Решение № 5559 от 07.04.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 5559 гр. София, 07.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 88 СЪСТАВ, в публично заседание на седми март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: КИРИЛ СТ. ПЕТРОВ при участието на секретаря КРИСТИНА Д. НИКОЛОВА като разгледа докладваното от КИРИЛ СТ. ПЕТРОВ Гражданско дело № 20221110115506 по описа за 2022 година

Съдът е сезиран с искова молба предявена от Д. Б. М., ЕГН **********, срещу [фирма], ЕИК *******, за признаване недължимост на следните суми по изпълнителен лист от 24.06.2013 г. по ч. гр. д. № 7631/2013 г. по описа на СРС: 5343.67 лв. – главница по договор за кредит от 21.03.2008 г., ведно със законната лихва от 4743.12 лв. за периода 20.02.2013 г. до 18.11.2021 г., сумата от 1657.08 лева – остатък от неолихвяеми вземания /съгласно уточнителна молба с вх. № от 25.05.2022 г./, 260.37 лв. – разноски по делото, както и относно сумата 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение в изпълнителното производство.

На 24.06.2013 г. по гр. д. № 7631/2013 г. по описа на СРС бил издаден изпълнителен лист на [фирма], който прехвърлил вземанията на с договор за цесия. Твърди, че вземането въз основа на изпълнителния лист е погасено по давност. Вземанията били погасени по давност от 2016 г. Моли за уважаване на предявения иск. Претендира разноски.

В срока по чл.131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба. Намира иска за допустим, но неоснователен. Счита, че давността е прекъсната с молбата за образуване на изпълнителното дело, съдържаща възлагане по чл. 18 ЗЧСИ. Били предприети множество действия по изпъл. дело, както и били възложени множество действия по изпълнителното дело от взискателите. Давността била прекъсната многократно, поради което вземанията не били погасени по давност. Договорът за цесия бил съобщен на длъжника. Ако съдът приемел, че длъжникът не е редовно уведомен, се моли уведомлението да се връчи заедно с книжата по делото на ищеца. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски. При евентуалност прави възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и съобразно чл. 235, ал.

1

2 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са искове с правно основание чл. 439 във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК:

Предявяването на установителен иск за погасяването на вземане, за което е издаден изпълнителен лист, е допустимо, независимо дали за събирането на това вземане има висящо изпълнително производство. Правната сфера на ищеца се явява накърнена и само въз основа на съществуващия в полза на кредитора(бивш взискател) изпълнителен титул, който материализира вземане, отричането на което, въз основа на факти, настъпили след приключване на производството, в което е издадено изпълнителното основание, ищецът има интерес да установи. Достатъчен е безспорният интерес на ищеца от осуетяване възможността за иницииране на ново изпълнително производство - определение № 477 от 07.11.2019 г. по ч. гр. д. № 3407/2019 г. на IV г. о. на ВКС, определение №410/20.09.2018 г. по ч. гр. д. №3172/2018 г. по описа на ВКС, IV г.о., определение № 513/24.11.2016 г. по ч. т. д.№ 1660/2016 г., І т. о., определение № 95/22.02.2018 г. по ч.гр.д.№510/2018 г., IV г. о. Наличието на изпълнителен титул и оспорване на предявения отрицателен установителен иск за дължимостта на вземането по изпълнителния титул, винаги обуславя наличието на правен интерес за ищеца от предприетата защита.

По делото се установява, че оспорената сума в размер на 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение, касае разноски направени в изпълнителното производство. Предмет на отрицателния установителен иск по чл. 439, ал. 1 от ГПК като форма за искова защита на длъжника срещу изпълнението е несъществуването на изпълняемото право на кредитора, облечено в изпълнителен титул, по който е започнало принудителното му изпълнение, по причини, настъпили след приключване на производството, в което е издаден акта, който се изпълнява. Процесуалният ред за оспорването и установяването, че разноските по изпълнението не се дължат, е друг. Тези разноски се оспорват с жалба по реда на чл. 436 ГПК на основание чл. 435, ал. 2, т. 7, а не с иск по чл. 439 ГПК – виж решение № 58 от 20.07.2022 г. по т. д. № 309/2021 г. на I т. о. на ВКС. Претенцията за недължимост на разноските в изпълнителното производство е недопустима.

На следващо място, за ищеца съществува безспорен интерес да установи, че не дължи единствено претендираната /непогасена/ спрямо него сума по изп. д. Подобен извод следва от обстоятелството, че липсва възможност за съдебния изпълнител да зачете силата на пресъдено нещо при евентуалното уважаване на такъв иск, доколкото към момента на предявяването му постъпилата по изпълнителното дело сума е вече преведена на взискателите. В тази връзка следва да се приеме, че дори такъв иск да бъде уважен същият няма да доведе връщане на платените от ищеца суми, след като последните вече са преведени на взискателя към момента на предявяване на иска – виж решение № 99/28.06.2012 г. по т. д. № 667/2011 г. на II т. о. на ВКС . Такова възстановяване на платените от ищеца суми може да се постигне единствено чрез воденето на осъдителен иск на плоскостта на неоснователното обогатяване – виж определение № 634/05.10.2009 г. по т. д. № 479/2009 г. на II т. о. на ВКС, определение № 337 от 21.07.2022 г. по ч. т. д. № 854/2022 г. на I т. о. на ВКС.

