Решение № 378 от 25.07.2022, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 378 гр. Пловдив, 25.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Надежда Ив. Желязкова

Каличкова

Членове:

Славейка Ат. Костадинова

Красимира Д. Ванчева при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова като разгледа докладваното от Красимира Д. Ванчева Въззивно търговско дело № 20225001000234 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

С решение №227 от 16.12.2021 г.,постановено по т.д.№570/2020 г. по описа на ОС.П.,ТО,XX-ти състав,е признато за установено между „Е.Ф.“АД-гр.Б.,ЕИК ********* и „К.М.Ц.-Т.Ж.“ООД-гр.П.,ЕИК *********,че „К.М.Ц.-Т.Ж.“ООД дължи на „Е.Ф.“АД следните суми:53100 евро,ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението пред РС-П.-03.02.2020 г. до окончателното изплащане,представляваща дължима главница по договор за предоставяне на паричен заем,обезпечен с ипотека №***-***-*** от 16.03.2017 г. по нотариален акт за учредяване на договорна ипотека №***,том *,дело №*** от **** г. на Нотариус Г.Н.,вписан в Служба по вписванията-гр.П.,ведно с погасителен план;2787 европредставляваща общ размер на дължима възнаградителна лихва за периода 20.07.2017 г.20.03.2018 г. и 23364 евро-наказателна лихва за периода 20.03.2018г.-20.01.2020 г.,за които суми е издадена заповед №**** за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№****/**** г. по описа на РС-П., I I гр. състав,като иска за наказателна лихва за разликата от 23364 евро до пълния предявен размер от 29011,51 евро и за периода 20.07.2017 г.-20.03.2018 г. е отхвърлен като неоснователен.

Със същото решение „К.М.Ц.-Т.Ж.“ООД-гр.П.,ЕИК ********* е осъден да заплати 1 на „Е.Ф.“АД-гр.Б.,ЕИК ********* сумата от 6133,84 лв. за извършени съдебни разноски пред първата инстанция и сумата от 5919,31 лв.-разноски в заповедното производство,двете суми по съразмерност.

Решението на ОС-П. от 16.12.2021 г. е постановено при участието на А. Р.

К.,гражданин на Р.Ф.,роден на **.**.**** г. в Х. област,У.С.,притежаващ международен паспорт **№*******,издаден на 26.08.2020 г. от М.Р.,валиден до 26.08.2025 г. и паспорт на р. гражданин №** ** ******,издаден на 17.06.2013 г. от отдел У. гр.М.,район Я.,с постоянен адрес:Р.,гр.М.,проезд ****,като трето лице-помагач на страната на „Е.Ф.“АД-гр.Б.,ЕИК *********.

Решението на ОС-П. от 16.12.2021 г. е постановено и при участието на ДР. СТ.

ИВ.,ЕГН ********** от гр.П.,със съдебен адрес: ****,чрез адвокат И.Ч.,като трето лицепомагач на страната на „К.М.Ц.-Т.Ж.“ООД-гр.П.,ЕИК *********.

Срещу горното съдебно решение е подадена обща въззивна жалба от „К.М.Ц.Т.Ж.“ООД-гр.П.,ЕИК *********-ответник в първоинстанционното производство и от ДР.

СТ. ИВ.-трето лице-помагач на страната на посоченото дружество-жалбоподател.Жалбата е насочена срещу частта на първоинстанционното решение,с която предявените от „Е.Ф.“АДгр.Б.,ЕИК ********* против „К.М.Ц.-Т.Ж.“ООД-гр.П.,ЕИК ********* установителни искове по чл.422 от ГПК са уважени и е призната за установена дължимостта на исковите суми,както следва:53100 евро-главница по процесния заемен договор;2787 евровъзнаградителна лихва за периода 20.07.2017 г.-20.03.2018 г. и 23 364 евро-наказателна лихва за периода 20.07.2017 г.-20.03.2018 г..Жалбоподателите считат решението в тази му част за неправилно по съображения,изложени във въззивната жалба.

