Решение № 63 от 05.02.2025, Окръжен съд - Велико Търново

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 63 гр. Велико Търново, 05.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Теодорина Димитрова

Членове:

Димо Колев

ЛЮБКА МИЛКОВА при участието на секретаря Силвия М. Тодорова като разгледа докладваното от Димо Колев Въззивно гражданско дело № 20244100500866 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С решение № 73/05.07.2024г. постановено по гр. дело № 11/2023г. на РС –Елена е прието за установено по отношение на Я. С. П. и С. Д. С., че Д. С. Г., на основание наследяване по закон от А.С.Т, починала на 07.04.1961г., е собственик на 12/504 ид. части от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на с. Котуци, одобрени със заповед № РД – 18 – 174/11.10.2022г. на изп. директор на АГКК, с площ на имота от 1238 кв.м., при съседи: ***, ***, ***, ***, улица, улица, като предявения иск по чл. 124 ал. 1 ГПК е отхвърлен за разликата над уважения размер от 12/504 до пълния предявен размер от 252/504 ид. части (1/2 ид.част), отменен е на основание чл. 537 ал. 2 ГПК нотариален акт № 152, том III, рег.

№ 2203, дело 507/17.11.2022г. на нотариус Й. Ц в частта над 492/504 ид. части, в която част Я. П. е признат за собственик, като е отхвърлено това акцесорно искане до останалата му заявена част от 252/504 ид. части (1/2 ид. част) и е признато на ищцата Д. Г. по иска с правно основание чл. 33 ал. 2 ЗС правото на изкупуване на 252/504 ид. части (1/2 ид. част) от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на с.

Котуци, предмет на покупко – продажба, обективирана в нот.акт № 153, том III, рег. № 2204, дело № 508/2022г. на нотариус Й. Ц, за която част ищцата следва да заплати на С. Д. С. сумата от 1500 лв., представляваща половината от продажната цена, в едномесечен срок от влизане в сила на решението, като същата е предупредена, че ако 1 не изпълни това си задължение в едномесечния срок, решението по иска по чл. 33 ал.

2 ЗС се счита за обезсилено по право на основание чл. 33 ал.3 ЗС. С оглед изхода на спора всяка от страните е осъдена да плати на другата съразмерна част от сторените разноски по делото.

Срещу така постановено решение и в срока по чл. 259 ал. 1 ГПК ответниците Я.

С. П. и С. Д. С. са подали възивни жалби в частта му, с която е прието за установено спрямо тях, че ищцата е собственик на 12/504 ид. части от ПИ с идентификатор *** по КККР на с. Котуци, на основание наследяване от А.Т. и по реда на чл.

