Определение № 435 от 06.10.2026, Апелативен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 435 гр. Пловдив, 06.10.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Станислав П. Георгиев

Членове:

Надежда Л. Махмудиева

Христо В. Симитчиев като разгледа докладваното от Христо В. Симитчиев Въззивно гражданско дело № 20265000500247 по описа за 2026 година

Производството е по реда на 248 от ГПК.

В срока за обжалване на постановеното по делото Решение №156/17.07.2026г. по в.гр.д. №247/2026г. по описа на Апелативен съдПловдив, е подадена молба вх. № 6867/21.07.2026 г. от ищците Е. Ж. П. ЕГН **********, Ж. С. П. ЕГН ********** и С. Ж. П. ЕГН ********** за изменение на решението в частта за разноските.

На първо място, се иска, вместо присъдените на всеки от ищците по 100 евро адвокатско възнаграждение за въззивното производство, да се присъдят на всеки от тях пълния доказано заплатен размер от 2 000 евро, тоест допълнително по 1 900 евро за всеки от тях.

В тази връзка, се сочи се, че въззивната жалба на банката е оставена без уважение и първоинстанционното решение е потвърдено в обжалваната част, като по правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК, всеки въззиваем има право на възмездяване на реално направените и доказани разноски за защитата, необходима за запазване на благоприятния резултат. За всеки от тримата въззиваеми били представени доказателства за платено адвокатско възнаграждение от 2 000 евро, като съдът е признал факта на плащането, но е намалил възстановимия размер до 100 евро - редукция с 95 процента. Това превръщало обезщетението за разноски в символично и практически лишавало успешната страна от възстановяване на основната част от 1 необходимия разход за защита. Възразява се също, че в решението липсва сравнение с обичайни пазарни възнаграждения за сходна въззивна защита и че не е посочено защо 2 000 евро представляват съществено отклонение от пазара, нито защо точно 100 евро са разумният еквивалент на извършената работа. Този размер бил определен без методика, без съпоставка и без връзка с конкретния обем на защита. Сочи се, че от съда са използвани несвойствени критерии: страните са роднини; един от тях е адвокат; той можел да представлява себе си и другите; можел дори да го направи безплатно. Счита се, че тези съображения не са критерии по чл. 78, ал. 5 ГПК, не измерват адвокатския труд, а санкционират избора на страните да ползват независима и отделна професионална зашита, което е дискриминация от страна на съда и е абсурдно и недопустимо.

Сочи се, че въззивната защита е осъществена по спор, включващ възражения за недопустимост, правен интерес и активна процесуална и материалноправна легитимация на наследниците; обективно и субективно съединени искове по чл. 22 ЗПК, чл. 26 ЗЗД и чл 55 ЗЗД; императивни изисквания към договора за потребителски кредит, няколко самостоятелни основания за недействителност и последиците по чл. 23 ЗПК; приложение на Директива 2008/48/ЕО и решения на Съда на ЕС, включително по дела С535/20 и С-42/15; три съдебно-технически експертизи, включително комплексна експертиза и две съдебно-икономически експертизи; обемна въззивна жалба с множество доводи, на които са изготвени отделни писмени отговори, последващи молби и писмени защити; значителен материален и практически интерес за наследниците, свързан с действителността на договор за кредит за 30 000 лв. и обща стойност на плащанията 44 309,23 лв.

Поддържа се, че фактът, че защитата е концентрирана писмено и пълномощниците не са се явили в едно заседание, не означава липса на работа.

Счита се, че подготовката на отговор на въззивна жалба и писмена защита изисква проучване на делото, доказателствата и практиката и е решаваща за изхода. Сочи се, че самото въззивно Решение №156/17.07.2026г. е 23 страници и разглежда комплекс от материалноправни и процесуални въпроси. Този обем опровергавал тезата, че защитата е могла да бъде оценена на 100 евро сума, която не отразява дори минимално реалния професионален труд по отделен отговор и писмена защита.

2

Счита се, че мотивът, че С. Ж. П. е адвокат и следователно е могъл да се представлява сам и да представлява останалите, създава недопустимо различие между него и всяка друга страна по гражданско дело, тъй като нито ГПК, нито Законът за адвокатурата въвеждат по-ограничено право на разноски за адвокат, който е страна. Посочва се, че правото на лична защита не е задължение за лична защита и че професионалистът също има право на независим поглед, процесуална дистанция и свободно избран пълномощник.

