Решение № 19990 от 04.12.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 19990 гр. София, 04.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 76 СЪСТАВ, в публично заседание на втори ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: МАЯ Й. МИХАЙЛОВА при участието на секретаря ЕЛИ КР. ШОКОРДОВА като разгледа докладваното от МАЯ Й. МИХАЙЛОВА Гражданско дело № 20221110148716 по описа за 2022 година

Ищецът Г. Д. Г. е предявил срещу ответника „С...“ ЕООД обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 215, ал. 1 КТ вр. чл. 12 НСКСЧ за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми:

- 4 060.00 лв., представляваща незаплатено възнаграждение за месец май и юни 2022 г. ;

- 2 030.00 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за общо 20 дни;

- 10 661.72 лв. (съобразно допуснатото изменение на предявения иск в проведеното на 02.11.2023 г. открито съдебно заседание по делото ), представляваща неизплатени командировъчни в размер на по 35 евро на ден, дължими за срока на действие на трудовия договор.

Претендира разноски.

Ищецът твърди в депозираните исковата молба и уточнение от 21.11.2022 г., че по силата на сключен между страните трудов договор № 1811/28.06.2021 г. на основание чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ е работил при ответника на длъжност „монтажник“. На 01.07.2021 г. бил изпратен да работи на обект във Франция, като на 01.07.2022 г. работата била завършена и трудовото правоотношение между страните било прекратено. Излага твърдения, че не 1 му било изплатени дължимото трудово възнаграждение за м. май и юни, обезщетение за неизползван платен годишен отпуск и командировъчни дневни пари в размер на 35 евро на ден, дължими за срока на действие на трудовия договор.

В едномесечния преклузивен срок по чл. 131 ГПК от ответника „С...“ ЕООД не е постъпил отговор. В проведеното на 27.09.2023 г. открито съдебно заседание по делото процесуалния представител на ответника оспорва предявените искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, и чл. 215, ал. 1 КТ вр. чл. 12 НСКСЧ, и признава предявения иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ до предявения размер на сумата от 1 725.50 лв., представляваща дължимо от работодателя обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 17 дни.

Съдът, като прецени относимите доказателства и доводите на страните, приема за установено следното:

Не се спори между страните, а това е видно и от представените по делото трудов договор №1811/28.06.2021 г. и допълнително споразумение към него от 01.01.2022 г., че между тях е съществувало срочно трудово правоотношение на основание чл.68, ал.1, т.2 от КТ, по силата на което ищецът е изпълнявал длъжността „монтажник“, при основно месечно трудово възнаграждение в размер на 710.00 лв. считано от 01.01.2022 г.

Установява се от представените по делото допълнителни споразумения към трудов договор №1811/28.06.2021 г., сключени на 28.02.2022 г., 07.01.2022 г. и 01.07.2022 г., че ищецът е бил командирован за периода от 01.07.2021 г. до 31.10.2021 г., от 07.01.2022 г. до 28.02.2022 г. и от 01.03.2022 г. до 14.03.2022 г. на основание чл. 121а КТ до завършване на обекти във Франция.

В горепосочените споразумения е посочено, че на ищеца се дължат – основно трудово възнаграждение на всеки изработен част, като разходите за квартири и транспорт от и до обекта се осигуряват от работодателя.

Това трудово правоотношение е било прекратено със Заповед №18111/01.07.2022 г. на работодателя на основание чл. 325, ал.1, т.4 от КТ, считано от 01.07.2022 г., като със същата заповед е връчена на ищеца на 01.07.2022 г.

От заключението на вещото лице по изслушаната и приета по делото съдебно-счетоводна експертиза (ССчЕ), което съдът намира за компетентно и 2 обективно дадено и кредитира с доверие се установява, че за периода от 07.01.2022 г. до 15.03.2022 г. на ищеца е изплащано трудово възнаграждение по допълнителното споразумение от 07.01.2022 г., както и основно месечно възнаграждение по основния трудов договор, като в м. януари 2022 г. ищецът е ползван 3 дни платен годишен отпуск, считано от 04.01.2022 г. съгласно подаденото заявление на ищеца от 23.12.2021 г.

