Решение № 75 от 28.02.2024, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 75 гр. София, 28.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Г.ев

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Ивайло П. Г.ев Въззивно гражданско дело № 20231800500634 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на П. И. Р. срещу Решение № 82/11.05.2023г. по гр.д. 2280/2022г. по описа на РС – гр. Ботевград, с което са отхвърлени предявените от ищцата искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 4 от КТ, както и е отхвърлен искът с правно основание чл. 226, ал. 3 от КТ за разликата над сумата от 322,56 лв. до пълния предявен размер от 4193,28лв.

В жалбата се изтъква, че изводът на районния съд за законосъобразност на дисциплинарното уволнение, извършено със Заповед № 67/15.11.2022г. на управителя на „Н.-Г.“ ЕООД, е неправилен и необоснован. Позовава се на съдебна практика, съгласно която, при наличие на конкуренция между насрещни волеизявления за прекратяване на трудовото правоотношение, конститутивно действие има това, чийто фактически състав е настъпил порано, което в конкретния случай е прекратяването от служителя на основание чл. 326, ал. 1 от КТ. Счита, че прекратяването на трудовото правоотношение е настъпило на 16.08.2022г., когато изявлението на жалбоподателката, че няма да се яви на работа, е достигнало до работодателя. Счита, че ако горната теза не бъде споделена, то следва да се приеме, че дисциплинарното уволнение е било незаконосъобразно, защото към датата на неговото налагане – 15.11.2022г. – е бил изтекъл срокът на отправеното от нея предизвестие.

Намира за необоснован извода на районния съд, че уволнението е законосъобразно, тъй като дисциплинарното производство било започнало в срока на предизвестието. Вместо това според жалбоподателката за релевантен момент следва да се приеме момента на връчването на заповедта за налагане на дисциплинарното наказание.

1

На следващо място, жалбоподателката твърди, че дисциплинарното наказание е наложено след изтичане на преклузивния срок по чл. 194 от КТ.

Счита, че искът й по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ е основателен, а неговата основателност води и до основателност на иска по чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ.

Поддържа вече изразената теза, че трудовото правоотношение следва да се счита прекратено на 16.08.2022г., когато работодателят е бил уведомен за неспазването на срока на предизвестието. Сочи, че трудовата книжка е била върната на 22.12.2022г., във връзка с което оспорва извода на БРС, че на 23.11.2023г. била поканена да получи трудовата си книжка, тъй като нямало отбелязване върху поканата, кой е нейният издател.

Постъпил е отговор на въззивната жалба от „Н. Г.“ ЕООД, в който въззиваемият излага съображения за неоснователност на жалбата. Позовава се на съдебна практика в смисъл че, ако работникът реално не е заплатил на работодателя заместващата престация по чл. 220 от КТ, прекратяването на трудовия договор не е настъпило, поради което в рамките на срока на предизвестието той върши нарушение на трудовата дисциплина, което може да бъде санкционирано по съответния ред. Намира, че конкретният случай е именно такъв, тъй като не се спори, че ищцата не е заплатила на работодателя обезщетение по чл. 220 от КТ, а същевременно е спряла да се явява на работа.

Подчертава, че не е спорно също, че за срока на предизвестието – от 21.07.2022г. до 09.08.2022г. – ищцата не се е явявала на работа, с което е извършила дисциплинарно нарушение. Също така, въззиваемият счита, че ищцата е упражнила правото си на прекратяване на трудовия договор с предизвестие в нарушение на принципа на чл. 8, ал. 1 от КТ. Твърди, че упражняването на това право е извършено единствено с цел да се избегне налагането на дисциплинарно наказание за извършените от нея нарушения на трудовата дисциплина.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателката, редовно призована, се представлява от адв. П., която поддържа въззивната жалба и моли, решението на районния съд да бъде отменено по изложените в нея съображения. Претендира разноски, за които представя списък по реда на чл. 80 от ГПК.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемата страна, редовно призована, се представлява от адв. Д., който поддържа депозирания отговор. Моли съда да остави в сила обжалваното решение, като претендира разноски, за които представя списък по чл. 80 от ГПК. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от насрещната страна.

Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, е описана вярно и пълно в обжалваното решение, поради което не следва да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.

В производството пред въззивната инстанция не са събирани доказателства.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

2

І. По валидност

В случая, обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия.

ІІ. По допустимост

Решението е и допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки за предявяване на иск и са липсвали отрицателни такива, а съдът се е произнесъл по действително предявените искове.

ІIІ. По същество

Първият довод на жалбоподателката касае неправилната според нея констатация на районния съд за неосъществяване на фактическия състав на чл. 326, ал. 1 от КТ във връзка с чл. 220 от КТ. Позовава се на молбата си за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, в която е посочила, че, ако желанието за прекратяване на ТПО по този начин не бъде удовлетворено, да се счита, че предизвестява работодателя си за прекратяване на договора, като, в случай на неспазено предизвестие от нейна страна, дава съгласието си, обезщетението по чл. 220, ал. 1 от КТ за неспазено предизвестие да бъде удържано от трудовото възнаграждение и от обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ.

Настоящият съдебен състав споделя констатацията на БРС, че предложението за прекратяване на правоотношението по взаимно съгласие не е прието от работодателя, но и че то не съдържа цялото изискуемо съдържание за неговата редовност, а именно – посочване на датата, от която служителят предлага да настъпи прекратяването. Същевременно, в останалата си част молбата не може да се счита за уведомление за прекратяване при неспазване на предизвестието поради обстоятелството, че не съдържа изрично и недвусмислено волеизявление в такъв смисъл.

