Решение № 5910 от 01.11.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5910 гр. София, 31.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Калина Анастасова

СТОЙЧО Т. ПОПОВ при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от СТОЙЧО Т. ПОПОВ Въззивно гражданско дело № 20221100503051 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20004489 от 17.01.2022 г., постановено по ГД № 50718 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд (СРС), I ГО, 29 състав, ответникът Прокуратура на Република България е осъдена да заплати на „Н.“ ООД на основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД сумата от 13782,73 лв., представляваща имуществени вреди – обезщетение за лишаване от ползването на собствения му недвижим имот – помещение в трафопост, находящ се в гр. София, ж. к.

*******, разгъната застроена площ 87 кв.м., за периода от 30.09.2014 г. до 15.02.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 02.09.2019 г. до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен за разликата над 13782,73 лева до предявения размер от 19 800 лева и за периода 16.02.2016 г. – 24.06.2017 г. като неоснователен. СРС се е произнесъл и относно дължимостта на разноските, съгласно разпоредбата на чл. 78 от ГПК съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част от иска.

Решението на СРС е обжалвано от ответника Прокуратура на Република България в частта, с която исковата претенция е уважена. Въззивникът поддържа, че в обжалваната част решението на първоинстанционния съд е 1 недопустимо и неправилно. Във връзка с оплакването за недопустимост се излагат доводи, че съдът е бил сезиран с иск по чл. 2б ЗОДОВ, респ. че не е изпълнено изискването на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ, а именно, че не е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета „а“ от Закона за съдебната власт. Във връзка с оплакването за неправилност на решението въззивникът твърди, че всички действия по разследването са били необходими и са извършени законосъобразно. Релевират се доводи за неправилност изводите на СРС, че недвижимите имоти не попадат в обхвата на чл. 111, ал. 1 НПК. Сочи се, че от доказателствата по делото не може да се установи, че процесният имот е бил неправомерно запечатан, както и че не било доказано, че ищецът е претърпял твърдяната от него имуществена вреда, респ. че не са налице основания за ангажиране имуществената отговорност на ответника. Ето защо въззивникът отправя искане до СГС като въззивна инстанция за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част, като вместо него постанови друго, с което исковата претенция да бъде отхвърлена в цялост.

След срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца „Н.“ ООД, с който се изразява становище за неоснователност на въззивната жалба, респ. правилност на първоинстанционното решение по съображения, изложени в отговора. В тази връзка моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.

В частта, с която искът е отхвърлен за разликата над сумата от 13782,73 лева до пълния предявения размер от 19800,00 лева и за периода 16.02.2016 г.

– 24.06.2017 г. като неоснователен, първоинстанционното решение е влязло в сила, тъй като в тази част не е обжалвано в срок от ищеца, респ. в тази част не е предмет на въззивна проверка по арг. от разпоредбата на чл. 296, т. 2 ГПК.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.

2

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, респективно обжалваното решение е правилно в обжалваната част, по следните съображения:

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да при-ложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК, като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.

Първоинстанционният обстановка по делото. съд правилно е установил фактическата

За да постанови първоинстанционното решение първоинстанционният съд е приел следното. Ищцовото дружество „Н.“ ООД е собственик на процесния недвижим имот. По силата на договор за наем от 15.09.2012 г., ищецът е отдал под наем процесния недвижим имот на трето неучастващо по делото лице „Г.“ ООД, за срок от 2 години, считано от 15.10.2012 г., срещу заплащането на месечна наемна цена в размер на 500 лв., като продължаването на срока на наемното правоотношение ставало чрез анекс за още една година с предоговаряне на стойността в зависимост от официалния инфлационен индекс за страната по взаимно съгласие, освен в случаите, когато не бъде прекратен писмено от страните преди изтичането на първоначалния наемен период. Било образувано ДП, по което въз основа на дадено разрешение е извършено претърсване и изземване в процесния обект. Поради наличието на веществени доказателства, които поради размерите си не могат да бъдат приложени към делото, на управителя на ищцовото дружество – били 3 предадени на отговорно пазене един брой ключ за входна врата на процесния имот, ведно с намиращите се в него машина за насищане на електронни компоненти, пещ, принтер за ситопечат и два принтера за хартия и копиране, като същият бил задължен да не извършва действия на разпореждане и да съхранява описаните вещи до приключване на наказателното производство. С постановление от 19.01.2016 г. на АпП по жалба от управителя на ищцовото дружество е разпоредено на органите на досъдебното производство да предприемат незабавни действия по освобождаване помещението, собственост на „Н.“ ООД от намиращите се в него веществени доказателства по образуваното ДП и осигуряване достъп на собственика до процесното помещение. На 15.02.2016 г. бил осигурен достъп на управителя на „Г.“ ООД до процесния недвижим имот. Средната месечна цена на пазарния наем за процесния обект за периода 30.09.2014 г. – 24.06.2017 г. възлиза на 27395,00 лв. Прието е, че ПРБ носи отговорност за причинените от нейни длъжностни лица при и по повод възложената работа вреди, респ. че действията по запечатването на процесния обект е извършено незаконосъобразно, както и че в следствие на това действие за ищцовото дружество са настъпили имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи – в невъзможността ищецът да получи доходи от предоставянето на процесния обекта за възмездно ползване на облигационно основание. Доколкото вредата е настъпила на 30.09.2014 г. със запечатването на имота, а исковата молба е подадена на 02.09.2019 г. възражението за погасяване на вземанията по давност е прието за неоснователно.

