Решение № 16363 от 19.08.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 16363 гр. София, 19.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 150 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ при участието на секретаря ХРИСТИЯНА Р. РАЧЕВА като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ Гражданско дело № 20241110101614 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 124 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е въз основа на искова молба от С. К. А. с ЕГН **********, постоянен адрес ., съдебен адрес . (ищец), подадена чрез упълномощения процесуален представител адвокат А. А.. Ищецът твърди, че през юли 2012 г. с протокол за доброволно предаване предал моторното си превозно средство марка и модел „Порше Кайен“ с рег. номер ., което било негова собственост, на полицията в град София. След това било образувано досъдебно производство срещу неизвестен извършител. Ищецът многократно поискал автомобилът му да му бъде върнат, но наблюдаващият прокурор му отказвал под различен предтекст, в това чсило и понеже някаква чужда застрахователна компания имала претенции към него. Макар и безспорно да се установявало, че ставало въпрос за някаква застрахователна измама, моторното превозно средство на ищеца не било от издирваните и вместо да се работело по досъдебното производство то било спряно. Оплаква се, че не може да ползува автомобила си и да му се радва. Заради отнемането му здравословното му състояние се влошило. Настоява, че няма спор за собственост с каквато и да била застрахователна компания, както и че Прокуратурата задържала неговия автомобил без правно основание. Иска от съда да осъди тъкмо Прокуратурата на Република България да му върне владението върху моторното превозно средство „Порше Кайен“ с рег. номер ..

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника . адрес ., действуваща чрез надлежно упълномощения процесуален представител юрисконсулт Теодора Нинова. Прокуратурата оспорва предявения иск като процесуално недопустим. По същество оспорва иска и като неоснователен.

Признава, че моторното превозно средство е било иззето като веществено доказателство по досъдебно производство № 222 по описа на Софийската районна прокуратура за 2012 г., прокурорска преписка № 29834 по описа на Софийската 1 районна прокуратура за 2012 г. Отрича обаче Прокуратурата да има вещноправни претенции във връзка с автомобила. От мотивната част на решение от 22. 04. 2020 г. по гр. дело № 1451 по описа на Софийския районен съд за 2019 г. ставало ясно, че всъщност спорът за собственост бил между ищеца и застрахователно дружество, което също било отправило искане за връщането на вещта. Прави извод, че Прокуратурата държи вещта на правно основание до разрешаването на гражданскоправния спор.

Освен това намира, че ищецът не е представил доказателства, годни да установят качеството му на собственик на автомобила, като се позовава на решение № 50003 по гр. дело № 1199 от 2022 г. на ВКС. Изтъква, че Прокуратурата не владее, а само държи вещта, при това на правно основание. Връщането на вещта не можело да стане по реда на чл. 108 ЗС и ГПК, а само по реда на НПК. Твърди, че ставала въпрос за автомобил с пренабити номера на рамата, за който е бил подаден сигнал за кражба в Гърция.

Позовава се на събраните по досъдебното производство материали. Иска от съда да прекрати делото, а евентуално – да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.

След като съобрази твърденията на страните и събраните доказателства, Софийският районен съд направи следните фактически и правни изводи.

Исковата молба е подадена от заинтересовано лице чрез надлежно упълномощен процесуален представител. Съдът освободи на основание чл. 83, ал. 2 ГПК ищеца от задължението за авансово внасяне на държавни такси (и разноски) до окончателното приключване на делото – л. 49. При това положение исковата молба отговаря на изискванията на чл. 127 и чл. 128 ГПК. Правният интерес от воденето на предявения иск ищецът извежда от фактическите си твърдения, че моторно превозно средство, негова собственост, е отнето от ответника, който осъществявал фактическа власт върху него без каквото и да било правно основание. Поради тези съображения исковата молба е редовна, а предявения с нея иск е процесуално допустим.