Наистина, с нея жалбоподателката е декларирала, че в случай на неспазено предизвестие от нейна страна, дава съгласието си, обезщетението по чл. 220, ал. 1 от КТ за неспазено предизвестие да бъде удържано от трудовото възнаграждение и от обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ. Това изявление, обаче, урежда само имуществените последици от евентуално неспазване на предизвестието, но не изразява воля за самото неспазване, а без такава последиците не биха могли да настъпят. По делото не са събрани доказателства за осъществяването на този правнорелевантен факт, поради което следва да се приеме, че единствената валидно изразена от жалбоподателката воля е била, трудовото правоотношение да се прекрати с изтичане на срока на предизвестието. Противно на поддържаното във въззивната жалба, не може да се приеме, че в писменото обяснение, депозирано на 16.08.2022г., Р. е изразила такава воля. Видно от точния текст на обяснението, с него тя препраща към подадената на 20.07.2022г. от нея молба за напускане, а в последната (както се обоснова по- горе), е изразена само воля за прекратяване на ТПО по взаимно съгласие или с предизвестие, но не и за неспазване на срока на предизвестието. Не може да се тълкува като такава воля изявлението й в даденото обяснение, че не може да продължи работа, първо, защото то е направено почти един месец след като тя вече е 3 престанала да се явява на работа, и второ, защото то е единствено в контекста на причините, които са я мотивирали да инициира прекратяване на ТПО. В никаква своя част, обаче, това изявление не може да се тълкува като отстъпление от вече изразената от Р. воля за прекратяване с предизвестие (още повече, че се препраща към молбата, с която е отправено предизвестието), нито като заявка за неспазване на неговия срок. По тези съображения, съдът намира, че трудовото правоотношение между страните не е било прекратено на 16.08.2022г. при неспазване на срока на даденото предизвестие от страна на жалбоподателката.

Във връзка с горното е безпредметно обсъждането на въпроса, дали заплащането на обезщетението по реда на чл. 220 от КТ е предпоставка за прекратяването по реда на чл. 336 от КТ (каквито доводи изтъква въззиваемият), тъй в случая не е налице хипотеза на неспазено предизвестие.

С оглед гореизложеното, съдът намира, че с молбата си от 20.07.2022г. ищцата е поставила началото на 90- дневното предизвестие за прекратяване на ТПО между нея и „Н.-Г.“ ЕООД. При това следва да се сподели извода на първоинстанционния съд, че срокът на това предизвестие е започнал да тече от момента, в който искането е достигнало до работодателя – нещо, което не се оспорва от страните. Такова тълкуване налага в практиката си и ВКС – арг. от Решение № 222 от 21.12.2018 г. по гр. д. № 1388/2018 г., ГК, ІІІ-то Г.О.

Следователно, съгласно подневното отброяване на срока по правилата на чл.

72 от ЗЗД, той е изтекъл на 18.10.2022г., т.е. правоотношението би се считало за прекратено на 19.10.2022г.

През периода на предизвестието, обаче, е било инициирано производство по налагане на дисциплинарно наказание на ищцата, което е приключило с обжалваното в настоящото производство дисциплинарно уволнение.

Единственият довод за претендираната от ищцата негова незаконосъобразност касае неспазването на сроковете по 194 от КТ. По този въпрос съдебната практика трайно и непротиворечиво приема, че двумесечният срок по чл. 194, ал. 1 от КТ започва да тече в момента, в който съществените признаци на осъщественото нарушение достигнат до знанието на субекта на дисциплинарна власт. Приема се също, че извършените нарушения на трудовата дисциплина следва да се считат открити от органа на дисциплинарна власт след приключване на възложените от работодателя на специални комисии проверки, вкл. по повод направени в писмените обяснения на служителката възражения и довеждане до знанието на работодателя на констатациите от възложените проверки (Решение № 60202/10.11.2021г. по гр.д. № 3965/2020г. на ВКС и цитираните в него Решение № 547 от 3.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 918/2012 г., IV г. о., ГК, Решение № 256 от 18.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1036/2011 г., IV г. о., ГК, Решение № 93 от 18.04.2003 г. на ВКС по гр. д. № 2753/2001 г., III г. о.).

Изложеното налага извода, че в конкретния случай районният съд правилно е констатирал, че срокът за налагане на наказанието е започнал да тече от момента, в който на работодателя е бил съобщен докладът на специалиста от отдел „Човешки ресурси“, а именно - 19.09.2022г., като от тази дата до датата, на която е наложено дисциплинарното наказание (15.11.2022г.), не е изтекъл двумесечният срок по чл. 194 от КТ. Поради това твърдените пороци на процедурата по налагане на дисциплинарно наказание не са налице, а тя – сама по себе си – е не е опорочена.

4

При тези данни е налице колизия между две основания за прекратяване на трудово правоотношение – по чл. 326, ал. 1 от КТ и по чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ.

При наличието на такива две конкуриращи се основания за прекратяване на ТПО, конститутивно действие има това от тях, чийто фактически състав е настъпил по- рано (арг. от Решение № 203 от 30.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 832/2010 г., III г. о., ГК, Определение № 109 от 28.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5955/2015 г., III г. о., ГК, Решение № 110 от 23.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3144/2019 г., IV г. о., ГК, Определение № 149 от 15.04.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 416/2022 г., III г. о., ГК). В случая изтичането на срока на предизвестието (18.10.2021г.) предхожда налагането на наказанието дисциплинарно уволнение (15.11.2021г.), поради което трудовото правоотношение следва да се счита прекратено от 19.10.2022г. на основание чл. 326, ал. 1 от КТ. Следователно, обжалваното в настоящото производство дисциплинарно уволнение е незаконосъобразно, тъй като е извършено при вече прекратено ТПО, а това го лишава от предмет.