На второ място, в молбата по чл.248 ГПК се иска решението да се отмени изцяло в частта, с която всеки от молителите е осъден да заплати на „Юробанк България” АД по 100 евро юрисконсултско възнаграждение за производството по частната жалба срещу Определение № 708/13.03.2026 г. по гр. д. № 2445/2023 г. на Окръжен съд - Пловдив.

Поддържа се, че липсва правно основание за присъждане на каквито и да било нови разноски в производството, чийто предмет е самото произнасяне за разноските, тъй като определението по чл. 248 ГПК не разрешава нов материалноправен спор, а коригира акцесорното произнасяне за разноските във вече приключилото производство. Сочи се, че ако всяко оспорване на разноските поражда нови разноски, механизмът би се самовъзпроизвеждал без край и би обезсмислил защитната функция на чл. 248 ГПК. Ето защо, се иска осъждането за по 100 евро в полза на банката бъде заличено изцяло В законния срок, от ответника „Юробанк България“АД е подаден отговор по молбата, с който се изразява становище за неоснователност на същата, за което са изложени конкретни съображения.

Молбата е допустима, тъй като е подадена в срока по чл.248, ал.1 ГПК:

Изходът на въззивното производство действително обуславя правото на ищците, въззиваеми в същото, на основание чл.78, ал.1 ГПК, да им бъдат присъдени сторените пред настоящата инстанция разноски.

Ищците изразяват несъгласие с виждането на съда, че платените от всеки от тях 2000 евро адвокатско възнаграждение са прекомерни, за което са навели и спомената по-горе аргументация, простираща се от изхода на делото в тяхна полза, към сложността на казуса, обема на доводите във въззивната жалба, правото на всеки от тях да бъде овъзмезден за сторените разноски за адвокатска защита, до липсата на основание единият от тях, като професионалист адвокат, да бъде неравно третиран заради това си качество и 3 да се отрича правото му на чужда адвокатска защита, а също и до липсата основание останалите ищци да се лишават от правото за възмездяване на разноските само защото са избрали да ги защитават други адвокати, а не роднината им, който е и страна по делото.

По отношение възражението за сложността на казуса и обема на доводите във въззивната жала:

Предмет на първия предявен от ищците иск е прогласяването недействителността на договор за кредит, сключен от общата им наследодателка, заради това, че е изпълнен с шрифт, по-малък от 12, в противоречие с чл.10, ал.1 от ЗПК. По това основание за нищожност, наведено в ИМ, се е произнесъл първоинстанционния съд, като е уважил иска, без да разглежда наведените в ИМ при евентуалност останали основание за нищожност, ако не бъде уважен иска на първото основание. Въззивният съд също е разгледал иска за нищожност на договора поради противоречие с чл.10, ал.1 от ЗПК, поради това, че е с шрифт, по-малък от 12, като доколкото е счел същият за основателен на това основание, не е обсъждал останалите евентуално предявени основания за нищожност на договора за кредит. В тази връзка, самата въззивна жалба на ответната банка, извън въпроса за допустимостта на иска, е концентрирана също само върху това основание за нищожност. Очевидно е, че от фактическа и правна страна, спорът, при който преценката за действителност на договора е само въз основа на размера на шрифта, на който е изпълнен, е с ниска сложност. Назначаването на 3 графологични експертизи относно определяне размера на шрифта в никакъв случай не може да се счита за усложняване на спора от фактическа страна, а още по-малко самите заключения се нуждаят от някакъв задълбочен анализ от страна на представляващия адвокат, предвид простотата и изчерпателността на отговорите на единствената поставена към всяка експертиза задача. Поради това, защитата на ищците във въззивното производство, изразяваща се в подадени от тримата им адвокати отговори на жалба и писмени защити, също е свързана основно само с посоченото основание на иска, съответно не е била с висока фактическа и правна сложност.

