Решение № 2309 от 20.06.2025, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 2309 гр. Варна, 20.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 17 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Иван Стойнов при участието на секретаря Валентина М. Милчева като разгледа докладваното от Иван Стойнов Гражданско дело №

20243110111326 по описа за 2024 година

Производството е образувано по подадена искова молба от А. К. К., ЕГН **********, с адрес: гр. *, с която срещу „*“ АД, със седалище и адрес на управление: гр. *, е предявен установителен иск за ПРИЕМАНЕ ЗА УСТАНОВЕНО между страните, че ищцата не дължи на ответника сумата в размер на 420 лв. /четиристотин и двадесет лева/, представляваща „такса ангажимент“, уговорена в сключения между тях Договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ кредит, издаване и използване на кредитна карта*г., на основание чл. 124, ал. 1, предл. II ГПК.

В исковата си молба ищцата А. К. К. твърди, че на *г. е сключила Договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ кредит, издаване и използване на кредитна карта * г., по силата на който ответникът „*“ АД се задължил да й предостави кредит в размер на 12 000 лв. за срок от 96 месеца, като тя се задължила и да заплати такса ангажимент в размер на 420 лв. и застрахователна премия в размер на 4 320 лв. Сочи, че е уговорено таксата ангажимент да се заплати при усвояване на кредита, като се приспадне от размера му. Счита, че в тази част договорът е нищожен, поради противоречието му с добрите нрави, защото е уговорено заплащането на таксата да бъде извършено чрез удръжка от предоставената сума по кредита. Отделно счита, че уговарянето на такава такса противоречи на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, която разпоредба забранява кредиторът да изисква заплащането на такси във връзка с усвояване и управление на кредита. В тази връзка тази клауза е нищожна, поради противоречието й със закона. Счита, че предвид нищожността на клаузите не дължи заплащането на тази такса, като моли съдът да установи това. Моли за присъждане и на разноските по делото.

Ответникът „*“ АД е депозирал отговор, с който изразява становище за недопустимост на предявения иск, поради липса на правен интерес. Твърди, че е възстановил на ищцата сумата в размер на 420 лв. В евентуалност оспорва иска. Сочи, че ищцата не била имала качеството на потребител. Твърди, че уговорената между страните такса ангажимент, била за да покрие административни разходи на кредитора за предоставяне на допълнителна услуга, свързана с договора за кредит, но различна от основната услуга по предоставяне на средства. Тази услуга била за фиксиране на лихвения процент по договора. Таксата е 1 свързана с процесните по управление и усвояване на кредита. В тази връзка и клаузата не била нищожна, като ищцата е била информирана за нея и не е възразила. Счита, че не е налице противоречие на добрите нрави, когато кредиторът прихваща таксата от отпуснатата сума по кредита. Счита, че процесният договор за кредит отговаря на всички изисквания на ЗПК. Моли за прекратяване на производството, евентуално за отхвърляне на иска. Моли за присъждане на разноските по делото.

С допълнителна молба ответникът, че сметката на ищцата, по която са превели сумата в размер на 420 лв., била закрита, поради което са я превели по специалната сметка на адв. Н., която им е била предоставена.

С допълнителна молба ищцата твърди, че няма как да се приеме плащане на сумата, предвид неконкретизиране на основанието за превода. Все още е налице интерес от производството, при липса на признание на иска.

Ответникът е подал становище, с което твърди, че е посочил основание на превода, поради което и липсва правен интерес от производството. Не признава иска.

С молба преди съдебно заседание ищцата, чрез процесуалния си представител, поддържа исковата молба.

С молба преди съдебно заседание ответникът, чрез процесуалния си представител представя становище.

За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното от фактическа и правна страна:

Предявен от ищцата установителен иск за недължимост на вземане, уговорено в клауза от договор за потребителски кредит, който е квалифициран по чл. 124, ал. 1, предл. II ГПК.

Съобразно разпределената в процеса доказателствена тежест ищцата е следвало да установи, че между страните е сключен договор за кредит и наличието на посочената клауза в него, уреждаща дължимостта на „такса ангажимент“ (не се спори), както и наличието на основанията за нейната недействителност. В тежест на ответника е било да установи, че процесната клауза от договора за кредит, уреждаща дължимостта на „такса ангажимент“, е действителна и ищцата дължи заплащането на вземането в размер на 420 лв.

От събраните по делото доказателства се установява, че между страните е сключен Договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ кредит, издаване и използване на кредитна карта * г., както и други съпътстващи кредита документи, по силата на който ответникът се е задължил да предостави кредит на ищцата в размер на 12 000 лв. за срок от 96 месеца, като тя се задължила и да заплати такса ангажимент в размер на 420 лв. и застрахователна премия в размер на 4 320 лв.

Спорният въпрос в производството е дължимостта на тази такса ангажимент в размер на 420 лв., заплащането на която е предвидено в чл. 2 от Условията по договора и същата се съдържа в параметрите и условията, като дължима предварително сума при усвояването на кредита, и се удържа от общия размер на кредита.

Няма спор в производството, че тази такса е удържана от кредитора при отпускането на кредита. В хода на производството с платежно нареждане от 11.11.2014 г. ответникът е възстановил на ищцата сумата от 420 лв. Това действие само по себе си води до признание на факта, че сумата е била неправомерно приспадната от отпуснатия кредит, защото не следва да се дължи. Нещо повече, ответникът счита, че с връщането на сумата не е дал повод за образуване на делото. Същевременно, не е признал иска, но действията му сочат към признаване на фактите, които водят до неговата основателност. Само на тази база искът е основателен, доколкото се установява, че таксата е недължима, поради нищожността на клаузата, с която е уговорено заплащането й.

