Решение № 13886 от 12.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 13886 гр. София, 12.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 173 СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: БОГДАН Р. РУСЕВ при участието на секретаря ВЕНКА ХР. КАЛЪПЧИЕВА като разгледа докладваното от БОГДАН Р. РУСЕВ Гражданско дело № 20261110102710 по описа за 2026 година

Производството е по общия съдопроизводствен ред на ГПК и при прилагане на чл. 3, чл. 4, чл. 11, чл. 12 и чл. 13 ЗВЕРБ, вр. Решение на Съвета /ЕС/ № 2025/1407 от 08.07.2025г. относно приемането на еврото от България, считано от 01.01.2026г.

Образувано е въз основа на Искова молба, вх. № 30872/02.02.2026г. на СРС, уточнена с Молба, вх. № 64982/27.02.2026г. на СРС, подадена от В. И. К. срещу „Ай Ти Еф Груп“ АД.

Ищецът В. И. К. чрез адв. М. Д. – АК-София, е предявил срещу ответника „Ай Ти Еф Груп“ АД искове с правно основание по чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПКр и чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗПотр и чл. 55 ЗЗД за прогласяване нищожността на сключения между страните Договор за потребителски кредит „Гет Кеш“ № 290***/10.02.2020г. и Анекс № 299436/01.11.2021г. към него, както и за осъждане на ответника да върне на ищеца сумата от 72,03 евро /140,89 лева/, недължимо платена по нищожния договор за заем, ведно със законната лихва от подаването на исковата молба /02.02.2026г./ до окончателното ú изплащане. При условията на евентуалност се предявяват искове за прогласяване нищожността на чл. 6 от Договора и т. 8 и т. 9 от Анекса.

Ищецът твърди, че с ответника сключили посочения договор за кредит и анекс към него, по силата на които ответникът като заемодател му отпуснал в заем сумата от 500,00 лева, която следвало да се върне за 12 седмици на седмични вноски по 46,28 лева. Лихвата била 55,36 лева, а ГПР бил посочен като 49%. На следващия ден след предоставяне на сумата следвало да бъде предоставено обезпечение – поръчители или банкова гаранция, като при неизпълнение се дължала неустойка в размер на 1,23 лева дневно или 220,56 лева за целия период на погасяване. Вноската с начислена неустойка била 64,66 лева, общо дължимата сума 885,92 лева. В погасителния план общо дължимата сума била посочена в размер на 775,92 лева. Ищецът погасил предсрочно задълженията си, като изплатил сумата от 640,89 лева. Обосновава се, че договорът за кредит и анекса към него са нищожни. Сочи се, че клаузата за неустойка съставлява прикрит доход за кредитора и заобикаля законовите ограничения и разпоредби относно лихвите и ГПР. Тя била противозаконна и прекомерна, като нямала обепечителна и обезщетителна функции. Тя следвало да се включи при изчислението на ГПР, който бил неправилно и заблуждаващо посочен, което водело до 1 недействителност на договора. ГПР реално възлизал на 155,184%, откъдето договорът бил в нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПКр. Стигало се до очевидна неравнопоставеност между страните по правоотношението, като били налице неравноправни клаузи, които не били индивидуално уговорени. В насроченото по делото открито съдебно заседание ищецът не се явява и не изпраща представител. Становище се изразява в писмен вид, като предявените искове се поддържат.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Ай Ти Еф Груп“ АД чрез адв. В.Б.-К. – АК-София, е подал Отговор на исковата молба, вх. 383482/21.11.2025г. на СРС, с който оспорва предявените искове като неоснователни. Твърди, че съединяването на установителен и осъдителен иск в едно производство е недопустимо. Подробно се обосновава становище за законосъобразност и действителност на клаузите на процесния договор, съответно за неоснователност на доводите на ищеца в противна насока. Изтъква се, че в ГПР е включена само възнаградителната лихва. Прави възражение за погасяване по давност на вземането по осъдителния иск. За насроченото по делото открито съдебно заседание не изпраща представител.

