Решение № 41 от 23.01.2026, Районен съд - Монтана

РЕШЕНИЕ

№ 41 гр. Монтана, 23.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – МОНТАНА, ВТОРИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ВАЛЯ МЛАДЕНОВА при участието на секретаря СВЕТЛАНА СТ. СТАНИШЕВА като разгледа докладваното от ВАЛЯ МЛАДЕНОВА Гражданско дело № 20251630101772 по описа за 2025 година

Предявените искове са с правно основание: чл.124 ГПК вр. с чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД във вр. с чл.22 във вр. с чл.11, ал. 1, т.10 от ЗПК, при условията на евентуалност: чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД във вр. чл.10а, ал.2 и чл.19, ал.5 от ЗПК, съединен с иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД.

Ищецът К. Г. К., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес ******* твърди, че е сключил с ответника Договор за потребителски кредит П.К.О. № ********* на **** г. с главница 600 лева. Твърди, че заплатил сумата от 600 лева на кредитора, като прилага писмени доказателства. По отношение на иска с правно основание чл. 22 във вр. чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК във вр. чл. 26 ал. 1 предл. 1 ЗЗД, ищецът излага следните подробни доводи:

Твърди, че има качеството потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК. Счита, че договор за потребителски кредит П.К.С № ********* е недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл.11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради следните причини: На първо място изтъква, че бланкетно е посочен ГПР. Ищецът цитира практика, според която годишният процент на разходите е част е същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. Посочва още, че с Решение № 1638 от 19.12.2022 г. на ОС - Варна по в. гр. д. № 2218/2022 г., се приема, че за да отговаря на изискванията за яснота и разбираемост (чл.10, ал.1 от ЗПК), договорът за кредит следва да включва освен величината на самия ГПР, получена след приложение на формулата по чл. 19, ал. 2 от ЗПК, но така също и разходите и 1 допусканията, представляващи изходни данни за изчисляване. Не е достатъчно само разходите (възнаградителна лихва и такси и т. н) да са упоменати в договора, а е нужно споразумението да съдържа яснота кои точно разходи формират ГПР. В практиката на СЕС трайно е проведено разбирането, че изискването за посочване на ГПР е нарушено не само когато величината не е посочена в точен процент, но така също и когато не са посочени основните данни, които са послужили за неговото изчисляване (Решение от 20 септември 2018г. по дело С-448/17 на СЕС и Решение от 21 март 2024г. по дело С-714/22). Сочи, че след като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. /В този смисъл са и Решение № 4 от 04.01.2023г. по в. гр. д. № 372/2022г. на Окръжен съд Монтана/. Ищецът се позовава и на Решение С-714/22: „…при непосочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски“; „…че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по съшия начин както непосочването на този процент. Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване па ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпираш и пропорционален характер. С оглед на изложените съображения на втория и третия въпрос следва да се отговори, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР. включваш всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.“ Ищецът цитира множество практика: Решение по С-448-17 на Съда на ЕС, заключението на генералния адвокат по дело ОР-С-453-10, Решение № 16 от 26.05.2021 г. по в, гр. д. Жз 57/21 г. на ОС-Търговище, Решение № I- 272 ог 15.01.2021 г. по в. гр. д. № 2669/20201. на ОС-Бургас, второ гражданско отделение, първи въззивен състав, Решение № 1638 от 19.12.2022 г. на ОС - Варна по в. гр. д. М 2218/2022 г., Решение от 21 март 2024 г. по дело С-714/22.

Навежда доводи, че посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да 2 тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл.11, ал.1, т.10 от 3ЗПК

Всяка неточност в посочването на размера на разходите поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора., както вече отбелязано по-горе.

Целта на тази разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. За да е спазена разпоредбата на чл. 11. ал. 1. т. 10 ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ше направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Това задължително съдържание, според чл.11 ЗПК следва да е налице към момента на подписване на договора от страна на кредитополучателя, тъй като именно към този момент той следва да изрази своето информирано съгласие по отношение на неговите общи параметри.