Дали сумата действително е достигнала до ищцата, е без значение за предмета на 2 спора, доколкото искът е установителен, а не осъдителен. Фактът на плащането не води и до отпадане на интереса от воденето на установителен иск, доколкото при прекратяване на производството между страните ще липсва СПН относно дължимостта на тази сума, което е предпоставка за бъдещи спорове относно съдбата на това вземане.

Въпреки плащането ответникът излага редица възражения, които настоящият състав счита за неоснователни, но за пълнота на изложението следва да се произнесе по тях.

Ищцата безспорно е потребител, доколкото отговаря на изискванията на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, като за да се приеме обратното следва ответникът да докаже, че с тегленето на кредита физическото лице е действало във връзка с извършвана от него търговска или професионална дейност. Такива данни по делото няма.

На следващо място кредиторът обосновава дължимостта на таксата ангажимент с това, че предоставя услуга по ангажимент за фиксиране на лихвения процент за целия срок на договора, вместо същият да е референтен, което било благоприятно за потребителя. И тази такса била спестявала средства на ищцата. Тя не била свързана с усвояването или администрирането на кредита.

Настоящият състав не споделя тези изводи на ответника. Уговорката в договора за кредит за заплащане на такса ангажимент в размер на сумата от 420 лв. е нищожна, доколкото същата пряко противоречи на императивната разпоредба на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, която забранява кредиторът да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Таксата ангажимент очевидно е такъв вид такса. В случая клаузата дори не заобикаля закона, а директно му противоречи, поради което е и нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. I ЗЗД.

На първо място не става ясно, че таксата ангажимент е свързана с предоставяне на услуга за фиксиране на лихвения процент за целия срок на договора, вместо същият да е референтен. Дори това да е нейното основание, то такъв вид услуга не съществува или не би следвало да има самостоятелен характер, доколкото банката разполага с различни кредитни продукти, като един кредит може да бъде отпуснат при фиксирана лихва или при референтен лихвен процент (плаваща лихва). Всеки от двата типа кредитиране имат своите плюсове и минуси и за двете страни по правоотношението. Не може да се приеме, че фиксираният лихвен процент е в полза на потребителя, доколкото референтните лихвени проценти би следвало да са свързани с обективен индекс, който може с времето да бъде понисък от стойността му при сключване на договора, а фиксираните лихвени проценти обикновено изначално са по-високи, точно за да покрият рисковете за банката от този вид кредитиране. Не се доказва и че по този начин на потребителя са спестени средства. Изборът от потребителя на кредитния продукт не би следвало да е свързан с плащането на някакви такси за несъществуващи услуги, които не са и свързани с каквито и да е действия от страна на служители на финансовата институция, различни от обичайните такива във връзка с извършването на дейността по кредитиране. Предварителното информиране на потребителя и съгласието му да заплати тази такса не води до различен извод, доколкото в специалните закони за защита на потребителите се съдържат редица разпоредби, които водят до отклонение от принципа на ЗЗД, че сключените между страните договори имат силата на закон между тях, точно защото се приема, че страните в правоотношението не са равнопоставени субекти.

В случая събирането на тази такса може да е обвързано само с някакво действие по усвояване и управление на кредита, което е задължение на кредитора съобразно чл. 16 ЗПК, а не специална услуга, която се предоставя на потребителя, за да бъде прехвърлена тежестта върху него. Използваният от кредитора човешки ресурс за извършване на необходимите дейности във връзка с оценката за кредитоспособността на длъжника и вида кредитен продукт са част от предлагането на услугата по кредитиране и следва да са съобразени при определяне на дължимото възнаграждение за тази услуга и да бъдат включени в ГПР. Те нямат самостоятелно значение извън кредитирането, поради което и не следва да се възлагат в тежест на длъжника под формата на каквито и да е такси.

3

В заключение искът с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за недължимостта на тази такса се явява изцяло основателен и следва да се уважи.

Предвид изхода на спора и разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата претендираните разноски за заплатена държавна такса в размер на 50 лв. Процесуалният представител на ищцата претендира адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. по реда на чл. 38 ЗА. Възнаграждението се определя от съда в този размер и следва да му се присъди.

Ответникът своевременно е релевирал възражение за прекомерност на възнаграждението, което възражение се явява неоснователно, предвид ориентировъчните размери на адвокатските възнаграждения предвидени Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за ВАР, с които претендираното възнаграждение е съобразено. Също така, възнаграждението по чл. 38 ЗА се определя от съда и то никога не може да бъде прекомерно. Ответникът не следва да бъде освобождаван от тежестта на разноските по делото, доколкото не е признал иска, която е една от предпоставките по чл. 78, ал. 2 ГПК, дори без да се изследва дали е станал причина за образуване на делото.

Водим от горното, съдът

РЕШИ:

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните по делото, че А. К. К., ЕГН **********, с адрес: гр.* НЕ ДЪЛЖИ на „*“ АД, със седалище и адрес на управление: гр. *, сумата в размер на 420 лв. /четиристотин и двадесет лева/, представляваща „такса ангажимент“, уговорена в сключения между тях Договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ кредит, издаване и използване на кредитна карта * г., на основание чл. 124, ал. 1, предл. II ГПК.