Посочените фактически и правни изводи, основани на събраните по делото доказателства, се споделят напълно от настоящия въззивен състав, като на основание чл. 272 от ГПК препраща към тях без да е необходимо да ги повтаря.

Независимо от това във връзка с въведените от жалбоподателя оплаквания е необходимо да се добави и следното:

Предявен за разглеждане е осъдителен иск с правно основание по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД.

Основателността на исковата претенция е обусловена от установяване кумулативното наличие на следните предпоставки (юридически факти), а именно: основателността на претенцията е необходимо по делото да се 4 установи кумулативното наличие на следните предпоставки (юридически факти), а именно: възлагане на работа от ответника (възложителя) на делинквента (изпълнителя); деяние на изпълнителя; противоправност на деянието; вреда, претърпяна от ищеца; причинна връзка между деянието и вредата; деянието да е осъществено при или по повод изпълнението на възложената работа; вина на изпълнителя – при установяване на обективните предпоставки вината се предполага на основание чл. 45, ал. 2 от ЗЗД. Тежестта за установяване на тези предпоставки е на ищеца.

В тежест на ответника е да установи положителния факт на плащането.

Въззивният съд напълно споделя извода на първата инстанция относно правната квалификация на предявения иск по следните съображения.

На първо място следва да се посочи, че първоинстанционният съд е изложил подробно съображенията си защо е приел за релевантна тази правна квалификация – по чл. 49 от ЗЗД, а не по чл. 2б от ЗОДОВ, като е подкрепил становището си и с практиката на ВКС.

Правната квалификация на предявените искове и направените възражения се дава от съда въз основа на изложените от страните фактически твърдения. В разглеждания случай ищецът не твърди, че е претърпял вреди, настъпили вследствие нарушение на правото му на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съответно дори не е бил страна в производството, в което е извършено вредоносното незаконосъобразно действие. Ищецът твърди, че е претърпял вреди, изразяващи се в пропуснати ползи, доколкото незаконосъобразно е лишен от достъп до собствения му имот, респ. лишен е от правото да го ползва, управлява и да се разпорежда с него, в частност да го отдава под наем и да събира гражданските плодове от същия – да реализира приход от наемната цена. При това положение разглежданият случай не може да бъде подведен под нито една от изчерпателно уредените в ЗОДОВ хипотези, в частност тази по чл. 2б от ЗОДОВ. При това положение не е приложимо и правилото по чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ да е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета „а“ от Закона за съдебната власт, по която няма постигнато споразумение.

След като разглежданият случай не попада в приложното поле на ЗОДОВ, отговорността на ответника следва да се реализира по общия ред – този по чл.

49 от ЗЗД. Вън от отговорността по ЗОДОВ, държавата отговаря за вреди, 5 причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица, съгласно чл. 7 от КРБ. Тази нейна отговорност се реализира по реда на чл. 49 ЗЗД и по тези искове тя може да се представлява, както от министъра на финансите (като общо правило), така и от процесуален субституент – държавният орган, който отговаря за поведението на длъжностното лице, пряк причинител на вредата или с когото прекият причинител на вредата е в служебно или трудово правоотношение. Процесуално легитимирана като ответник по иск за вреди от действията на полицията и разследващите органи е прокуратурата, когато отговорността за вредите излиза извън приложното поле на ЗОДОВ. В този смисъл е и практиката на ВКС (например в Решение № 300 от 9.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2262/2018 г., IV г. о., ГК).

На следващо място, процесуалното действие по „запечатване“ на процесния недвижим имот от разследващите органи е било изначално незаконосъобразно по следните съображения. Собственият на ищеца недвижим имот е запечатан, заради това, че в него се намират движими вещи – веществени доказателства по образуваното досъдебно производство, като същите са оставени на отговорно пазене на управителя на ищцовото дружество. Както е посочено и в Определение от 05.08.2015 г. по НЧД № 994/2015 г. по описа на Специализирания наказателен съд, действително, разпоредбата на чл. 111, ал. 4 от НПК предвижда, че веществени доказателства, които поради размерите си или по други причини не могат да бъдат приложени към делото, трябва да бъдат по възможност запечатани и оставени на съхранение в местата, посочени от съответния орган. Тази разпоредба обаче не може да служи като основание за запечатване на частни помещения и лишаване на правоимащите лица от владението и достъпа до тях. Касае се за съхраняване на обемисти вещи в помещения, ползвани от държавни органи. НПК не предвижда възможност частни лица да бъдат задължени да пазят веществени доказателства по наказателни дела. Пазенето на същите е отговорност на съответните органи на досъдебното производство.