В същата жалба е изложен довода,че първоинстанционният съд неправилно е отхвърлил като неоснователна претенцията на третото лице-помагач Д.И. за защита в качеството му на потребител по смисъла на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и относимото национално законодателство /Закон за защита на потребителите/,в което е транспонирана директивата,с оглед възражения за неравноправност на клаузи на процесните договориглавен/заемен/ и акцесорен /обезпечителен/.Поддържа се в тази връзка аргумента,че макар и да не е страна в заемното правоотношение,третото лице е страна по ипотечното правоотношение, явяващо се акцесорно спрямо първото и като потребител,в качеството си на физическо лице по смисъла на §13,т.1 от ДР на ЗЗП,същият има право на защита,в обхвата на която чл.4,§1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета поставя и клаузите,“съдържащи се в друг договор,от който произтича“ договорът /в случая ипотеката/.Изложени са и допълнителни съображения за приложимостта на посочената директива към кредитни/заемни договори,обезпечени с ипотека.Развити са и доводи срещу извода на съда,че ипотекерният длъжник не може да се ползва от защита като потребител,тъй като кредитополучателят е юридическо лице и възраженията му са ограничени до кръга на тези по чл.151 от ЗЗД,както и срещу извода,че липсва специален закон,който да дава потребителска защита в хепотезата на трето задължено лице,като жалбоподателите сочат,че такъв специален закон е именно ЗЗП.

2

В жалбата са изложени и заявените още в първоинстанционното производство от Д.И. аргументи за наличие на неравноправни клаузи,привнесени от кредитния в ипотечния договор,без да са индивидуално договорени с него като ипотекарен длъжник.Твърди се в тази насока,че упоменатата в чл.18 /1/ от кредитния договор „такса за управление на заема“ в размер на 8 100 евро,финансирана от самия заем и върната от ответника на ищеца веднага след като на първия /като заемател/ е била преведена заемна сума от 10 000 евро на датата 17.03.2017 г.,представлява скрита лихва по заема,въведена във вреда на заемателя и ипотекарния длъжник,без да е индивидуално договорена с последния,доколкото липсва в текста на ипотечната сделка,за разлика от този на заемния договор,по който Д. И. не е страна.Заявено е,че по този начин И. се оказва обвързан да обезпечи получаването на сума различна и по-голяма от действително предадената на заемателя,т.е. несъществуващ дълг и така въпросната такса пряко рефлектира в патримониума на ипотекарния длъжник,като потребител по §13,т.1 от ДР на ЗЗП.Изложен е в този контекст и довода,че клаузата на чл.18 от процесния договор не дели обезпечаването на административното обслужване на кредита,а авансово и скрито събиране на част от главницата и поставяне в неблагоприятно положение на основния и ипотекарния длъжници.

В процесната въззивна жалба се твърди още,че първоинстанционният съд изобщо не се е произнесъл по заявеното при условие на евентуалност възражение за нищожност на процесната клауза на чл.18 от заемния договор като противоречаща на добрите нрави по смисъла на чл.26,ал.1 от ЗЗД,а също така,че неправилно и необосновано е отхвърлил възраженията на жалбоподателите по размера на претендираната редовна лихва.Неразгледано от първоинстанционния съд,според твърденията на жалбоподателите,е останало и възражението им за нищожност-като неравноправна клауза-на чл.12 от заемния договор относно начина на определяне размера на претендираните „наказателни лихви“.Излагат се и аргументи по съществото на това възражение.В обобщение се твърди,че клаузите на чл.12 от заемния договор,въз основа на които се претендират вз eмания за наказателната лихва,са нищожни клаузи по смисъла на чл.26 от ЗЗД,а именно поради установяването им в противоречие с добрите нрави,дефинирани като „неписани етични правила,приети в обществото,които целят да създадат равнопоставеност,добросъвестно упражняване на правата и взаимно зачитане на правата на гражданите“ и представляващи „граница,въведена от законодателя при зачитане на договорната свобода“ съгласно разясненията в ТР 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк.д.№1/2009 на ОСТК на ВКС.

Твърди се още от жалбоподателите,че е останало неразгледано от първоинстанционния съд е алтернативното им на предходното възражение,а именно това,че клаузите на чл.12 от заемния договор представляват нищожни клаузи поради това,че представляват неравноправни такива по смисъла на Директива 93/13/СИО на Съвета и в частност по смисъла на т.1,б.“д“ на Приложение към чл.3,§3 на Директивата,а именно:“условие,според което от потребителя се изисква да изплати неоснователно висока неустойка като компенсация,когато не изпълни задължението си“.