537 ал. 2 ГПК е отменен нотариален акт № 152, том III, рег. № 2203, дело 507/17.11.2022г. на нотариус Й. Ц за частта над 492/504 ид. части, с която част Я. П. е признат за собственик на процесния имот и в частта му, с която на основание чл. 33 ал. 2 ЗС е признато на ищцата правото на изкупуване на 252/504 ид. части (1/2 ид. част) от процесния имот, предмет на покупко – продажба, обективирана в нот.акт № 153, том III, рег. № 2204, дело № 508/2022г. на нотариус Й. Ц, за която част ищцата следва да заплати на С. Д. С. сумата от 1500 лв., представляваща половината от продажната цена, в едномесечен срок от влизане в сила на решението, както и в частта за разноските, които са осъдени да заплатят на ищцата. С въззивните си жалби ответниците са развили оплаквания за неправилност на решението в атакуваните му части, поради нарушение на материалния закон и поради необоснованост. Във връзка с последното оплакване се оспорва извода на районния съд, че спорният имот е бил собственост на А.Т., доколкото това твърдение на ищцата не е подкрепено от доказателствата по делото, нито е обявено за безспорно между страните с доклада по чл. 146 ГПК. Възразява се и срещу извода на съда, че първият ответник не е придобил имота по давност, като се изтъква, че от събраните гласни доказателства се установява, че същият го владее като свой от 2000г., от смъртта на своята баба – Й.Т., която го е владяла приживе и е заявила, че го оставя на него. Посочва се, че съдът неправилно е отказал да съобрази последното обстоятелство като ирелевантно за спора, тъй като то разкрива намерението на първия ответник да владее имота за себе си, считано от смъртта на своята баба. Акцентира се, че от този момент същият е осъществявал фактическа власт върху имота лично или чрез трети лица, на които го е предоставял за ползване, което е продължило повече от 10 години. Допълва се, че това владеене е било спокойно, явно и непрекъснато, поради което имота е придобит по давност от първия ответник още през 2010г., макар и позоваването на материалните й последици да е станало през 2022г., при снабдяването му с констативния нотариален акт. В тази връзка се счита за неправилен правния извод на районния съд, че между ищцата и първия ответник е възникнала съсобственост върху спорния имот по наследяване, както и че същият е следвало да й манифестира намерението си да завладее цялата вещ, което не е доказал да е направил. Изтъква се, че след смъртта на своята баба нито ищцата, нито първият ответник са били призовани към наследяване, 2 поради което осъществявайки фактическа власт върху имота и при зачитане действието на презумпцията на чл. 69 ЗС, същият е станал негов собственик. Посочва се, че последното обстоятелство изключва приложението на хипотезата на чл. 33 ал. 2 ЗС, която изисква наличието на съсобственост между две или повече лица, а в случая първият ответник е изключителен собственик на имота, поради което нито е бил длъжен да го предлага първо на някого, нито да декларира подобно обстоятелство пред нотариуса. Изтъква се и наличието на логическо противоречие между отделните части на обжалвания акт, доколкото от една страна се приема, че ищцата е собственик на 12/504 ид. части от имота, а от друга и се признава право на изкупуване на продадената от първия ответник 1/2 ид. част, който с оглед на признатите на ищцата права в общата вещ, които би следвало да са равни с неговите, не може да прехвърли надлежно такъв обем от права. По изложените съображения се отправя искане до ВТОС да отмени обжалваното решение в атакуваните му от ответниците части и вместо това да постанови решение, с което да се отхвърлят изцяло предявените от ищцата искове. Претендират се разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263 ал.1 изр.1 ГПК ищцата по делото е подала отговори на депозираните от ответниците въззивни жалби, с които оспорва същите. Възразява се, че в жалбите е направен неточен, непълен и едностранчив анализ на фактите и те са тълкувани превратно, за да се обоснове извод, че първият ответник е собственик на имота на основание давностно владение. В тази връзка се оспорва по делото да е доказано, че същият е завладял процесната вещ приживе на прекия си наследодател и да е започнал да осъществява фактическа власт от момента на смъртта на баба си в продължение на 10 години. Ищцата поддържа, че имота е придобит по наследство и давностно владение от нейния баща, като след неговата смърт собствеността върху него е преминала при равни права върху нея и първия ответник.

