Определение № 3721 от 17.07.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3721 гр. София, 17.07.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на втори юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Снежанка Николова

Членове:

Гергана Никова

Соня Найденова като разгледа докладваното от Снежанка Николова Касационно гражданско дело № 20248002104010 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.

С решение № 68 от 23.05.2024 год. по гр. д. № 51/2024 год. Окръжен съд - Търговище, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение № 20 от 22.01.2024 год. по гр. д. № 366/2023 год. на Районен съд - Търговище, в частта, в която е осъден С. Е. Х. от [населено място], да заплати на Х. А. А. от [населено място], сумата от 20 000 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди и сумата от 2511,11 лв. – имуществени вреди, в резултат на извършено престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 4, вр. чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 НК, на основание чл. 45 ЗЗД, заедно със законната лихва, считано от 21.10. 2021 г., до окончателното изплащане, както и в частта за разноските – т.е. изцяло в обжалваната част.

Въззивното решение е обжалвано с касационна жалба в срок от С. Е. Х., чрез процесуалния представител адв. Е. С.. В нея се поддържат оплаквания за неправилността му поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът поддържа, че въззивният съд не е изложил мотиви по наведени от касатора доводи, както и липсва анализ на доказателства от приложеното наказателно дело.

Иска се отмяната му и вместо това исковете бъдат отхвърлени, като се присъдят и разноските.

В приложеното към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като е поставил следните процесуалноправни въпроси:

1. Следва ли въззивният съд да мотивира решението си като извърши самостоятелна преценка на всички доказателства събрани в хода на процеса, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните? Твърди се противоречие с практиката 1 на ВКС, обективирана в решение № 7 от 08.02.2012 г. по гр. дело № 510/2011 г. на ІІ г.о., решение № 13 от 24.02.2022 г. по гр. дело № 2906/2021 г. на І г.о. и решение № 22 от 02.07.2019 г. по т.д. № 587/2018 г. на І т.о.

2. В гражданския процес следва ли да се съобразят назначените в досъдебното производство експертизи, дадените обяснения и снетите свидетелски показания? Ползват ли се същите с доказателствена сила в гражданския процес? Изложени са съображения, че в противоречие с практиката на ВКС /решение № 133 от 04.04.2012 г. по гр. дело № 1243/2011 г. на ІІ г.о. и решение № 66 от 12.03.2015 г. по гр. дело № 5839/2014 г. на ІV г.о./, въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, който пък избирателно се позовавал само на част от доказателствата от наказателното дело, но не и на такива събрани по надлежния ред в гражданското производство.

3. В гражданския процес ползва ли се с доказателствена сила частна експертиза (СМУ на въззиваемия), след като по делото няма назначена и приета съдебно-медицинска експертиза, която да потвърди констатираното от нея? Сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 214 от 29.05.2013 г. по т.д. № 992/2012 г. на І т.о.

Другата страна – Х. А. А., чрез адв. Й. Й., в представения писмен отговор поддържа становище за липса на поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., като обсъди доводите на страните, въз основа на данните по делото, намира следното:

Произнасяйки се съгласно правомощията си по чл. 269 ГПК, въззивният съд приел, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, а по същество на спора, с оглед доводите, заявени от жалбоподателя, в рамките на които е ограничен, въззивният съд приел жалбата за неоснователна и е потвърдил обжалваното решение. Окръжният съд е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на районния съд.

Посочено е във въззивното решение, че искът за заплащане на обезщетение на основание чл.

45 ЗЗД за причинени вреди, вследствие на нанесени телесни повреди на ищеца, се основава на влязла в сила присъда спрямо ответника. Делото е приключило със споразумение, с което С. Х. е признат за виновен в това, че е причинил на Х. А. средна телесна повреда, изразяваща се в две счупвания на лявата ръка: счупване с луксация на четвърта метакарпална кост на дланта, причинило трайно затрудняване на движението на лявата ръка и счупване на ос лунатум на лявата гривнена става, също довели до трайно затрудняване на движението на лявата ръка. Поддържано е от ищеца, че вследствие именно на тези увреждания са му причинени болки и страдания, които продължават и към датата на исковата молба и здравословното състояние не се е подобрило, като претенцията е за 20 000 лв. неимуществени вреди и 5 000 лв. имуществени, като впоследствие този за имуществените е намален на 3 725,83 лв.

Въззивният съд приел, че искът за заплащане на обезщетение на основание чл. 45 ЗЗД за причинени вреди, вследствие на нанесени телесни повреди на ищеца, е установен в своето основание: налице е умишлено и противоправно причинена вреда на ищеца – болки, страдания, битови и социални неудобства, промяна в начина на живот за дълъг период от 2 време, както и имуществени вреди – разходи за лечението на причинените увреждания. Тези вреди са в пряка причинна връзка с нанесените увреждания на ръката. С оглед на това е определил и справедливият размер на обезщетението, като е посочил, че РС-Търговище много подробно е описал критериите, отнасящи се до понятието справедливост, утвърдени от дългогодишната и задължителна съдебна практика, като е счел, че същите не следва да се преповтарят. Съдът е отчел това, че се касае до две счупвания на лявата ръка, които са били болезнени и всяко едно от тях е довело до трайно затрудняване на движението на левия горен крайник. За лечението си ищецът се е наложило да пътува до гр. Варна – на 100 км. от местоживеенето си, като е претърпял операция под пълна анестезия. Преди това са правени множество изследвания, а след операцията ръката е била обездвижена в гипс. Периодът на носене на тази имобилизация е придружен както със силни болки и приемането на обезболяващи в продължение на поне 2 седмици, така и със значителни неудобства при битовото обслужване – хранене, обличане, хигиена, спане, за което съдът отчел личния си опит, без да е налице нужда от специални знания. Отчетено е и обстоятелството, че е извършена още една операция за отстраняване на иглите, отново свързано с пътуване, прием в болница и анестезия. Периодът на възстановяване от счупването и влизане в нормален ритъм е бил около 3 месеца, като и към момента са останали частични схващания и болки при лошо време.