И на база всички изложени във въззивната жалба съображения е поискано от 3 жалбоподателите да бъде отменено първоинстанционното решение в обжалваната му част.

От въззиваемото дружество „Е.Ф.“АД-гр.Б.,ЕИК ********* /ищец в първоинстанционното производство/ и от А. Р. К.-трето лице-помагач на страната на ищеца,е подаден общ писмен отговор на въззивната жалба чрез пълномощника им адв.

М.С..В същия отговор е изложено становището,че въззивната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение,а решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.Конкретни доводи за мотивиране на това становище са изложени в отговора.Заявено е и искане за присъждане на разноски за въззивното производство както в полза на въззиваемото дружество,така и в полза на третото лице-помагач А.К..

От страните не са заявени доказателствени искания пред въззивната инстанция.

Пловдивският апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на обжалване,както и с наведените от жалбоподателите оплаквания,а също и със събраните по делото доказателства и доводите на страните,намира за установено следното:

Въззивната жалба е процесуално допустима,тъй като е подадена от лица,имащи правен интерес да обжалват конкретното първоинстанционно решение в обжалваната му част.Наред с това жалбата е подадена при спазване на двуседмичния срок по чл.259,ал.1 от ГПК и чрез надлежно упълномощен представител на жалбоподателите.Ето защо процесната въззивна жалба подлежи на разглеждане и преценка по същество.

Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че същото решение е валиден съдебен акт,тъй като е постановено от надлежен съдебен състав,в пределите на правораздавателната власт на съда,в изискуемата писмена форма,решението е подписано,волята на съда е ясно и недвусмислено изразена,като диспозитива на решението кореспондира изцяло с мотивите му.

Извършвайки проверка по реда на чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на обжалваното решение,Пловдивският апелативен съд намира,че решението се явява процесуално допустимо в обжалваната му част,с която съдът се е произнесъл по предявените от ищеца и процесуално допустими установителни искове по чл.422 от ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно законосъобразността и правилността на обжалваното решение,въззивният съд е ограничен от изложеното в жалбата.В тази връзка,преценявайки оплакванията в процесната жалба и събраните по делото доказателства, Пловдивският апелативен съд приема следното:

Производството по т.д.№***/**** г. по описа на ОС-П.,ТО, XX-ти състав е образувано по предявени от „Е.Ф.“АД,с ЕИК ********* против „К.М.Ц.-Т.Ж.“ООД с ЕИК ********* установителни искове по чл.422 от ГПК,с които е поискано да се признае за установено между страните,че ответникът дължи на ищеца следните суми:сумата от 53 100 евро,ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението пред РС-П.-03.02.2020 г. до окончателното изплащане,представляваща дължима главница по договор за 4 предоставяне на паричен заем,обезпечен с ипотека №***-***-*** от 16.03.2017 г. по нотариален акт за учредяване на договорна ипотека №***,том *,дело №*** от **** г. на Нотариус Г.Н.,рег. №*** на НК,вписан в Служба по вписванията-гр.П. под вх. рег.№*** от 16.03.2017 г.,акт №**,том *,дело №***/**** г.,ведно с погасителен план;сумата от 2787 евро,представляваща общ размер на дължима възнаградителна лихва за периода 20.07.2017 г.-20.03.2018 г. и сумата от 29011,51 евро-наказателна лихва за периода 20.07.2017 г.20.01.2020 г.,за които е издадена заповед №**** за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№****/**** г. по описа на РС-П., I I гр. състав.

Обстоятелствата,на които се основават исковете,са следните:

Най-напред са изложени такива относно издаването на сочената в исковата молба заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК за исковите суми,както и за подадено от длъжника възражение срещу заповедта на основание чл.414 от ГПК и дадени от заповедния съд указания до кредитора-ищец за предявяване на иск против длъжника за установяване на вземането си,съответно за предявяване на процесните искове в установения от закона едномесечен срок от получаване на съобщението,съдържащо същите указания.