Ищецът предявява осъдителен иск с правно основание чл. 108 ЗС относно моторното превозно средство марка и модел „Порше Кайен“ с рег. номер .. В тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване, че е придобил правото на собственост върху моторното превозно средство, както и че ответникът осъществява фактическата власт върху моторното превозно средство. При установяването на тези обстоятелства в тежест на ответника е да установи при условията на пълно и главно доказване твърдяното от него годно правно основание за осъществяването на фактическа власт върху моторното превозно средство (висящо досъдебно производство, чл. 111 НПК).

От събраните в хода на първоинстанционното съдебно дирене доказателствени материали първостепенният съд приема за установена следната фактическа обстановка. В края на 2011 г. ищецът придобил собствеността върху моторното превозно средство марка и модел „Порше Кайен“ с рег. номер ., за което му било издадено съответно свидетелство за регистрация в началото на 2012 г. Във връзка с регистрирането на моторното превозно средство обаче с него се свързали полицаи от град София, които поискали да им докара моторното превозно средство за справка.

Ищецът пристигнал в град София и им предал моторното превозно средство с протокол за доброволно предаване. Ответникът признава с отговора на исковата молба, че е иззел процесното моторно превозно средство като веществено доказателство, както и че упражнява фактическата власт върху него и до настоящия момент.

Тази фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на представените писмени доказателства, както и от признанията на неблагоприятни 2 факти, направени от ответника с отговора на исковата молба. Вярно е, че с отговора на исковата молба ответникът отрича ищецът да е собственик на автомобила, като се позовава на предходно дело, водено между същите страни. Така с отговора на исковата молба са приложени преписи от съдебни актове, които обаче са незаверени и не могат да бъдат обсъждани като писмени доказателства по делото. Дори обаче те да бяха надлежно заверени и да можеха да се обсъждат като писмени доказателства по делото, съдът трябва да отбележи следното. В подкрепа на тезата на ответника е преди всичко решение № 50003, постановено на 30. 01. 2023 г. по гр. дело № 1199 по описа на ВКС, III г. о., за 2022 г. Според мотивите към това съдебно решение, ищецът „С. К. А.“ не бил доказал правото си на собственост върху същото моторно превозно средство, защото го бил купил от друго лице с инициали Х. Л. Л., то на свой ред го било купило от трето лице с инициали К. Д. М., което пък го било купило в Италия от четвърто лице с инициали А. Б. По наказателното дело обаче били дадени „писмени показания“ от праводателя К. Д. М., според които той всъщност не бил купувал автомобила и името му само било използувано. Достигнат е квинтесенциалният извод, че ищецът „С. К. А.“ не бил доказал правата на праводателя си, поради което е било прието, че той не е доказал да е придобил правото на собственост върху моторното превозно средство, предмет и на настоящото съдопроизводство.

Поради процесуалното бездействие на ответника обаче по настоящото гражданско съдопроизводство наказателното дело така и не беше приобщено.

Ответникът пропусна да направи съответно доказателствено искане с отговора на исковата молба. Макар и съдът да му напомни, че не сочи доказателства за това твърдяно обстоятелство с определението по чл. 140 ГПК, в първото открито съдебно заседание ответникът пропусна да изпрати надлежно упълномощен процесуален представител, макар и да беше редовно призован, и съответно не формулира надлежно доказателствено искане. Както първостепенният съд вече имаше възможността да изложи подробно и по друг повод, представеното в първото открито съдебно заседание пълномощно в полза на юрисконсулт КЧХ беше негодно да удостовери валидно възникнала в нейна полза представителна власт. Това е така, защото, от една страна, съдът следи служебно за редовността на процесуалните действия на страните (чл. 101, ал. 1 ГПК). От друга страна, пълномощното в полза на юрисконсулт Христова, представено в първото открито съдебно заседание, беше подписано от г-н Борислав Боби Сарафов, самоопределящ се като и. ф. главен прокурор към датата на съставянето му 15. 12. 2025 г. Както е известно обаче, съдебната практика относно осъществяването на правомощията на и. ф. главен прокурор от г-н Борислав Боби Сарафов след датата 21. 07. 2025 г. (а следователно и към момента на съставянето на въпросното пълномощно) беше противоречива. Според едни съдебни състави г-н Борислав Боби Сарафов беше изгубил правомощията да изпълнява функциите на главен прокурор по силата на закона (по-точно чл. 173, ал. 15 ЗСВ), още считано от 21.

