Решение № 5706 от 03.09.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5706 гр. София, 03.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

ЕВГЕНИ СТ. СТАНОЕВ при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от ЕВГЕНИ СТ. СТАНОЕВ Въззивно гражданско дело № 20241100500764 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 11974/07.07.2023 г., постановено по гр.д. № 45679/2022 г. по описа на СРС, 29 състав, е отхвърлен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124 вр. чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът П. П. Е., ЕГН **********, не дължи поради изтекла погасителна давност на ответника „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, следните суми, за които е издаден изпълнителен лист от 05.01.2011 г. по ч.гр.д.

№ 14732/2010 г. по описа на СРС, 82 състав:

4452,13 лв., представляваща главница за доставена топлинна енергия, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.11.2010 г. до изплащане на вземането;

1109,23 лв., представляваща лихва за забава за периода от 03.03.2006 г. до 03.11.2010 г.;

418,07 лв., представляваща разноски по делото.

С решението е разпределена и отговорността за разноски, като ищецът е осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на ответника 100 лв.

1

Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство – П. Е..

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение. Търси се отмяна на решението и постановяване на ново, с което да бъде уважен изцяло искът срещу дружеството. Извън срока за въззивно обжалване е депозирана молба с доводи по съществото на спора – давността за процесните вземания била тригодишна, а не петгодишна, както е приел първоинстанционният съд.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК по делото е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия, с който я оспорва като неоснователна. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото писмени доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/.

Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в цялост.

В случая постановеното от районния съд решение е валидно, тъй като е постановено от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав, актът е постановен в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в изискуемата от закона писмена форма и съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК, а волята на съда е ясна.

Въззивният съд приема, че обжалваното решение е допустимо, тъй като е постановено по допустим иск – налице са положителните процесуални предпоставки за предявяване на иска и отсъстват отрицателни такива. Ищецът 2 е обосновал правния си интерес от воденето на отрицателен установителен иск с твърдение, че отричаната сума се претендира от ответника, а ответникът изрично твърди, че отричаната сума му се дължи.

По същество на спора съдът приема следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба, с която са предявени обективно кумулативно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът П. П. Е., ЕГН **********, не дължи поради изтекла погасителна давност на ответника „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, следните суми, за които е издаден изпълнителен лист от 05.01.2011 г. по ч.гр.д. № 14732/2010 г. по описа на СРС, 82 състав:

4452,13 лв., представляваща главница за доставена топлинна енергия, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.11.2010 г. до изплащане на вземането;

1109,23 лв., представляваща лихва за забава за периода от 03.03.2006 г. до 03.11.2010 г.;

418,07 лв., представляваща разноски по делото.

Предявени са обективно кумулативно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, с които ищецът отрича съществуването на претендирано от ответника право, поради което доказателствената тежест е обърната – ищецът следва да докаже наличие единствено на правен интерес от воденето на иска при твърдение за новонастъпили факти след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание – изтекла погасителна давност, а в тежест на ответника е да докаже основанието на своето вземане – факти, обуславящи спиране или прекъсване на погасителната давност, ако твърди такива.

Следва да бъде отбелязано, че исковете са три обективно кумулативно съединени – целящи установяване на несъществуването на всяко отделно отричано вземане по изпълнителния лист, предмет на принудително изпълнение, макар вземанията да са изпълнявани в един общ изпълнителен процес. В този смисъл е константната практика на върховните съдии, обективирана в Решение № 195 от 25.11.2024 г. по т. д. № 1964/2023 г. на Върховен касационен съд, 2-ро тър. отделение и в цитираните в него 3 решения и определения на ВКС. Това обстоятелство обаче не се отразява на разпределената доказателствена тежест, поради което спорът следва да бъде разгледан по същество.

Правото на длъжника в изпълнителното производство да оспори вземането по изпълнението е признато с разпоредбата на чл. 439, ал. 1 ГПК.

Искът е средство за защита на длъжника срещу материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение, но при конкретно посочени от закона предпоставки. В този смисъл Решение № 22 от 10.03.2022 г. по гр. д. № 1112/2021 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение.

Ищецът се позовава на изтекла погасителна давност.

Въззивната жалба на ищеца е бланкетна. Не са посочени конкретни пороци на първоинстанционното решение, водещи до неговата неправилност, които да обосноват отмяната му от настоящата инстанция. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд е ограничен от посоченото във въззивната жалба, когато контролира правилността на решението, освен ако не следва да приложи императивна материалноправна норма, в които случаи действа служебно. При бланкетна въззивна жалба съдът се произнася по валидността на решението, допустимостта му в обжалваната част и по правилността на решението, ако следва да приложи служебно императивна материалноправна норма. В този смисъл Решение № 288/29.12.2015 г. по гр.д. № 2293/2015 г. на III Г.О. на ВКС.

Посочените в молбата от 24.10.2023 г. пороци на обжалваното съдебно решение не следва да бъдат обсъждани от съда, тъй като същите са депозирани след изтичане на законоустановения срок за въззивно обжалване на решението съгласно чл. 259, ал. 1 ГПК.

Съдът не намира, че следва да бъде прилагана служебно императивна материалноправна норма, която да доведе до отмяна на обжалваното решение.

Независимо от горното и за пълнота на изложението следва да бъде посочено, че основният аргумент на въззивника, макар и релевиран извън срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, е по същество неоснователен. Това е така, тъй като при заповед за изпълнение по аналогия се прилага чл. 117, ал. 2 ЗЗД – давността е петгодишна. В този смисъл е константната и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в Решение № 33 от 02.02.2026 г. по т.д. № 4

577/2025 г. на Върховен касационен съд, 2-ро тър. отделение, Решение № 24 от 28.01.2026 г. по т.д. № 646 / 2025 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. отделение, Решение № 50001 от 05.08.2025 г. по т.д. № 1717/2020 г. на Върховен касационен съд, 2-ро тър. отделение, Решение № 337 от 04.12.2025 г. по т.д. № 796/2025 г. на Върховен касационен съд, 2-ро тър. отделение, Решение № 491 от 23.07.2024 г., постановено по гр.д. № 1767/2023 г. по описа на ВКС, 4-то гр. отделение, Решение № 118 от 07.07.2022 г. по гр.д. № 4063/2021 г. по описа на ВКС, 3-то гр. отделение, Решение № 3 от 04.02.2022 г. по гр.д. № 1722/2021 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение и др.

При тези изводи на въззивния съд първоинстанционното решение се явява правилно, поради което подлежи на потвърждаване.

По разноските:

С оглед изхода от производството право на разноски има само въззиваемият, който претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК съдът определя същото в размер на 50 евро, които следва да бъдат присъдени изцяло в полза на дружеството.

С оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 11974/07.07.2023 г., постановено по гр.д.

№ 45679/2022 г. по описа на СРС, 29 състав.

ОСЪЖДА П. П. Е., ЕГН **********, да заплати на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, сумата от 50 евро, представляваща разноски пред въззивната инстанция.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

5

1. _______________________

2. _______________________

6