В периода от 16.03.2022 г. до 24.04.2022 г. ищецът е бил в болнични, съгласно: болничен лист Е20220891332 от 16.03.2022 г. до 04.04.2022 г. и болничен лист Е20220891429 от 05.04.2022 г. до 24.04.2022 г. Считано от 26.04.2022 г. до 30.06.2022 г., видно от ведомостта за РЗ е отразено, че ищецът е бил в неплатен отпуск, съгласно заявление от 23.04.2021 г.

При извършената проверка вещото лице е установило, че ищецът е работил при ответника в периода от 28.06.2021 г. до 30.06.2022 г. За същия период ищецът има право на платен отпуск пропорционално на отработеното работно време: за периода от 28.06.2021 г. до 31.12.2021 г. на 10 р. дни. за периода от 01.01.2021 г. до 30.06.2022 г. на 10 р. дни, или общо 20 р. дни, от които - 3 р. дни използван платен годишен отпуск в м. януари 2022 г.

Вещото лице е посочило, че дължимото обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ за 7 р. дни за 2021 г. е в размер на сумата от 261.56 лв., а за 10 р. дни за 2022 г. е в размер на сумата от 373.70 лв., или общо в размер на сумата от 635.26 лв. в брутен размер, и 571.74 лв. в нетен размер При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Относно иска по чл. 128, т. 2 КТ

Според чл. 128 КТ работодателят е длъжен да плаща в установените срокове на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. При предявен иск по чл. 128 КТ в тежест на работника (служителя) е да докаже, че претендираното от него неизплатено възнаграждение действително е било уговорено с работодателя, че то е било част от съдържанието на трудовото правоотношение и, че е престирал реално уговорената работа, доколкото от тези положителни факти именно 3 работникът черпи изгодни правни последици, а в тежест на работодателя е да докаже, че дължимото възнаграждение действително е било изплатено.

Съгласно чл. 128, ал. 1, т. 2 КТ работодателят е длъжен да начислява във ведомости за заплати трудовото възнаграждение на работниците и служителите за положения от тях труд и да изплаща последното по начина, определен в императивната разпоредба на чл. 270, ал. 3 КТ - лично по ведомост или срещу разписка, а по писмено искане на работника или служителя - на влог в посочена от него банка.

Съгласно чл. 270, ал. 3 КТ изпълнението на произтичащото от писмения трудов договор парично задължение за изплащане на дължимото трудово възнаграждение се удостоверява с подписа на работника или посочено от него лице във ведомостта, в разписка, както и в документ за банков превод по влог на работника, в които случаи не възникват съмнения за основанието, на което работникът или посоченото от него лице е получило плащането.

В конкретния случай страните не спорят, а и с оглед презумцията уредена в чл. 8, ал. 2 от КТ съдът приема, че през процесния период ищецът е изпълнявал своите основни трудови задължения да престира на работодателя своята трудова сила. В тежест на ответника съобразно чл. 154, ал. 1 ГПК е било да докаже пък изплащането в пълен размер на уговореното и претендирано от ищеца трудово възнаграждение, което ответникът е направил.

От заключението на вещото лице по изслушаната и приета по делото съдебно-счетоводна експертиза (ССчЕ), се установява, че за периода от 26.04.2022 г. до 30.06.2022 г., във ведомостта за РЗ е отразено, че ищецът е бил в неплатен отпуск, съгласно заявление от 23.04.2021 г.

По делото е представено заявление от ищеца, без посочена дата на подаването му (лист 74 от делото), с което той е поискал да му бъде разрешено ползването на неплатен годишен отпуск в размер на 45 дни, считано от 26.04.2022 г. Въпреки, че процесуалният представител на ищеца е изложил твърдения, че ищецът не е подавал подобно заявление и подписът под горепосочения документ не е положен от ищеца, по делото не са събрани никакви доказателства, от които да се установяват тези твърдения.

