Решение № 2687 от 01.07.2026, Районен съд - Варна
- Съд
- Районен съд - Варна
- Дело
- Гражданско дело 6579/2025
- Вид
- Решение № 2687
- Подписан
- 01.07.2026
- Състав
- Ивалена Димитрова
Цитирани разпоредби
- чл. 124, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- §10 · Закон за общинската собственост
Личните данни в текста са заличени.
РЕШЕНИЕ
№ 2687 гр. Варна, 01.07.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 52 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Ивалена Д. при участието на секретаря Снежана Д. Георгиева като разгледа докладваното от Ивалена Д. Гражданско дело №
20253110106579 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по Глава XIII от ГПК.
Образувано е по предявен от Т. Е. Т., ЕГН **********, с адрес: гр. В, ж. к. ...., бл......, вх. ..., ет. ....., ап. ...., срещу ***, Булстат **********, със седалище и адрес на управление: гр. В., бул. ..... № ...., иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗС, за приемане за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на следния недвижим имот с административен адрес: гр. В, ж. к. ....,бл. ....., вх. ..., ет. ....., ап. ...., а именно: самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****.****.**.*.** по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-64/16.05.2008 г. на ИД на АГКК, находящ се на ет. 5 в сграда с идентификатор *****.****.**.*, с предназначение: жилищна сграда - многофамилна, разположена в ПИ с идентификатор ***, с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, брой нива на обекта: 1, площ: по скица: няма данни, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж - *****.****.**.*.14, под обекта *****.****.**.*.12, над обекта - *****.****.**.*.18, ведно с прилежащото към обекта избено помещение № 15, разположено на избен етаж, с площ 2,45 кв. м, при граници: изби №№ 18 и 12 и избен коридор, на основание изтекла в негова полза повече от 10-годишна придобивна давност, считано от месец март 1995 г. до датата на депозиране на исковата молба.
Ищецът твърди, че е собственик на процесния имот по давност, чрез владение, 1 упражнявано от него в периода от месец март 1995 г. до датата на депозиране на исковата молба. Излага, че имотът е бил общинско частно жилище и бил предоставен от „Жилфонд“ на баща му – Е. С. Т., за задоволяване на жилищната му нужда срещу символичен наем, като първоначално в жилището живеело цялото семейство, но родителите на ищеца се развели и майка му и сестра му се изнесли. Твърди, че живущите в сградата са получили предложение да изкупят ползваните от тях апартаменти, като не помни през коя година се е случило това, но знаел от баща си, че последният е закупил процесния апартамент и той е негов, което и кореспондирало с факта, че престанали да получават известия за дължим месечен наем.
Сочи, че след смъртта на баща си направил справка в имотния регистър и установил, че жилището не било собственост на същия, а на настоящия ответник. Ищецът изтъква, че е направил отказ от наследството на баща си, но продължил да обитава процесния имот без да плаща наем и без да е било оспорвано правото му да го обитава. Заявява, че е упражнявал фактическата власт върху жилището без прекъсване, явно и несмущавано, с намерение за своене, поддържал го е, извършвал е ремонти и е поемал разходите за всички комунални услуги. Заявява, че всички негови познати и съседи възприемат ищеца като собственик на имота. Счита, че са налице предпоставките по чл. 79, ал. 1 от ЗС.
Настоява искът да бъде уважен. Претендира присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът *** депозира отговор на исковата молба, в който изразява становище за неоснователност на иска. Навежда подробни твърдения, че ищецът се явява държател, а не владелец на имота. Застъпва, че не се установява явна промяна в намерението, с което ищецът упражнява фактическата власт върху същия, която да е доведена до знанието на собственика. Поддържа, че дори ищецът след смъртта на баща си през 2010 г. да е владял имота с намерение за своене, няма как 10-годишна придобивна давност срещу Общината или Държавата да е изтекла през този период, предвид разпоредбата на §1 от ЗД на ЗС, в сила от 01.06.2006 г., и последващите изменения на срока на действието й.
Настоява предявеният иск да бъде отхвърлен, претендира юрисконсултско възнаграждение.