С разпореждане от 04.07.2022 г. и определение от 17.01.2023 г. са дадени указания на ищеца в едноседмичен срок от уведомяването, с писмена молба с препис за ответника да поправи допуснатите нередовности на исковата молба, като ако поддържа претенциите за недължимост на разноски и юрисконсултско възнаграждение да мотивира интерес от тези претенции, доколкото според удостоверението за размер на дълга същите са погасени, респ. ако за разноските по гр. д. предявява осъдителни претенции - да формулира надлежен петитум за тях като посочи размер на всяка отделна претенция.

В съдебно заседание на 07.03.2023 г. процесуалният представител на ищеца е заявил 2 изрично, че е получил препис от определение от 17.01.2023 г. В предоставения срок дадените указания не са изпълнени. Не е постъпила и молба по чл. 214 ГПК – не е поискано изменение на претенциите за установяване недължимост, респ. не е посочен размер и не са индивидуализиране осъдителни претенции. Оттук и съдът приеме, че е сезиран единствено с искове за установяване недължимост на сумите по изпълнителен лист от 24.06.2013 г. по гр. д. № 7631/2013 г. по описа на СРС.

От приложеното копие от изп. д. № 202118440402047 по описа на ЧСИ С. Я. и удостоверение за размера на дълга /виж л. 141/ по същото се установява, че от наложен запор върху банкова сметка в [фирма] на длъжника на 29.11.2021 г. е постъпила по изпълнителното дело сума в размер на 2168.57 лв. От сумата 2168.57 лв. на взискателя [фирма] е преведена сума в размер на 1538.66 лв. /което се установява и от отбелязванията върху изпълнителния лист/. С тази сума са погасени изцяло съдебните разноски по гр. д. – 260.37 лв., изцяло юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв., частично неолихвяеми вземания в размер на 1017.79 лв. и обикновени такси в размер на 110.50 лв.

Копие от изпълнителното производство е изпратено на съда м.02.2023 г. като по него л и п с в а т доказателства за други събрани и преведени на взискателя суми по изпълнителното производство. За ищеца липсва интерес от иска за установяване недължимост относно разноските по изпълнителния лист - 260.37 лв., както и относно сумата от 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение, доколкото тези суми са събрани и преведени на взискателя. В тази му част производството е недопустимо и следва да се прекрати. Интерес от защита по реда на чл. 439 ГПК срещу платените суми в хода на изпълнителното производство за ищеца няма. При осъществено принудително изпълнение, длъжникът, за да получи обратно от взискателя недължимо полученото, трябва да предяви срещу него осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Ако сумите вече са платени на взискателя, дори искът по чл. 439 ГПК да бъде уважен, то въз основа на решението не би могло в хода на изпълнителното дело да се върнат тези суми, т. е. ищецът не би могъл да получи благоприятен резултат в своята правна сфера.

Оттук и производството в частта относно иска за установяване недължимост относно разноските по изпълнителния лист - 260.37 лв., както и относно сумата 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение в изпълнителното производство е недопустимо и следва да се прекрати.

В останалата част претенциите са допустими и подлежат на разглеждане по същество:

С определение от 17.01.2023 г. е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните, че е издаден изп. лист по ч. гр. д. № 7631/2013 г. по описа на СРС в полза на „[фирма]“ ЕАД, че вземанията са цедирани на [фирма], както и, че са образувано въз основа на процесния изпълнителния лист изпълнително дело № 3135/2013 г. по описа на ЧСИ С. Я., а след това и изпълнително дело № 2047/2021 г. на ЧСИ С. Я..

Не се оспорва по делото длъжникът да е уведомен за извършената цесия /което се установява от приложеното известие за доставяне на л. 218/, но дори и при липсва на уведомяване преди образуване на производството, то при всички положения ищецът е уведомен за цесията с връчването на препис от отговора на исковата молба и приложенията към нея, което обстоятелство следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК.

Установява се по делото, че въз основа на издадения изпълнителен лист е образувано изп. д. № 3135/2013 г. по описа на ЧСИ С. Я. с молба на „[фирма]“ ЕАД, съдържаща възлагане по чл. 18 ЗЧСИ. Възлагането за изпълнение по смисъла на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ е действие водещо до прекъсване на давността – виж мотивите на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

3

Съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години. Правните последици на влязлата в сила заповед за изпълнение са аналогични на последиците на влязло в сила съдебно решение – същата има установително и преклудиращо действие в отношенията между страните. Влязлата в сила заповед за изпълнение препятства оспорването на задълженията, въз основа на обстоятелства или доказателства, които са били известни на длъжника, и с които е разполагал или е можел да се снабди до изтичането на срока за възражение. Установеното със заповедта вземане не подлежи на пререшаване, освен чрез използване на извънредните способи, лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК, аналогични на чл. 303, ал. 1, т.

1 и т. 5 ГПК, които са приложими за влязлото в сила съдебно решение. Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение /виж определение № 480/27.07.2010 г. по ч. гр. д. № 221/2010 г. на IV г. о. на ВКС, определение № 443/30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. на II т. о. на ВКС, определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г. на IV г. о. на ВКС, определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2566/2013 г. на IV г. о. на ВКС/ . С определение № 214/15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г. по описа на ВКС, IV г. о. изрично е посочено, че заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение. Когато влиза в сила заповедта за изпълнение, започва да тече 5годишната давност за вземанията на основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД – виж решение № 3 от 04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. на IV г. о. на ВКС, определение № 628/11.11.2019 г. по т. д. № 1075/2019 г. на ВКС, ІІ т. о. В този смисъл и практиката на СГС – напр. решение по в. гр. д. № 10383 по описа за 2020 г. по описа на СГС, решение по в. гр. д. № 1625 по описа за 2020 година, решение по в. гр. д. №3543 по описа на СГС за 2021 г., решение по в. гр. д. № 3173 по описа за 2021 г. и др.