Решение № 3076 от 17.06.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3076 гр. Пловдив, 17.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20245330109465 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от С. Ж. В., ЕГН **********, срещу „Сити Кеш” ООД, ЕИК 202531869, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 4, вр. ал. 5 ЗПК и чл. 26, ал. 1 ЗЗД, за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 11, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № ** към искане № ** от ** г., сключен между страните, предвиждаща заплащането на неустойка при непредоставяне на обезпечение в тридневен срок от сключването на договора, като заобикаляща изискванията на ЗПК и накърняваща договорното равноправие между страните, както и като противоречаща на добрите нрави.

Предявен е и насрещен иск от „Сити Кеш” ООД, ЕИК 202531869, срещу С. Ж. В., ЕГН **********, с правна квалификация чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240, ал.

1 ЗЗД, за осъждане на ответника по насрещния иск да заплати на ищеца по насрещния иск сумата от 362 лева, представляваща частична претенция от вземане за главница в общ размер от 600 лева по Договор за потребителски кредит № ** към искане № ** от ** г., сключен между страните, ведно със законната лихва, считано от датата на постъпване на насрещната искова молба в съда - 11.07.2024 г. до окончателното изплащане.

В първоначалната искова молба твърди, че между страните бил сключен Договор за потребителски кредит № ** към искане № ** от ** г., по силата на който ответното дружество предоставило на ищеца заемни средства в размер на 600 лева, при фиксиран лихвен процент от 44,50 % и годишен процент на 1 разходите от 56,71 %. Съгласно клаузата на чл. 5, ал. 1 от договора, ищецът следвало да предостави в тридневен срок от сключването на договора обезпечение под формата на банкова гаранция или поръчител, които да отговарят на множество кумулативно предвидени критерии. Съгласно клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора за заем, в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, се дължала неустойка в размер на 340,43 лева. Същата била разсрочена и се заплащала заедно с погасителната вноска, към която се кумулирала и месечната вноска за неустойка. Ищецът посочва, че е усвоил изцяло заемния ресурс, но не е заплатил сумата за процесната неустойка, тъй като счита, че не дължи същата.

В тази връзка твърди, че дължимата по договора неустойка не била включена при изчисляване на ГПР, въпреки че представлявала сигурен разход за потребителя. Кредиторът не включил този разход в ГПР по договора, като по този начин била нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което от своя страна водело до нищожността на клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора. Твърди се, че неустойката имала характера на скрито възнаграждение за кредитора, както и че същата представлявала над 50 % от заемната сума, като е загубила присъщите за неустойката функции.

Излагат се съображения и в насока противоречие на клаузата от договора с добрите нрави. Предвид изложеното се претендира да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл. 11, ал. 1 от процесния договор за заем. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника „Сити Кеш” ООД, с който оспорва предявената претенция. Твърди, че са спазени изискванията, както на чл. 19, ал. 4 ЗПК, така и на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.

Сочи, че уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана в годишния процент на разходите. Изтъква, че кредиторът е длъжен да посочи годишния процент на разходите и компонентите му към датата на сключване на договора. От своя страна неустойката представлявала проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай същата била уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане след сключване на договора. Предвид това, изначално било невъзможно неустойката да бъде включена в ГПР.

Поддържа, че разходите, които са включени в ГПР са такива, с които кредиторът е бил наясно към датата на сключване на договора. В настоящия случай се твърди, че неустойката била индивидуално договорена между страните, като клаузата била напълно ясна и разбираема, а именно – неустойката би била дължима след сключване на договора и само в случай че не бъде предложено обезпечение на задължението. Сочи се, че към момента на сключване на договора потребителят бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитора и при всички възможни хипотези. Освен това се посочва, че потребителят е разполагал с 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора, за което е получил информация със Стандартния европейски формуляр. Твърди се, че не е налице накърняване на добрите нрави. Сочи се, че процесното правоотношение е четвърто поред между страните, като ищецът бил наясно при сключването на 2 първия договор с условията за предоставяне на обезпечение и за заплащането на неустойка. Ответната страна счита, че ищецът е сключил договор с единствената цел да се обогати за сметка на ответника, като ползва кредитите, а след това да заведе искове за недействителност. С оглед изложеното, моли за отхвърляне на предявения иск като неоснователен и присъждане на разноски.

В срок е предявен насрещен иск от „Сити Кеш” ООД срещу С. Ж. В.. В насрещната искова молба се излагат твърдения за наличие на сключен на ** г. договор за потребителски кредит, по силата на който ищецът по насрещния иск предоставил на ответника по насрещния иск сума в размер от 600 лева, при фиксиран лихвен процент от 44,50 %. Заемната сума била предоставена на кредитополучателя на датата на сключване на договора, който се сочи, че служи за разписка. В случая се посочва, че задължението по процесния договор е изцяло падежирало. Кредитополучателят направил четири плащания, възлизащи на сума в общ размер от 238 лева, за погасяване на задълженията по процесния договор, както следва: сумата от 44 лева, платена на 30.12.2023 г.; сумата от 100 лева, платена на 20.02.2024 г.; сумата от 50 лева, платена на 26.03.2024 г. и сумата от 44 лева, платена на 29.04.2024 г.

Твърди се, че към момента на подаване на насрещната искова молба задължението на С. В. по процесния договор е в общ размер на 806,62 лева.

Предвид наличието на неизпълнение от страна на кредитополучателя и настъпилия падеж на договора, в настоящото производство се предявява насрещен иск за сумата от 362 лева, представляваща частична претенция от вземане за главница в общ размер от 600 лева.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по насрещния иск С. Ж. В., с който оспорва иска. Възразява срещу дължимостта на претендираните от „Сити Кеш” ООД суми. Счита, че процесният договор за кредит е нищожен поради противоречие с добрите нрави, както и поради това, че е сключен при неспазване изискванията на ЗПК. Излагат се съображения, че неравноправната клауза в договора, сочеща неверен ГПР, води до недействителност на кредитната сделка поради неспазване изискването на чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Твърди се, че в случая не е спазено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, а именно – в договора да бъде посочен лихвеният процент по кредита. Потребителят бил заблуден относно действителния размер, което било в разрез с изискванията за добросъвестност. Изтъква се, че съгласно чл.

22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и не поражда права и задължения за страните по него. В този случай се сочи, че съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи лихви и други разходи. С оглед изложените съображения, моли за отхвърляне на насрещния иск и присъждане на разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Между страните по делото не е спорен фактът на сключване на процесния Договор за потребителски кредит № **/ **г., както и неговите 3 параметри.

Съгласно чл. 11 от договора страните се споразумяват договорът за заем да бъде обезпечен, като в случай на непредставявне на обезпечение, ищецът дължал заплащането на неустойка в размер на 340, 43 лева, с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в Приложение 1 към договора за заем.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Изискванията, които чл. 11 от Договора възвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в съответния размер, за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане, или поръчител, който да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва към кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 56, 71 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, неустойката е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.

4

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в Договора като обща сума за заплащане от потребителя е посочена 671, 57 лв. В тази величина, обаче, не е включена дължимата по чл.