Съдът взел предвид и настъпилите значителни сътресения по отношение на психичното състояние на ищеца, нарушен сън, нарушена социална адаптация, невъзможност за справяне с ежедневните задължения, като едва през 2023 г., около 2 години след побоя, ищецът е започнал работа. Всичко това е повлияло негативно на социалните му умения и на възможността за професионална и трудова реализация. С оглед на тези конкретни данни за физическите, емоционалните и социалните последици от увреждането и с оглед посочените критерии по отношение на понятието справедливост, въззивният съд е определил обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000 лв. Сочи се, че в това обезщетение не се включват евентуални вреди от заболяването витилиго. На първо място, подобна претенция в исковата молба и уточняващите такива, няма направена. На второ място, не са представени и събрани по делото доказателства от медицински характер, които да потвърдят мнението на свидетелката, че това заболяване е в пряка причинна връзка с получените физически увреждания.

По отношение на имуществените вреди въззивният съд приел, че те се установяват от представените писмени доказателства и са в пряка връзка с лечението на уврежданията, в периода след получаването им. В тази част въззивният съд също препраща към мотивите на РС-Търговище, т.е. приема, че всички вреди са пряка и непосредствена последица от увреждането и подлежат на обезщетение, като върху главницата са присъдени и законните лихви – обезщетение за забава от деня на увреждането до окончателното изплащане.

Във въззивното решение изрично е посочено, че изводите на съда са направени въз основа на разпитани в хода на делото няколко свидетели, като по отношение на претърпените неимуществени вреди показания е дала майката на ищеца. От показанията на свидетелите, водени от ответника и участници в сбиването, при което е пострадал ищецът, въззивният 3 съд е приел, че не е установено той по някакъв начин с поведението си да е станал причина за този бой. Кредитирани са и събраните писмени доказателства за претърпените от ищеца операции и изследвания. Приложени са и писмени доказателства, че е посещаван психиатър през м. ноември 2021 г. и на ищеца му е предписано лечение с три медикамента. В анамнезата доста подробно са описани всички оплаквания, сред които безсъние, главоболие, кошмари, като всичко е довело до влошаване на ежедневното му социално функциониране и справяне със задълженията. Представени са и множество касови бележки за заплатени услуги при лечението на уврежданията.

Относно справедливия размер на обезщетението, въззивният съд е изложил свои собствени мотиви и преценката му съвпада с тази на първоинстанционния съд, който от своя страна е съобразил дадените с ППВС № 4 от 23.12.1968 г. указания на съдилищата, както и практиката на Върховния касационен съд по прилагането на чл. 52 ЗЗД, обективирана в множество съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Преценена е конкретната тежест на процесния случай, като сравнявайки го с други подобни случаи и присъжданите по тях обезщетения, въззивният съд е достигнал до извода, че що се отнася до конкретните физически болки и страдания, до битовите неудобства, социалните последици и проблемите в адаптацията след това, присъжданите средни обезщетения са именно в присъдения размер.

Посочено е, че с оглед на това и по отношение на този критерий принципът на справедливост не е нарушен.

При тези съображения във въззивното решение, първият поставен в изложението процесуалноправен въпрос е относим, обусловил е решаващата воля на съда по спора, но не е налице твърдяното противоречие с цитираната в изложението към касационната жалба практика на ВКС. Налице е множество непротиворечива практика на Върховния касационен съд по поставения в изложението въпрос по приложението на разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, постановена по реда на чл. 290 ГПК /включително и цитираната в изложението/, в съответствие с която е и произнасянето на въззивния съд. В нея еднозначно се приема, че за да формира вътрешното си убеждение, съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правно релевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото /решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр.д. № 1163/2010 г. на ІV г.о., решение № 127 от 05.04.2011 г. по гр.д. № 1321/2009 г. на ІV г.о., решение № 175 от 11.07.2012г. по гр.д. № 1855/2010 г. на ІV г.о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д.№ 761/2010 г. на ІV г.о. и др./.

В настоящия случай въззивният съд е мотивирал решението си, като е извършил преценка на събраните в хода на делото доказателства, заедно и поотделно, както и е отговорил на всички доводи и възражения на страните. С оглед приетото от въззивния съд може да се 4 достигне до извода, че формулираният в изложението първи въпрос е повдигнат в контекста на собственото виждане на процесуалния представител на касатора за установените в процеса факти и правните изводи, които счита, че е следвало да бъдат направени от въззивния съд. Несъгласието на касатора с формираните от съда фактически и правни изводи, относими към правилността на решението, не могат да обосноват достъп до касация.