Следва да се обърне внимание и на материалния интерес по делото и съответствието на платените от всеки от ищците адв. хонорари от по 2000 евро за въззивното производство. Според твърденията в ИМ, цената на иска за 4 нищожност на договора за кредит, по който на наследодателката им са отпуснати 30 000 лв, е 44 309,23 лв, тъй като това е общият размер на всички дължими от нея сума за срока на договора. Доколкото обаче всеки от ищците обосновава процесуалната си легитимация като наследник на общата наследодателка, то следва бъдат съобразени наследствените права на всеки от тях от наследството, като съвкупност от права и задължения, а именно: по 1/3 за всеки ищец. Това означава, че материалният интерес по иска за нищожност следва да се разпредели по същия начин, а не да се прилага цената на иска като материален интерес за всеки ищец поотделно – така, при 14679,74 лв интерес за всеки ищец, размерът на адвокатското възнаграждение според минимумите по наредба №1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, е 884,18 евро. Макар минимумите по посочената наредба да не са задължителни за съдилищата, с оглед практиката на СЕС по въпроса, те са обективна индиция за виждането на адвокатското съсловия за минималните възнаграждения за положен труд по съответните видове дела и съответен материален интерес. В случая, платените от всеки от ищците 2000 евро надхвърлят повече от 2 пъти минимумите по наредбата. А тези минимуми е логично да се приеме, че касаят случаи на стандартна фактическа и правна сложност на делото. Както се посочи по-горе, в настоящия случай се касае за спор с изключително ниска сложност, като този извод не се променя нито от неуспешния опит на въззивника да обоснове липса на правен интерес от предприетата от ищците искова защита, разпрострял се върху половината въззивна жалба, нито от стремежа на ищците да обосноват висока фактическа и правна сложност на спора с аргументи, свързани с обема на въззивната жалба, приложението на правото на ЕС и практиката на СЕС, както и на българското законодателство в областта на потребителската защита, които в конкретния случай са пресилени, с оглед действителната фактология и правна специфика на казуса.

По отношение кумулативно съединените с иска за нищожност осъдителни искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 23 ЗПК за връщане на съответната на наследствените права на всеки от ищците част от сумата от 400 лв, платена от наследодателката им като такса за оценка на кредитоспособността, спорът тук, освен с нисък материален интерес, са характеризира също с ниска фактическа и правна сложност. Освен това, доколкото уважаването на тези искове е обусловено от уважаването на главния 5 иск за нищожност на целия договор за кредит, с което основанието за събиране на въпросната такса от банката изначално се приема, че не е съществувало, то в случая не е било необходимо дори да се изследва действителността за отделната договорна клауза, предвиждаща събиране на тази такса, какъвто е иск е бил предявен като евентуален, но така и не се е стигнало до разглеждането му, предвид обявяването на целия договор за нищожен, поради изготвянето му с шрифт, по-малък от 12.

Не следва да има спор относно правото на всеки от ищците да бъде възмезден за сторените разноски за адвокатска защита, но при очевидна прекомерност на платените такива от тях, преценена в съвкупност с ниската правна и фактическа сложност на делото, общите до всички ищци факти и че един от тях е адвокат, който се занимава с точно такава материя, неминуемо мотивира съда да приеме, че дори да не са злоупотребили с правото си на иск, ищците са прекалили с размера на сторените разноски. Няма спор, че липсва основание единият от тях, като професионалист адвокат, да бъде неравно третиран заради това си качество и да се отрича правото му на чужда адвокатска защита. В случая обаче, няма как да не се вземе предвид, че въпреки че е могъл и сам да се защитава, ищецът С. П. е избрал да направи разходи за чужда адвокатска защита, при това много над минималните размери по горецитираната наредба. Следва да се обърне внимание, че предвид предмета на спора по делото, не се касае за дело за развод, родителски права, обезщетение за неимуществени вреди от загуба на близък или друга сходна категория, където емоционалният елемент силно присъства и в който случай е логично професионалистът да избере да не се представлява сам. По отношение доводът, че липсва основание останалите ищци да се лишават от правото за възмездяване на разноските само защото са избрали да ги защитават други адвокати, а не роднината им, който е и страна по делото, следва да се посочи, че намаляването на разноските за адв. възнаграждение като прекомерни не е равнозначно на лишаване от присъждане на такива. В случая са напълно относими доводите, изложени във въззивното решение, че страните са роднини, един от тях е адвокат, който е можел да представлява както себе си, така и другите, дори безплатно. В молбата по чл.248 ГПК не се съдържат конкретни, разумни и житейски обосновани доводи защо ищците са решили да упълномощят отделни адвокати, всеки от тях, при това срещу хонорари от по 2 000 евро, след като са могли да не извършват такива разходи 6 изобщо.