На второ място, посочва, че ГПР е формиран погрешно, поради невключване на таксите „Ф.“ и „Ф.“ в ГПР. Изискваните от ответника такси „Ф.“ и „Ф.“ представляват пряк разход по кредита и следва да бъде включен при формирането на годишния процент на разходите (чл.11, ал.1, т.10, вр. чл.19, ал.1 ЗПК ), което очевидно не е извършено, тъй като таксите се явяват идентични по размер на главницата, с което ГПР би нараснал над допустимия размер, а оттук следва, че по този начин императивно заложения в чл.19, ал.4 ЗПК лимит се надвишава /който към момента на сключването на договора е бил 64.80 %/. Тоест, налице е пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата величина в края на 4заемния период.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно е оскъпяването му по кредита.

Това се явява и в директно противоречие с чл.3, пap.1 и чл.4 от Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК. Твърди, че от посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени 3 всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

Въпреки че в договора изрично е посочено, че изборът и закупуването на този пакет допълнителни услуги не е задължително условие за получаване на кредита, на практика уговарянето му е наложено и обусловено от господстващата позиция на кредитора спрямо икономически по-слабата страна в правоотношението. Иначе няма логика кредитополучателят да поеме допълнителна тежест и да заплати възнаграждение по пакета от допълнителни услуги, което е почти равно на размера на отпуснатия кредит, и то за услуги, представляващи една евентуална възможност

/не е сигурно, че кредитополучателят ще се възползва от тях/, а не реално предоставени такива.

Твърди, че таксите „Ф.“ и „Ф.“ се явяват скрито възнаграждение за кредитодателя, поради което е следвало да се включат в ГПР. В случая това не е направено, поради което е налице неправилно посочен ГПР, което съдебната практика приравнява на липсващ ГПР/ в този смисъл Решение № 29 от 16.02.2023 г. на ОС-Враца по в. гр. д. № 518/2022 г.;

Решение № 2954 от 10.08.2022 г. на PC - Пловдив по гр. д. № 20462/2021 г.; Решение № 14680 от 16.12.2022 г. на СРС по гр. д. № 29937/2022 г./. Разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК пояснява, че ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, вкл. лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид и др.

Таксите „Ф.“ и „Ф.“ представляват пряк разход по кредита и следва да бъдат включени в изчисляването на ГПР. Това не е извършено, тъй като таксите надвишават размера на главницата. Добавянето им към ГПР би го увеличило до над 219 5%. От това следва да се заключи, че ГПР е неправилно посочен, а съгласно преобладаващата практика на СЕС и националните съдилища — чл. 11. ал. 1, т. 10 ЗПК е нарушен. Уговаряйки заплащането от кредитополучателя на посочения пакет от допълнителни услуги, на практика страните са уговорили възнаграждение по усвояването и управлението на кредита, като тази уговорка заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и реално води до увеличаване на възнаграждението на кредитора, представлявайки скрита лихва. Това възнаграждение следва да бъде включено в годишен процент на разходите, но не е включено, поради което такъв ГПР не отговаря на действителния. Предвид горното, твърди, че нищожен се явява целият договор за кредит на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11 т. 10 от ЗПК.

По отношение на евентуалните искове ищецът излага следните доводи: При условие, че съдът отхвърли иска с правно основание чл. 22 във вр. чл.11 ал.1 т.10 ЗПК във вр. чл.26 ал.1 предл.1 ЗЗД, моли да бъдат разгледани и уважени евентуално предявените искове. По отношение на иска с правно основание чл. 10а ал. 2 във вр. чл. 19 ал.5 ЗПК във вр. чл. 26 ал. 1 предл. 1 ЗЗД ищецът навежда следните доводи: Съгласно чл.10а, ал.1 от ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Съгласно чл.10а ал.2 от ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Включените в пакета услуги действия на практика обслужват усвояването и управлението на кредита, поради което не може да се приеме, че се касае за допълнителни услуги по см. на чл.10а, ал. 1 от ЗПК. Посочените в споразумението 4 допълнителни услуги, по своята същност касаят изпълнението на задълженията на потребителя по договора и на кредитодателя относно приоритетното разглеждане и изплащане на потребителския кредит, респ. евентуалната възможност за неговото отсрочване и разсрочване, което по своята същност са действия по усвояването и управлението на кредита, за които разпоредбата на чл.10а, ал.2 от ЗПК забранява събиране на такси и комисионни от кредитора. Целта на посочената договорна клауза е да послужи като допълнително възнаграждение на кредитора за предоставянето на сумата /т. нар. скрита 6възнаградителна лихва/, уговорена в противоречие с добрите нрави и с разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. Това възнаграждение също е следвало да се включи в годишния процент на разходите, тъй като за потребителя това са разходи по см. на чл. 19, ал.