Следва да се има предвид, че доколкото по делото не е представена заповед на работодателя, с която на ищеца да е разрешено ползването на 4 поискания с горепосоченото заявление неплатен отпуск, съдът приема, че за процесния период месец май и юни 2022 г. ищецът не е бил в неплатен отпуск.

Доколкото между страните по делото не е спорно обстоятелството, че за периода месец май и юни 2022 г. трудово възнаграждение на ищеца не е изплащано и видно от представените по делото трудов договор №1811/28.06.2021 г. и допълнително споразумение към него от 01.01.2022 г., че за процесния период дължимото на ищеца основно месечно трудово възнаграждение е в размер на 710.00 лв., следва да се приеме, че предявеният иск с правно основание чл. 128, т.2 КТ за заплащане на трудово възнаграждение до размера на сумата от 1 420.00 лв. за периода от 01.05.2022 г. до 20.06.2022 г. следва да бъде уважен, а за разликата до пълния предявен размер от 4 060.00 лв. да бъде отхвърлен, като неоснователен.

Относно иска по чл. 224, ал. 1 КТ

Според чл. 224, ал. 1 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж. Видно от разпоредбата фактическия състав на това обезщетение включва два елемента: 1) прекратяване на трудовото правоотношение и 2) наличие на неизползван платен годишен отпуск. В конкретния случай са налице и двете предпоставки от фактическия състав. В тежест на ответника е да докаже, че е изплатил това обезщетение.

От заключението на вещото лице по изслушаната и приета по делото ССчЕ се установява, че ищецът е работил при ответника в периода от 28.06.2021 г. до 30.06.2022 г., за който период има право на платен отпуск пропорционално на отработеното работно време в общ размер от 20 работни дни, от които е използвал три работни дни платен годишен отпуск през м. януари 2022 г.

В проведеното на 27.09.2023 г. открито съдебно заседание по делото процесуалния представител на ответника е признал предявения иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ до предявения размер на сумата от 1 725.50 лв., представляваща дължимо от работодателя обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 17 дни.

5

Предвид изложеното предявеният иск с правно основание чл. 224, ал.1 от КТ за заплащане на сумата от 1 725.50 лв., представляваща обезщетение за неползван платен годишен отпуск в размер на 17 работни дни за 2021 г. и 2022 г., следва да бъде уважен.

Относно иска по чл. 215 от КТ

За да възникне субективното притезателно право на работника за командировъчни пари следва в обективната действителност да са проявени следните материални предпоставки (юридически факти): 1. ищецът да е полагал труд при ответника по трудово правоотношение; 2. компетентен орган на ответното дружество да го е командировал за изпълнение на неговите трудови задължения в друго населено място, различно от това, в което той изпълнява длъжността и 3. командированият работник фактически, ефективно да е извършвал работа в друго населено място, определено от работодателя.

Съгласно чл. 215, ал. 1 при командироване по чл. 121, ал. 1 работникът или служителят има право да получи освен брутното си трудово възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни пари при условия и в размери, определени от Министерския съвет. Според ал. 2 на същия член при командироване по чл. 121а, ал. 1, т. 1 и при изпращане по чл. 121а, ал. 2, т. 1 работникът или служителят има право да получи освен брутното си трудово възнаграждение още и пътни пари при условия, определени в наредбата по чл. 121а, ал. 8.

Не се спори между страните, а това е видно и от представените по делото трудов договор №1811/28.06.2021 г. и допълнително споразумение към него от 01.01.2022 г., че между тях е съществувало срочно трудово правоотношение на основание чл.68, ал.1, т.2 от КТ, по силата на което ищецът е изпълнявал длъжността „монтажник“, при основно месечно трудово възнаграждение в размер на 710.00 лв. считано от 01.01.2022 г.

Съгласно чл. 212а, ал. 2 от КТ изпращане на работници или служители в рамките на предоставяне на услуги е налице, когато: 1. регистрирано по българското законодателство предприятие, което осигурява временна работа, изпраща работник или служител в предприятие ползвател на територията на друга държава – членка на Европейския съюз, държава – страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство , или на 6