Решение № 5115 от 18.12.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5115 гр. Пловдив, 18.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20235330107996 по описа за 2023 година

Предявени са искове с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК, както и насрещни- по чл. 240 и чл. 86 от ЗЗД.

Ищецът З. А. З., ЕГН: **********, от ************************, чрез пълномощник адв. Е. И., е предявил против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: 131576434, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от С.К. и против „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: 202513690, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от ********** П.Д., искове за признаване на установено, че договор за паричен заем № ********/ 07.02.2023 г. е нищожен, като противоречащ на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, а договор за предоставяне на поръчителство № ********/ 07.02.2023 г. е нищожен, като лишен от правно основание, уговорен неравноправно в ущърб на потребителя, противоречащ на добрите нрави и обезпечаващ нищожна кредитна сделка.

В исковата молба се твърди, че по договор за паричен заем № ********/ 07.02.2023 г. с фиксирания ГЛП от 35 % се нарушавали добрите нрави и се внасяло неравноправие между правата и задълженията на страните, поради което уговореното възнаграждение било нищожно. Трайната съдебна практика предвиждала, че уговорката за лихва, чийто размер надвишава трикратния такъв на законната лихва, е в противоречие с добрите нрави.

Действителният ГПР бил различен от посочения в договора- 40, 77 %, като в случая била използвана заблуждаваща търговска практика и клаузата за ГПР била нищожна по чл. 22 от 1

ЗПК, поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора- чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Уговореното възнаграждение за поръчител представлявало разход, който следвало да бъде включен в ГПР, защото оскъпявал кредита и именно невярната информация за действителния размер на ГПР представлявала заблуждаващата търговска практика. В договора било посочено, че общият размер на всички плащания е 2 324, 08 лева, но тази стойност била неточна и така потребителят бил лишен от възможността да разбере икономическите последици от своето задължение. Отделно от това, нищожен бил и договорът за предоставяне на поръчителство от 07.02.2023 г. По своята същност поръчителството представлявало съглашение между кредитора и поръчителя, за което длъжникът се явявал трето лице. В този смисъл кредиторът имал интерес в негова полза да бъде учредено лично обезпечение, но длъжникът нямал такъв защитен от закона интерес и затова сделка между него и поръчител като процесната била без правно основание. Целта, която се преследвала чрез поръчителството, била да се обезпечат вземанията на кредитодателя, но когато длъжникът учредявал лично обезпечение, то не осъществявало тази цел. Възнаграждението по този договор, което се дължало не на кредитора, а на поръчителя от длъжника, противоречало на добрите нрави и внасяло неравноправие в кредитното правоотношение. Тук длъжникът не получавал никаква престация, с което се нарушавал принципът на справедливостта. Според правото на ЕС (Директива 2008/ 48) преди сключването на договора за кредит кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, именно с цел да се предпазят потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност. В този смисъл клаузата, предвиждаща възнаграждение за осигуряване на поръчителя, влизала в пряко противоречие с целта на Директивата и така се прехвърлял рискът от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността му и допълнително се увеличавал размерът на дълга. Затова по аргумент от чл. 143 т. 19 от ЗЗП договорката била неравноправна и не пораждала правни последици. Моли да се признае за установено нищожността на двата договора. В съдебно заседание страната чрез пълномощника си поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на първия ответник, в който се твърди, че исковете били неоснователни. Лихвеният процент представлявал цената на услугата за предоставения паричен заем, която цена не можела да бъде приравнена на възнаградителна лихва и оттук- не следвало да се обсъжда съответствие на размера й с добрите нрави. Нямало законова пречка страните да уговорят договорна лихва над размера на законната, като това било израз на свободата на договаряне. Потребителят се бил съгласил с размер на лихвата, който бил ясно посочен и за който липсвало нормативно ограничение. ГПР не бил по- висок от законово предвидения, като той се изчислявал по специална формула и тъй като възнаграждението за поръчителство не било част от заемното правоотношение, то не било включено в ГПР. Размерът му бил фиксиран, докато възнаграждението за услугата се дължало само при неизпълнение. Клиентът имал възможност да проучи предварително въпросът с обезпечението и да прецени дали да сключи договора с тези условия. Таксата за поръчителя не можело да бъде включена в ГПР, 2 който се изчислявал към момента на сключване на договора, а тогава не било ясно дали ще е налице неизпълнение на потребителя при предоставяне на обезпечение. Клиентът имал цялата преддоговорна информация по случая и достатъчно време както да изпъкни изискването за гарант, така и да се откаже от договора. Евентуалното включване на възнаграждението за поръчителя в ГПР би довело до неговия нереален размер. Договорът за обезпечение също бил действителен, като за предоставената услуга се дължала съответна такса. Договорът отговарял на закона и бил израз на свободата на договаряне. Насрещните престации не били нееквивалентни, защото поръчителят отговарял солидарно за задълженията на заемодателя за негов дълг, който надвишавал цената на услугата.