Софийският районен съд, като взе предвид подадената искова молба и предявените с нея искове, становището и възраженията на ответника в отговора ú, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на релевантните правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното:

Исковата молба е подадена от надлежно легитимирана страна при наличие на правен интерес от производството, като предявените с нея искове са допустими и следва да бъдат разгледани по същество.

Не са налице предпоставки за решаване на делото с неприсъствено решение или решение при признание на иска.

Съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест по исковете с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПКр и чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗПотр е и за двете страни. Ищецът следва да докаже, че такъв договор/клауза в него съществува и е със съдържанието, посочено в исковата молба, както и наличието на предпоставките, установяващи недействителността му/ú на сочените основания. В тежест на ответника е да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на предварителна информация на потребителя, че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора. В тежест на ответника е да докаже, че клаузите на сключения между страните договор не са неравноправни (чл. 146, ал. 4 ЗЗПотр), както и че ищецът е бил наясно с клаузите на договора, т.е. не е въведен в заблуждение. Доказателствената тежест по иска с правно основание по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е и за двете страни. Ищецът следва при условията на пълно и главно доказване да установи наличието на плащане, че същото е извършено на ответника, наличието на предпоставките, изложени в исковата молба, обосноваващи липса на основание за извършеното плащане, включително че същото е недействително. Ответникът следва да установи, че за него е налице основание да задържи внесената сума. Извън това в тежест на всяка от страните е да установи фактите и обстоятелствата, от които черпи благоприятни за себе си правни последици.

Съдът следи служебно за нищожността на клаузите на договорите в хипотезите, в които нищожността следва от клаузите на самия договор /ТР 1/2020-2022-ОСГТК/, а в договори, сключени с потребители, следи служебно за недействителност на договора или уговорки в него, свързани с наличието на неравноправни клаузи.

Страните не спорят, че между тях е сключен Договор за потребителски кредит „Гет Кеш“ № 290***/10.02.2020г. и Анекс № 299436/01.11.2021г. към него със съдържание съобразно представените по делото разпечатки, че ищецът е усвоил предоставената в заем сума от 500,00 лева, че е изплатил на заемодателя общо 640,89 лева, от които с 500,00 лева е погасена главница, 38,63 лева лихва и 102,26 лева – неустойка, както и че единственият 2 разход, който е включен при изчислението на ГПР по процесния договор за кредит, е възнаградителната лихва.

Видно от представената разпечатка на договора и анекса към него, „Ай Ти Еф Груп“ АД като заемодател е отпуснал на В. И. К. като заемател в заем сумата от 500,00 лева при лихва от 39,65% и ГПР, посочен като 49%. Съгласно погасителния план към договора, отпуснатата в заем сума следва да се върне на 12 седмични анюитетни вноски с падежи от 16.11.2021г. до 30.04.2022г. Съгласно т.6.1 от Договора в срок до края на следващия ден, считано от деня на предоставяне на сумата по кредита, заемателят е длъжен да учреди обезпечение – поръчителство на две физически лица, които да отговарят на посочените в договора изисквания, или да предостави банкова гаранция за 1110,60 лева /в анекса е посочена друга сума – 555,36 лева/, за която също са поставени съответни изискваният.

Заемодателят не е длъжен и по своя преценка с оглед „надеждността и платежоспособността“ на поръчителите може да откаже да ги приеме. Според т.6.6, ако заемателят не изпълни задължението си за осигуряване на обезпечение, той дължи неустойка в размер, посочен в погасителния план. В Анекса е посочено, че размерът на тази неустойка е 220,56 лева, като в погасителния план тя е наречена „оскъпяване“, като се изплаща заедно с вноските по кредита – по 18,38 лева на всяка вноска.

Клаузата на т.6.6 от Договора, предвиждаща задължение за заемополучателя да заплати неустойка при неизпълнение на задължението по т. 6.1 от Договора, е сама по себе си нищожна. Това е така, тъй като оценката на платежоспособността на кандидат-заемателя е на риск и отговорност на заемодателя. Това следва от нормите на чл. 16, ал. 1 ЗПКр и чл.

143, ал. 2, т. 3 ЗЗПотр. Преди сключване на договор за кредит кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, в това число информация, получена от потребителя, и, ако е необходимо, извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите. В конкретния случай с договора рискът за кредитора от неизпълнение на собственото му задължение за проверка и съблюдаване на съответна дисциплина с цел неотпускане на необезпечени кредити се прехвърля по недопустим начин на заемателя-потребител. Логиката на законодателя е кредиторът да провери платежоспособността на длъжника и, ако има съмнение в нея, да поиска обезпечение и едва след като то стане факт да отпусне кредита. Не може да се приеме, че по този начин кредиторът се обезщетява за риска от евентуална неплатежоспособност на длъжника. Елиминирането и/или минимализирането на този риск зависи само от кредитора, който, изпълнявайки чл. 16 ЗПКр, следва да извърши съответната оценка, като или не отпусне кредита, или го отпусне при предварително дадено достатъчно да гарантира изпълнението му обезпечение. С въвеждането на неустойката фактически от една страна се създава допълнително обезщетение за кредитора при неизпълнение на договора, което противоречи на нормата на чл. 33, ал. 1 ЗПКр, повеляваща, че при забава на заемателяпотребител кредиторът има право да получи само лихва върху неплатената част от задължението, а от друга неправомерно се натоварва потребителят с допълнителни разноски. За пълнота следва да се посочи, че са нищожни поради противоречие с чл. 33 ЗПКр и клаузите, предвиждащи заплащане на такси за извънсъдебно събиране на просрочен кредит.

Уговорената неустойка е нищожна и поради противоречието ú с добрите нрави /арг.

ТР 1/2009-2010-ОСТК/. Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем. В настоящия случай неустойката обезпечава реално не главното задължение по договора за кредит – да се върне заетата сума с лихва, а акцесорното задължение за обезпечение, при това в значителен размер! Дори и заемателят да е изправна страна по основното си задължение – да връща главницата и да плаща лихвите /ако 3 уговорката за заплащането на тези лихви е действителна/, то договорът предвижда кредиторът да получи и неустойката, при това без той да е претърпял каквито и да било вреди, т.е. той реално се обогатява с допълнително и крайно чрезмерно плащане, чиято цел е единствено да се изискат от длъжника-заемател още пари. Неустойката няма и никаква обезщетителна и обезпечителна функция, тъй като даването или недаването на обезпечението няма абсолютно никаква връзка с това дали длъжникът ще изпълни или не главното си задължение по договора за кредит – да върне дадените му в заем суми. Оттук, доколкото изискването за предоставяне на обезпечение няма реален обезпечителен ефект, то се явява единствено инструмент за генериране /пряко и косвено/ на допълнителни разноски за потребителя, които са известни на заемодателя и би следвало да бъдат отчитани като разноски /“оскъпяване“, както сам заемодателят ги и посочил в погасителния план/ по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПКр и § 1, т. 1 ЗПКр. Посоченият в договора ГПР от 49% не е действителен, тъй като в него не е отчетен този разход, привидно наречен „неустойка“. Така, освен че се нарушава и заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПКр, потребителят бива и въведен в заблуждение относно реалната стойност на разходите, които следва да стори по обслужването на кредита си, в противоречие с изискванията на чл. 11 ЗПКр. Стига се и до нарушение във връзка с чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗПКр, тъй като се касае за необосновано високо и скрито оскъпяване на кредита. В случаите, когато в договора за потребителски кредит е посочен годишен процент на разходите, които обаче не включва всички разходи, които трябва да бъдат отчетени при изчислението му, то това е достатъчно договорът за потребителски кредит в цялост да се счита за нищожен /арг. Решение от 21.03.2024г. по дело № С-714/2022г. на СЕС/. В тази връзка следва да се вземе предвид и това, че, ако „неустойката“ по т.6.6 от Договора бъде включена при изчислението на ГПР, то същият ще е в различен и много по-висок размер, който не е посочен в договор: изчислен информативно по реда на чл. 162 ГПК и с помощта на съответен софтуерен продукт, реалният ГПР е около 169%.