от този подзаконов нормативен акт и дори върху цялото му съдържание, може да се осъществява ефективен съдебен контрол, което сочи че националната уредба е предвидила достатъчно гаранции за защита на обществения интерес. Изтъква се още, че при предоставяне на безплатна правна помощ адвокатските възнаграждения следва да бъдат така определяни, че да не водят до обезценяване на адвокатския труд и до демотивиране на адвокатите да представляват материално затруднени лица „про боно“. В тази връзка се подчертава, че получаваните от адвоката приходи следва да му осигурят не само покриване на разходите за дейността му, но и формиране на печалба, равна поне на брутното трудово възнаграждение в съдебната система, за да е стимулиран да представя качествени и квалифицирани правни услуги на своите клиенти. Акцентира се и че драстичното намаляване на размера на хонорара на адвоката, ще доведе до некачествено правосъдие и до изкривяване на конкуренцията, противно на преследваната цел, съгласно чл. 101 ДФЕС. По тези съображения се отправя искане до ВТОС да отмени обжалваното определение и да постанови друго, с което да измени постановено по делото решение в частта за разноските, като присъди по реда на чл. 38 ал. 2 ЗА адвокатско възнаграждение в на пълномощника на ищеца в пълния му претендира размер от 1365, 91 евро с ДДС.

В срока по чл. 276 ал. 1 ГПК насрещната страна по жалбата е подала отговор по нея. Оспорва ищецът да е лице в материално затруднено положение, за да може да е представляван на основание чл. 38 ал. 1 т. 2 ЗА респ. на оказалия безплатна правна помощ адвокат да се дължи възнаграждение по чл. 38 ал. 2 ЗА. Възразява се, че положените от последния усилия за защита по делото са с нисък интензитет, тъй като ищецът е страна по много дела срещу същия ответник, по който оспорените потребителски договори имат идентични по съдържание отделни клаузи. В тази връзка се иска от въззивната инстанция да приложи по делото исковите молби, по които са образувани тези дела.Отделно от това се развиват съображения, с позоваване на практика на СЕС, че при определяне размера на хонорара по чл. 38 ал. 2 ЗА, съдът не е обвързан от лимитите по Наредба № 1/09.07.2004г. С тези доводи се иска от ВТОС да потвърди обжалваното определение на ВТРС по гр.д. № 256/2026г. по неговия опис.

Великотърновският окръжен съд, след като прецени събраните доказателства и обсъди доводите в частната жалба, намира следното от фактическа страна:

Районният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит № 1180954 от 05.11.2024г., поради нарушение на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 9 и 10 ЗПК, тъй като в посочения в него ГПР не са включени всички разходи по кредита, както и осъдителен иск за връщане на платената без основание сумата в размер на 1250 лв. в равностойност на 639, 11 евро, поради тази нищожност. Първият иск е съединен в 2 условията на евентуалност, ако не бъде приет за основателен, с искове за прогласяване нищожността на отделни договорни клаузи – чл. 11 ал. 1, въвеждаща изискване за предоставяне на обезпечение от потребителя под формата на банкова гаранция или поръчителство, респ. чл. 3 ал. 1 т. 7, предвиждащ размера на възнаградителната лихва, противоречащ на добрите нрави.

С отговора на исковата молба ответникът оспорил допустимостта на исковете с твърдения за злоупотреба с права, а по същество е заел становище за тяхната неоснователност по подробно изложени съображения.

По делото е проведено едно съдебно заседание, на което процесуалният представител на ищеца не се е явил, а с издаденото по него решение предявените от последния главни искове за прогласяване нищожността на кредитния договор и за връщане на сумата от 639, 11 евро са изцяло уважени, като на основание чл. 38 ал. 2 ЗА в полза на пълномощника на потребителя е присъден адвокатски хонорар в размер на 210 евро с ДДС. В развитото по инициатива на последния производство по чл. 248 ГПК, съдът е оставил без уважение искането му за изменение на решението, в частта за разноските. Обосновал е произнасянето си с доводи, че не е обвързан от праговете по Наредба № 1/09.07.2004г., както и че делото не се отличава с фактическа и правна сложност и с обема на положения от пълномощника на ищеца труд. Добавил е, че макар по делото да са предявени няколко иска те се основат на един и същ юридически факт – процесния договор за кредит и че при съобразяване на общия материален интерес по тях, първоначално определеното адвокатско възнаграждение се явява справедливо и обосновано по своя размер съгласно чл. 36 ал. 2 ЗА.

При така установеното от фактическа страна съдът приема от правна страна следното:

Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал. 1 ГПК от легитимирана страна, която има интерес да обжалва определението по чл. 248 ГПК по отношение на присъдените в нейна полза разноски, поради което се явява процесуално допустима, вкл. и предвид на представения пред районния съд списък по чл. 80 ГПК /лист 87/.

Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.

Фактическите състави на чл. 78 ГПК, уреждащи въпроса за отговорността за сторените по делото разноски, предвиждат задължение за страната, която неоснователно е предизвикала спора да възстанови разходите, които насрещната страна е била принудена да направи по защитата си. Отговорността за разноски в гражданския процес се ангажира с крайния съдебен акт в зависимост от изхода по спора. При уважаване на предявения от ищеца иск, ако същият е бил представляван от адвокат осъществил безплатна правна защита, последният ще има право на възнаграждение, като неговото заплащане ще се понесе от насрещната страна по спора /арг. чл. 78 ал. 1 ГПК и чл. 38 ал. 2 ЗА/. Възнаграждението на осъществилия 3 безплатната правна помощ адвокат се определя от съда, като според трайната съдебна практика, която вече е намерила законодателен израз в нормата на чл. 36 ал. 3 ЗА, в изменената й редакция с ДВ, бр. 17/2026г., меродавна за преценката му е действителната фактическа и правна сложност на делото, материалния интерес и вида на спора, количеството извършена работа. В тази връзка, за да остойности труда на пълномощника по чл. 38 ал. 1 ЗА, решаващият съд следва да прецени броя на страните в производството и тяхното процесуално качество, броя и вида на подлежащите на установяване релевантни факти респ. на релевираните възражения, наличието или липсата на отклонение от типичното развитие на гражданския процес, вида и обема на търсената съдебна защита, вида и броя на извършените процесуални действия, действително вложените процесуални усилия за защита на поддържаната от страната теза и др. подобни. При тази си дейност съдът не е обвързан от предвидените в Наредба № 1/09.07.2024г. минимални прагове, въпреки редакцията на разпоредбата на чл. 38 ал. 2 ЗА към момента на сключване на процесния договор за правна защита и съдействие – 31.03.2025г. Според решение от 25.01.2024г. по дело № С-438/2022г. на СЕС, което е задължително за националните съдилища в България, на основание чл.

633 ГПК, посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определянето на такива в хипотезата на чл. 38 ал. 2 ЗА, но не са задължителни за съда.

При съобразяване на посочените критерии и конкретните обстоятелствата по делото настоящият състав на ВТОС намира, че определеното от районният съд възнаграждение по реда на чл. 38 ал. 2 ЗА в размер на 210 евро с ДДС е адекватна оценка на обема на извършената от пълномощника на ищеца работа. Макар и по делото да са предявени два главни иска, по всеки от който на пълномощника на ищеца по правило се дължи адвокатско възнаграждение /арг. чл. 2 ал. 5 Наредба № 1/09.07.2004г./, предмета на същото не се отличава с фактическа и правна сложност.

Двете искови претенции се намират в съотношение на обуславящ и обусловен иск, основават се на едно облигационно правоотношение, като уважаването на първия е предпоставка за основателността на втория. В тази връзка обема на подлежащите на доказване факти се свежда до установяване сключването на процесния договор за кредит с процесното му съдържание и до доказване на факта на плащане на исковата сума. Тежестта на доказване на тези обстоятелства лежи върху ищеца, но тяхното осъществяване не е било спорно по делото и по същество е признато от ответната страна. Извън представените от страните писмени доказателства, вкл. от ответника – за постъпилите плащания по кредита, за установяване на горните обстоятелства не е било необходимо събирането на други и в частност изслушване на съдебна експертиза и на свидетели. От друга страна по значимите за спора правни въпроси относно правилното посочване на ГПР по кредита и последиците от неизпълнение на това изискване на закона /чл. 22 вр. чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК/ е налице обилна и трайна европейска и 4 национална практика, на която ищеца се е позовал. Тези обстоятелства характеризират делото с ниска фактическа и правна сложност. Положените от пълномощника на ищеца процесуални усилия също не се характеризират със значителен интензитет, доколкото той не се е явил в насроченото по делото открито заседание, а единствено е депозирал кратко становище по хода му, с което дори не е взел отношение по наведените в отговора на исковата молба възражения. Същият не е вложил и значителни усилия за подготовка на делото, тъй като през 2026г. настоящият ищец, представляван отново от него, е завел срещу този и други свои кредитори /обстоятелството служебно известно на настоящия състав, вкл. и чрез справка в ЕИСС/ над 10 еднотипни дела по чл. 26 ал. 1 пред. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК и по чл. 55 ал. 1 пред.

1 ЗЗД. В исковите молби по тях са изложени идентични правни съображения относно нищожността на договорите за кредит и за връщане на недължимо платените суми.

Следователно защита на ищцовия интерес по тези дела, вкл. настоящето, не разкрива значителен обем на положените от него процесуални усилия, което следва да рефлектира при справедливото и обосновано остойностяване на неговия труд.