Възнаграждението на дружеството било определено след преценка на риска, като в случай, че клиентът го считал за несправедливо висок, то той въобще не следвало да сключва договора. Търговецът не предоставял услугата безвъзмездно, а извършвал дейността си с цел печалба. Възнаграждението тук било дължимо с оглед неизпълненото задължение на потребителя за предостави поръчител. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор и от пълномощника на втория ответник, с който искът се оспорва като неоснователен. Посочва се, че с оглед гаранционната сделка по поръчителството, за правоотношението следвало да се прилагат разпоредбите на ТЗ. Договорът за гаранция обезпечавал задължението на заемателя, като това съглашение било израз на свободата на договаряне по смисъла на чл. 9 от ЗЗД. Този договор не противоречал на добрите нрави, още повече, че преценката за нищожност на това основание се правела за всеки конкретен случай. Престациите не били явно нееквивалентни, като ответникът отговарял солидарно с длъжника, който срещу неголямо възнаграждение получавал сигурност, че при неизпълнение от своя страна ще се търси отговорност от поръчителя. Възнаграждението било определено след преценка на риска, като ако длъжникът го считал за несправедливо високо, то той не следвало въобще да сключва договора. Поръчителството било само възможност за лицето при обезпечаване на договора му, като това била възмездна сделка, извършвана от търговец по занятие, която му носела печалба. Твърденията в исковата молба за нищожност на договора за гаранция били голословни и неподкрепени с аргументи, като правилата на ЗЗП и ЗПК се прилагали само по отношение на договори за потребителски кредит, какъвто не бил този за гаранцията, за който се прилагали разпоредбите на ТЗ. Договорът за кредит също бил действителен, като в него имало фиксиран лихвен процент за целия срок на договора, поради което не бил нарушен чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК. Липсвало и нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, защото ГПР бил ясно посочен и той бил по- нисък от петкратния размер на законната лихва.

Същият бил изчислен по формула, като в него се включвали разходите, пряко свързани с договора за кредит. Възнаграждението за поръчителство не било част от заемното правоотношение, като то не било дължимо на заемодателя, а на гаранта, но за да възникнело задължение за услугата, заемателят трябвало да изпадне в неизпълнение на задължението си да представи някое от останалите обезпечения. Към момента на сключване на договора 3 клиентът знаел за изискването за обезпечение и имал възможността да прецени дали може да осигури търсеното поръчителство. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца.

В с.з. ответниците не се явяват и не се представляват.

В срока за отговор предявяват и насрещни искове от първия ответник „Изи Асет Мениджмънт” АД- главен и евентуални (като частични), за осъждане на потребителя да изпълни задълженията си по договора за кредит. Падежът на последната вноска бил 15.12.2023 г., като до момента длъжникът не бил заплатил нищо. В случай на недействителност на договора, на основание чл. 23 от ЗПК кредиторът имал правото да получи обратно цялата дължима сума. В случай на уважаване на иска, се търси сумата от 2 000 лева- подлежаща на връщане сума по недействителния договор. В случай пък на отхвърляне на иска, се предявяват евентуални насрещни искове за заплащане на следните суми по договора- сумата от 1 267, 68 лева (като частична от 2 324, 08 лева)- падежирала главница, ведно със законната лихва и сумата от 324, 08 лева- за падежирала възнаградителна лихва. Претендират се и разноски.

Постъпил е отговор от първоначалния ищец на насрещния иск на първия ответник, в който същият се счита за неоснователен и недоказан, като се възразява срещу дължимостта на претендираните суми. Договорът за кредит бил нищожен, а чрез обезпечението към него финансовата институция си осигурявала допълнителна печалба. Моли за отхвърляне на иска. Правят се и две възражения за прихващане за платени суми за периода 07.02.2023 г.30.08.2023 г. Първото- за неправомерно надвзета възнаградителна лихва в размер на 320, 19 лева и второто- за платена без правно основание гаранция по договора за поръчителство в размер на 1 000 лева.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: 131576434, е бил сключен договор за паричен заем № ********/ 07.02.2023 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 2 000 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: на 44 седмични вноски, с краен падеж- 15.12.2023 г., с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 35 %, при ГПР- 40, 77 % и общ размер на всички плащания- 2 324, 08 лева.

Между ищеца и „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: 202513690, пък е сключен договор за предоставяне на гаранция № ********/ 07.02.2023 г., с който ищецът възлага на този ответник да сключи договор за поръчителство с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК:

131576434, за да отговаря солидарно с потребителя за задълженията му по договора за заем, срещу възнаграждение за тази услуга от 1 613, 92 лева, платима разсрочено с месечните вноски по договора за кредит.

Като писмени доказателства са представени договорите за кредит и за гаранция, както и погасителен план към договора за паричен заем.

4

По делото е прието заключение на вещо лице по съдебно- счетоводна експертиза, по което след извършени проверки експертът е установил, че в договора за заем в посочения ГПР се включвала само лихвата, а в случай, че се добави и възнаграждението на поръчителя, размерът на ГПР би бил 496, 04 %. По кредита били платени следните суми: главница- 0 лева (от общо дължима от 2 000 лева), лихва- 0 лева (от общо 324, 08 лева) и възнаграждение за поръчителство- 33, 42 лева (от общо 1 613, 92 лева).