В съдебно заседание ищецът Т. Е. Т. не се явява лично, представлява се от адв. Л. Д. от АК – Варна. Поддържа исковата претенция. В определения от съда срок депозира писмени бележки.
В съдебно заседание ответникът *** се представлява от юрисконсулт С. Д.. Оспорва исковата претенция, поддържа депозирания писмен отговор. В определения от съда срок депозира писмени бележки.
Съдът, след преценка на доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Според правната доктрина придобивната давност е способ за придобиване на право на собственост и други вещни права върху чужда вещ, чрез фактическо упражняване на тези права в продължение на определен от закона срок от време. Нормата на чл. 79 ЗС регламентира фактическия състав на придобивната давност по отношение на недвижим 2 имот, включващ като елементи изтичането на определен в закона период от време и владение по смисъла на чл. 68, ал.1 ЗС в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗС и допълнително добросъвестност и юридическо основание в хипотезата на чл. 79, ал. 2 ЗС. Фактическият състав на владението, съгласно чл. 68, ал.1 ЗС, включва както обективния елемент на упражнявана фактическа власт, така и субективния елемент вещта да се държи като своя (ТР № 4/2012 г. от 17.12.2012 г. по ТД № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС).
Ищецът твърди осъществяване на хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗС, като за установяване на твърденията си е ангажирал гласни доказателства.
От показанията на свидетеля И. Н. Й. се установява, че същият познава Т. от дете – от десетгодишен или може би по-малък, тъй като бил приятел и колега в БМФ на баща му Е.
Т., с когото около година пътували на един кораб. Излага, че Т. винаги е живял в ж. к. „***“, бл. ***, на петия етаж, в апартамент ** – асансьора, вляво, в стандартен панелен апартамент от 66 квадрата, състоящ се от спалня, баня и тоалетна заедно, кухня с тераса, хол с тераса и маза, който свидетелят е посещавал много пъти. Знае, че Т. не притежава документ за собственост на апартамента. Сочи, че последният бил ведомствен, като след като през седемдесет и някоя година съборили къщите на мястото на Партийния дом, дали на семейството апартамент в „Петлешев“ – тогава кварталът се казвал така. През деветдесет и някоя година – трета-четвърта, бащата на Т. имал възможност да закупи апартамента и казал, че ще го дари на Т.. Дарил му го, но изгубил нотариалния акт, за който така и не можали да разберат къде се намира. След като Т. излязъл от казармата през 1995 г., решили да направят проверка в Областна администрация, където свидетелят имал приятели, и те му помогнали, но се оказало, че Областна администрация няма собственост върху този апартамент. Тогава Т. казал: „Той си е мой, нормално е да нямат собственост“. След това стигнали до Общината, където други познати направили обстойна проверка, и също се оказало, че апартаментът не е общински. Даже ходили при тогавашния кмет Х. К., който направил проверка и също казал, че апартаментът не е общински. Тогава Т. заявил на кмета: „След като не е ваш, значи е мой апартаментът, дарен ми е от баща ми“. Не можали обаче да намерят никакви документи за собственост. Свидетелят не знае за времето от 1995 г. Т. да е заплащал наем на Общината за апартамента, нито да са се опитвали да го изведат оттам или по някакъв начин да са му пречили да го ползва безпроблемно. Знае, че след като баща му се изнесъл от апартамента и го оставил на Т., последният плащал всички режийни разходи и ремонти – голям ремонт след казармата, смяна на дограми, после освежителни ремонти, на мазата дори заедно със свидетеля слагали стелажи, но не бил плащал данъци – на кого да плаща след като „апартаментът е ничий“. Никой освен Т. не бил живял в апартамента и Т. не го бил напускал.
Баща му на два-три пъти живял при него и накрая, когато вече бил тежко болен, Т. го прибрал и го гледал до смъртта му. Докато Т. бил в брак, живял в апартамента със съпругата и детето си.
