Решение № 1089 от 11.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1089 гр. Пловдив, 11.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Паолина Ст. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20255330114688 по описа за 2025 година

С исковата молба ищецът П. Н. Д. е предявил срещу „Ай Ти Еф Груп“ АД иск с правно основание чл. 22 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че Договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между страните, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, а при условията на евентуалност – иск с правно основание чл. 21, ал.1 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата за начисляване на неустойка и за такса за разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване за кредит, обективирана в Договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между страните, е нищожна като противоречаща на добрите нрави, неравноправна и заобикаляща разпоредбите на ЗПК.

В исковата молба се излагат съображения, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ** от ** г., по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 300 лева, при срок на кредита от 6 месечни вноски, при фиксиран лихвен процент от 11,63 % и ГПР в размер на 60,00 %. В договора било посочено (чл. 4 от Приложение № **), че ищецът следва да осигури и представи в срок Удостоверение от Централния регистър на длъжниците (ЦРД) към Камарата на частните съдебни изпълнители, като при неизпълнение на посоченото задължение се дължала неустойка в размер на 25,00 лева за всяко отделно неизпълнение (начислявана всеки месец).

1

Доколкото ищецът не изпълнил посоченото задължение, ответникът начислил неустойка в размер на 25,00 лева месечно. От правна страна се посочва, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, доколкото в същия не е посочен приложимият лихвен процент и условията за неговото прилагане, като не съдържал и фактическия ГПР, предвид обстоятелството, че неустойката не е включена в него. По този начин се достигало до заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. При условията на евентуалност, ако съдът приеме, че не целия договор за потребителски кредит е недействителен, се възразява, че клаузата за неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави, доколкото извън присъщите функции – обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Същата била нищожна, доколкото целяла заобикаляне на разпоредбите на чл. 19, ал.4 и чл. 33, ал.1 ЗПК. Поради изложеното се предявяват исковите претенции.

Претендират се разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Ай Ти Еф Груп“ АД, с който се изразява становище за неоснователност и необоснованост на предявените искови претенции. Прави се възражение по отношение на материалния интерес, като се счита, че същият следва да бъде променен за сумата от 300 лева. Излагат се съображения, че в договора за потребителски кредит се съдържа лихвеният процент и условията за неговото прилагане. В договора бил посочен и приложимият ГПР, изчислен съобразно Приложение № 1 от ПЗР на ЗПК. В същия не следвало да се включва задължението за неустойка, доколкото не представлявало общ разход по кредита, а обезщетение при неизпълнение на задължение. Оспорва се, че неустойката е нищожна като противоречаща на добрите нрави, неравноправна и заобикаляща ЗПК. Излагат се съображения, че същата е индивидуално уговорена и съответствала на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Поради изложеното се претендира исковата претенция да бъде отхвърлена, като е полза на ответника да се присъдят разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № **/** г. и Приложение № 1 към него, по силата на който ответникът е предоставил на 2 ищеца сумата в размер на 300,00 лева при ГЛП от 11,63 % и ГПР в размер на 600,00 %, с краен падеж за изпълнение на задължението – 25.12.2025 г. С Приложение № ** към договора за кредит, страните декларирали, че преди сключване на договора за кредит ответникът е разгледал и оценил заявката за отпускане на кредит, поради което следвало да заплати сумата в размер на 33,00 лева – разсрочено с всяка вноска. С Приложение № ** към договора за кредит, страните уговорили, че към 19.07.2025 г. ищецът е длъжен да представи на ответника удостоверение от ЦРД към КЧСИ, от което да се установи дали срещу ищеца има образувани изпълнителни дела. Ищецът поел задължение да представя такова удостоверение регулярно – на всяко 19 число на месеца. При неизпълнение на посоченото задължение, ответникът имал право да начисли неустойка в размер на 25,00 лева за всяко неизпълнение.

С Определение № 488/13.01.2026 г., постановено по делото, е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че неустойката не е включена в ГПР.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Ай Ти Еф Груп" АД като заемодател и П. Н. Д. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 300 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за 3 недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

Съгласно чл. 4 от Приложение № ** към Договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между страните, ищецът дължи неустойка в размер на 25,00 лева за всяко неизпълнение на задължението по чл. 2, ал.1, а именно: за непредставяне ежемесечно на удостоверение за липса на образувани изпълнителни дела. Същевременно, по делото липсва спор, че кредиторът не включва неустойката към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 60,00 %, но от съдържанието на договора потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, ако неустойката бъде включена в ГПР, същият би нараснал над нормативно определеният максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на 4 потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че Договор за потребителски кредит № **/** г.сключен между страните, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че така предявеният иск за признаване за установено в отношенията между страните, че процесният договор за кредит е недействителен, се явява основателен и като такъв, следва да бъде уважен.

По отношение на разноските:

Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца.

Доказателства за такива са представени за заплатена държавна такса и такса за изготвяне на преписи в размер на 50,00 лева (равняващи на 25,56 5 евро).

В рамките на настоящото производство, на ищеца са предоставени правни услуги от адв. М. М., като съобразно Договор за правна защита и съдействие от ** г., е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал.

1, т. 2 Закон за адвокатурата. По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адв. М., съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.