07. 2025 г.: така решение № 485, постановено на 12. 11. 2025 г. по н. дело № 764 по описа на ВКС, I н. о., за 2025 г. Според други съдебни състави г-н Борислав Боби Сарафов продължаваше да има правомощията на изпълняващ функциите главен прокурор и след 21. 07. 2025 г., тъй като на законовата норма на чл. 173, ал. 15 ЗСВ не било придадено изрично обратно действие и следователно тя не се прилага за заварените процедури: така определение № 1160, постановено на 03. 12. 2025 г. по ч. н. дело № 1412 по описа на Софийския апелативен съд, II наказателен състав, за 2025 г.

(подписано с особено мнение). Настоящият съдебен състав споделя съдебната практика на ВКС, според която законовата норма на чл. 173, ал. 15 ЗСВ е прекратила правомощията на Борислав Боби Сарафов като изпълняващ функциите главен 3 прокурор, считано от 21. 07. 2025 г. При това положение от тази дата насетне г-н Борислав Боби Сарафов не е ръководител на ответното държавно учреждение по смисъла на чл. 30, ал. 3 ГПК и не може да осъществява процесуалното му представителство по настоящото съдопроизводство, съответно издадените от него след тази дата пълномощни в полза на юрисконсулти са негодни да учредят валидна представителна власт. Това разбиране на настоящия съдебен състав впоследствие намери потвърждение (макар и косвено, а не изрично) в практиката на Конституционния съд и по-точно в произнасянето му по конст. дело № 2 по описа му за 2026 г. С крайния акт по конституционното дело (решение № 6 от 07. 04. 2026 г.) мнозинството от конституционни съдии да прие, че „Изложените в искането съображения за „противоречива съдебна практика по искания за възобновяване на наказателни дела по правилата на гл. XXXIII от НПК“ се отнасят не до компетентността на Конституционния съд по чл. 150, ал. 2 от Конституцията, а до осъществяването на върховен съдебен надзор съгласно чл. 124 от Конституцията, което е в правомощията на Върховния касационен съд“, по този начин избягвайки изричния отговор дали нормата на чл. 173, ал. 15 ЗСВ е приложима към г-н Борислав Боби Сарафов. Въпреки това обаче мнението на Конституционния съд, че тя се прилага и по отношение на него, се подразбира от друг негов акт по същото дело – определението за допускането на искането за установяване на противоконституционност от 05. 02. 2026 г. Както е известно, според трайната практика на Конституционния съд допускат се до разглеждане само онези искания на съдии за установяването на противоконституционност на законова норма, при които оспорената законова норма е приложима към разглежданото от съда дело. А в разглеждания случай искането беше отправено от съд във връзка със сезиране, осъществено именно от г-н Борислав Боби Сарафов по разглеждано от съответния съд наказателно производство. При това положение с допускането на искането за противоконституционност на нормата на чл. 173, ал. 15 ЗСВ Конституционният съд, съобразявайки трайната му практика, вече косвено е потвърдил, че тя се прилага спрямо г-н Борислав Боби Сарафов. За пълнота е редно да се отбележи, че относно приложимостта на чл. 173, ал. 15 ЗСВ към г-н Борислав Боби Сарафов в битието му на и. ф. главен прокурор беше образувано и тълк. дело № 1 по описа на ОСНК на ВКС за 2026 г. Към момента на постановяването на настоящото решение не е публикувано тълкувателно решение по това дело.