Свидетелят И. Т. П. излага, че познава ищеца от деветдесетте години, може би 19931994, като се запознали в компания. Тогава свидетелят строял апартамент, а след като през 1996 г. се нанесъл в него, започнали да излизат по-често и да са компания. Сочи, че не 3 познава лично бащата на Т., но знае, че е починал отдавна. Знае, че Т. от дете живее в квартала, в блок 117, вход 1, на петия етаж, в лявата страна от асансьора, като след като се сприятелили, бил ходил често там – апартаментът представлявал коридор със сервизно помещение, на запад имало кухня с тераса, една спалня, на изток имало голямо помещение като хол с тераса. В компания Т. бил споделял, че апартаментът е негов, като преди време бил на Общината и баща му го закупил с цел да му го подари. Също пред компания бил казвал, че след като се уволнил през 1995 г. или 1996 г., с техен приятел – свидетеля И. Й., ходили до Общината, защото апартаментът бил общинско жилище, да търсят документите, които били изгубени, за да видят чия собственост е. Тогава от Общината заявили, че този апартамент не е техен, като до колкото свидетелят знае, Т. и И. са търсили кмет или кметски наместник в администрацията, след това са коментирали тази ситуация със самия кмет. Това разказали на свидетеля Т. и И. заедно. Свидетелят знае, че от 1993 г. само Т. живее в апартамента, като е живял там през цялото време, без периода, в който бил в казармата; за известно време живял там със съпругата и детето си, но след това се разделили и той останал да живее там. Бил правил подобрения в имота, в които и свидетелят бил участвал – помагал му да носят материали. Последно преди 7-8 години правил банята, преди това правили едни врати, боядисване, обзавеждане. Даже в момента подготвял нов ремонт – на кухнята. Свидетелят не знае някой да е търсил от ищеца наем за апартамента, нито от Общината да са искали да го извеждат от жилището – щял да се оплаче, ако е имало нещо такова. Не знае дали ищецът заплаща данъци за апартамента, но един път станало на въпрос, че не може, защото няма документи за него.
В показанията си свидетелят М. Б. Д. сочи, че познава Т. от пети клас, били съученици. Познавал и баща му Е., като бил ходил у тях - в „Младост“, *** блок, първи вход, на петия етаж, вляво, много пъти; самият свидетел живеел в същия квартал, през десетина блока. От Т. и от баща му свидетелят знаел, че апартаментът е даден на баща му от „Жилфонд“, като в един момент той е имал възможност да го закупи и го е закупил. След това, когато Т. излязъл от казармата през март 1995 г., се опитали да намерят нотариалния акт и не го намерили, не знаели къде баща му го е прибрал. Тогава ищецът тръгнал с един приятел на баща му – чичо В., в Областна управа да търсят документация. Свидетелят знае, че от Областна управа са казали, че те са собственици, но Т. е казал, че баща му го е закупил и че той трябва да е собственик на имота – иска той да е собственик на имота. След това от Областна управа ги препратили към Общината. Отвсякъде ги връщали, като казвали, че не е той собственик на имота, но Т. и в Общината заявил, че иска този апартамент да стане негов, защото баща му му го е подарил. Знае, че Т. никога не е плащал наем за апартамента, тъй като той е негов, подарен от баща му. Не е чувал друг да претендира, че апартаментът е негов и да се е опитвал да изведе ищеца от него. Т. бил правил много ремонти, без да иска разрешение от никого – сменил цялата дограма, на два-три пъти освежавал апартамента изцяло, даже свидетелят му помагал да сложат в мазата нови стелажи и ново осветление.
Откакто свидетелят познавал ищеца, последният живеел в този апартамент. Баща му живял там до известно време, но след казармата се изнесъл, за да може Т. да си живее сам; ищецът имал съпруга и дете, с които живял заедно, но свидетелят знае, че са разведени и Т. си 4 останал в апартамента. Само той плащал сметките; за данък свидетелят не знае, защото ищецът казвал, че апартаментът не съществува като жилище.
Съдът намира, че от свидетелските показания се установява упражняването на фактическата власт от страна на ищеца върху процесния апартамент, считано от 1995 г. до настоящия момент. Не се установява обаче, въпреки упражняваната фактическа власт, демонстрирано намерение на ищеца пред собственика на вещта да държи същата като своя преди 2010 г. – което, както беше посочено по-горе, е част от фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС.