Решение № 2526 от 22.06.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 2526 гр. Варна, 22.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 8 СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Симона Р. Донева при участието на секретаря Веселина Д. Г.а като разгледа докладваното от Симона Р. Донева Гражданско дело № 20263110101250 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по предявени обективно кумулативно съединени искове от П. К. К. срещу „******“ ООД за прогласяване нищожността Договор за потребителски кредит № 1284773 от 15.04.2025 г., сключен с ответника за нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, поради противоречие с разпоредбите на чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, както и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 21.48 евро, дадена без основание по нищожен договор за потребителски кредит, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 23 от ЗПК, ведно със законна лихва за забава от депозиране на исковата молба - 17.02.2026 г. до окончателното плащане на задължението.

В исковата молба, както и в уточнителната молба се излагат доводи , че между страните на 15.04.2025 г. е сключен договор за потребителски кредит № 1284773, по силата, на който на ищеца е била е предоставена сумата от 1200 лева, платима на 10 вноски, с ГПЛ от 50 %, ГПР – 62,70 %, обезпечен с договор за поръчителство от същата дата. Излага, че между страните е подписано и споразумение за консолидиране на плащанията, както и застраховка злополука. Сочи, че в договора е предвидена неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение в размер на 1259.04 лева. Счита, че 1 посоченият ГПР надвишава този, посочен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК при включване на уговорената неустойка. Излага доводи, че липсва ясна методика, както и информация за формиране на ГПР, което е нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Твърди, че доколкото договорът за кредит е нищожен, на основание чл.

23 от ЗПК потребителят дължи единствено заплащане на чистата стойност на кредита. Сочи, че в полза на ответника е заплатена сумата от 1242,01 лева, от където извежда доводи за надплащане на сумата от 42,01 лева, респ. 21.48 евро. Моли за уважаване на исковете. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „******“ ООД, в който се излагат доводи за неоснователността на предявените искове. Счита, че при формиране на ГПР са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, доколкото са включени компонентите към сключването на договора. Сочи, че оспорената неустойка е действителна, доколкото е предоставен 13-дневен срок на потребителя за предоставянето на обезпечение, неустойката е имала начален и краен срок и е с фиксирани параметри. Излага доводи, че потребителят е сключил и други договори с ответното дружество, както и че е имал възможността да се запознае с икономическите последици на договора. Сочи, че потребителят е имал правото да упражни отказ от договора. Не оспорва и признава получаването на сумата от 1241,01 лева, респ. заплащането на сумата от 21.48 евро над размера на усвоената главница. Не оспорва, че неустойката не е част от посочения ГПР в договора. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Съдът, като взе предвид доводите на страните, събрания и приобщен по делото доказателствен материал в съвкупност и поотделно и като съобрази предметните предели на исковото производство, очертани с исковата молба и отговора, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установени следните фактически и правни положения:

За успешното провеждане на предявените искове ищрцът при условията на пълно и главно доказване следва да установи: наличието на облигационна връзка по договор за кредит, сключен на 15.04.2025 г., съответно с ответника „******“ ООД, обезпечен с договор за поръчителство, твърденията си, водещи до недействителност на този договор, както и плащането на сумата от 1242.01 2 лева, респ. 365,03 евро в полза на ответника. В тежест на ответника е да установи правоизключващите си възражения, от които черпи изгодни за себе си правни последици, в това число: че ответникът „******“ ООД е предоставил на потребителя изискуемата преддоговорна информация при сключването на договора за кредит; че общият размер на кредита, ГПР е ясно посочен; че са посочени условията за издължаване на кредита от потребителя, че разходите за неизпълнението на задълженията, по неустойката не следва да се отнасят към ГПР; че са налице основания за задържане на претендираната за връщане сума в размер на 21,48 евро.

На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 от ГПК, съдът е обявил по делото за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между „******“ ООД и П. К. К. е сключен договор за потребителски кредит № 1284773 от 15.04.2025 г., по силата, на който в полза на ищеца е предоставен заем в размер на 1200 лв., че е уговорена неустойка за непредоставяне на обезпечение от 1259,04 лева, която не е включена в посочения размер на ГПР в договора от 62,7 %, както и че във връзка с договора ищецът е направил плащания в полза на ответника в общ размер на 1242,01 лева /635,03 евро/, респ. че е налице надплащане на сумата от 21,48 евро над размера на усвоената главница.

По установителния иск, предявени в условията на евентуалност за прогласяване нищожността на неустоечната клауза, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, съдът намира следното:

Процесният договор за кредит е потребителски, поради което същият попада в определението на чл. 9 от ЗПК. Сключен е при действието на ЗПК, с оглед на което нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда.

Разпоредбите на ЗЗП, уреждащи материята за неравноправния характер на клаузите в потребителските кредити, са повелителни, поради което тяхното приложение съдът следи служебно. В този смисъл са и постановките на ТР № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС.

От съдържанието на приобщения договор е видно, че е полза на ищеца е предоставенс главница от 1200 лева, платима на десет вноски, с ГЛП от 50 %, ГПР от 62.70 % с обща сума на връщане от 1580.96 лева. В чл. 6.1. е уговорено заемателят в тридневен срок от усвояване на сумата по договора да предостави обезпечение на кредитора чрез: поръчител или банкова гаранция.

При неизпълнение на това задължение заемателя дължи неустойка в размер на 3

1259,04 лева, която следва да се заплаща на равни части към всяка погасителна вноска. Настоящият състав на съда намира, че договореното като неустойка вземане несъмнено следва да се квалифицира като уговорена отнапред компенсация (обезщетителна неустойка) за вредите от фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би понесъл поради неполучено обезпечение, а не за неполучена договорена престация. Ето защо вредите, компенсирани с тази неустойка не са съизмерими нито с положителен, нито с конкретен отрицателен кредиторов интерес, а единствено с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Такова договаряне обаче противоречи на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя (чл. 16 от ЗПК). По този начин се прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция по чл. 16 от ЗПК за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води само до допълнително увеличаване на размера на задълженията по договора, т. е. клаузата за предоставяне на обезпечение, респективно за уговаряне на неустойка при непредоставяне на такова, противоречи на цитираната норма на ЗПК.

На следващо място, включването на тази клауза за неустойка представлява скрито оскъпяване на кредита, без обаче да се изпълни изискването по т. 10 на чл. 11, ал. 1 от ЗПК и да се посочат ясно и разбираемо „годишният процент на разходите“ по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин". В случая са посочени само абсолютни стойности на лихвения процент по заема, ГПР на заема и общата дължима сума по кредита, но не е описана методиката на формиране на ГПР какви компоненти се включват в него и как е формиран размерът от 62,70%. Макар годишният процент на разходите да не надвишава петкратния размер на законовата лихва, сумата за „неустойка“, не е включена в ГПР по кредита. Това е в нарушение както на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, така и на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като при това положение ГПР надхвърля петкратния размер на законовата лихва и се получава значително нарастване кредита и ГПР възлиза на около 288 %. Заплащането на така наречената неустойка е предвидено предварително и то без да е обвързано с 4 неизпълнение на главното договорно задължение, което я превръща фактически в част от кредита, която формално е изведена извън него, но води до реалното му оскъпяване, без едновременно с това да е калкулирана в ГПР по кредита.

С оглед на гореизложеното, настоящият състав на съда, намира, че договорът за потребителски кредит е нищожен, на основание в чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, поради противоречие с разпоредбите на чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради което предвявеният иск се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен.

По отношение на осъдителния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, съдът намира следното:

По делото не е спорен факта, че ищецът е направил плащания в полза на ответника в общ размер на 1242,01 лева /635,03 евро/, респ. че е налице надплащане на сумата от 21,48 евро.

В отговора на исковата молба е посочено, че не се оспорват извършените плащания, като изрично се признава и неизгоден факт, а именно: че е получената сочената в исковата молба сума от 1242,01 лева, респ. че е налице надплащане на сумата от 42,01 лева /21.48 евро/.

Предвид установяване на недействителността на договора за кредит, следва да се приеме, че правопораждащият фактически състав на исковата претенция по чл. 55, ал. 1, ал. 1 ЗЗД за връщане на даденото при първоначална липса на основание е установен в условията на главно и пълно доказване.

Затова и предявеният иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен.

Съгласно разпоредбата на чл. 86, ал. 1 о т ЗЗД при неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, поради което основателно се явява и акцесорното искане за заплащане на законната лихва, считано от 1 7.02.2026 г. датата на исковата молба до окончателното изплащане на задължението.

Относно съдебно-деловодните разноски:

Предвид изхода от спора, разноски са дължими в полза на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК. Същият е представил списък по чл. 80 ГПК, 5 съобразно който се претендират разноски за платена държавна такса от 50.52 евро, както и адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна защита и съдействие в полза на адв. Н..

За наличието на декларираните обстоятелства по чл. 38, ал. 2 от ЗА са представени писмени доказателства: декларация за материално затруднено лице, справка от АВ, НАП и ОД на МВР за липсата на получавани месечни доходи, притежавани недвижими имоти и МПС от ищеца.

От ответника е направено възражение за липсата на висока правна и фактическа сложност на делото, както и за присъждане на едно общо възнаграждение по двата иска.

Съдът, като съобрази, че делото не се отличава с висока правна и фактическа сложност, намира че следва да бъде определен размер на адвокатското възнаграждение от 204 евро, който размер е бил обсъждан и от страните в хода на производството по медиация. Касае се да един установителен и един осъдителен иск, които почиват на едно и също основание, събрани да еднакви доказателства по същите и е проведено едно единствено о. с. з. В случая, съдът намира за неприложими предвидените минимални размери на дължимите адвокатски възнаграждения в Наредба № 1/2004г. предвид задължителното тълкуване, дадено с Решение от 25.01.2024 г. по дело C‑438/22 на СЕС, в следния смисъл: „национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на чл. 101, § 1 ДФЕС вр. чл. 4, § 3 ДЕС“, като „при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики“. Изрично с цитираното решение се приема, че в последния случай „националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба“.