В срока по чл. 259 ал. 1 ГПК ищцата също е подала въззивна жалба срещу решението, в частта му, с която иска й за собственост по чл. 124 ал. 1 ГПК е отхвърлен за разликата над 12/504 ид. части от процесния имот до претендирания размер от 252/504 ид. части (1/2 ид. част) и в частта му, с която искането й по чл. 537 ал. 2 ГПК за отмяна на констативния нотариален акт е отхвърлено за разликата от уважения размер – частта над 492/504 ид. части до претендирания размер от 252/504 ид. части (1/2 ид. част), както и в частта на възложените й в тежест разноски. Навеждат се оплаквания за неправилност на решението в тези му части, поради нарушение на материалния закон и поради необоснованост.Изтъква се, че от събраните по делото гласни доказателства безспорно се установява, че процесния имот е бил собственост на А.С.Т, че след смъртта й същият е владян единствено от нейния син П Т., починал през 1981г. и съпругата му Й.Т., починала през 2000г., както и че от тогава фактическата власт върху имота е упражнявана единствено от сина им С.Т., но не и от другите им наследници по закон. Допълва се, че прекият наследодател на страните 3 около 10 години лично е обработвал спорния имот, а след това го дал за ползване на свид. Котуков около 8 години, като упражняваната от него фактическа власт била с намерение да свои вещта, поради което го придобил по давност. Посочва се, че след неговата смърт през 2019г. имота е преминал по наследство върху двете му деца – ищцата и първият ответник при права от по 1/2 ид. част. Допълва се, че този ответник не е владял целия имот и не е демонстрирал пред своя баща намерението си да го свои, а след неговата смърт не е владял частта на ищцата в продължение на повече от 10 години, поради което издадения в полза на последния констативен нотариален акт удостоверява неверни обстоятелства и следва да се отмени за претендираната 1/2 ид. част. Сочи се, че за тази част продажната сделка няма прехвърлително действие, тъй като продавачът не е бил нейни собственик респ. купувачът и втори ответник не е станал такъв. С тези доводи се иска отмяна на атакуваното решение в обжалваните от ищцата части и постановяване на ново, с което предявения от нея иск по чл. 124 ал.1 ГПК бъде уважен изцяло и се отмени по реда на чл. 537 ал. 2 ГПК констативния нотариален акт за 1/2 ид. част. Претендират се разноски.

С подадения в срок отговор на тази въззивна жалба, ответниците оспорват нейната основателност. Оспорват се възраженията на ищцата, че прекия й наследодател е придобил процесния имот по наследство и давност и че след смъртта му последната по пътя на наследяването е получила 1/2 ид. част от него. Поддържат се доводите на ответниците наведени във въззивните им жалби, че първият ответник е собственик на процесната вещ на основание давностно владение. По тези съображения се иска от съда да остави без уважение въззивната жалба на ищцата.

Великотърновският Окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази наведените в жалбите оплаквания, доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивните жалби са подадени в срока по чл. 259 ал. 1 ГПК от легитимирани страни, с правен интерес да обжалва постановения първоинстанционен съдебен акт, в съответните му части, поради което са процесуално допустими и следва да се разгледат по същество.

В изпълнение на задълженията си по чл. 269 ГПК въззивният съд следва служебно да провери валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваната част. В изпълнение на тази проверка съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.

При проверка за неговата правилност по реда на чл.269 изр.2 от ГПК в 4 предметните предели, очертани с въззивните жалби, въззивният съд приема за установено следното:

Първостепенният съд е бил сезиран с положителен установителен иск за собственост по чл. 124 ал. 1 ГПК, с който ищцата иска да бъде установено спрямо ответниците, че е собственик на 1/2 ид. част от ПИ с идентификатор ***, находящ се в с. Котуци, общ. Елена, с площ от 1238 кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана и начин на трайно ползване: ниско застрояване, с искане по чл. 537 ал. 2 ГПК за отмяна на 1/2 ид. част от КНА по обстоятелствена проверка, с който първият ответник е признат за изключителен собственик на процесния имот, както и с конститутивен иск с правно основание чл. 33 ал. 2 ЗС за изкупуване на 1/2 ид. част от спорния имот, при условията, при които тя е продадена от първия ответник на втория с НА № 153, т. III, рег. № 2204, дело № 508/2022г. на нотариус Й. Ц. Ищцата твърди, че с първия ответник са наследници на баща си С.Т., починал на 26.04.2019г., както и че приживе същият бил собственик на процесното незастроено дворно място.

Ищцата уточнява, че прекия й наследодател е придобил имота по наследство от общия наследодател А.Т., починала през 1961г. и по давностно владение в продължение на повече от 10 години. Допълва, че между наследниците на общия наследодател е постигнато разбирателство имота да остане за баща й, поради което само той е осъществявал върху него фактическа власт с намерение за своене, като го е ползвал лично и чрез трети лица /отдавал го е под наем за косене/ в продължение на повече от 10 години до смъртта си през 2019г. Ищцата твърди, че след смъртта на баща й спорния имот е придобит от нея и от брат й /първият ответник/ по наследство.