Решение № 4838 от 23.07.2025, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 12666/2024
- Вид
- Решение № 4838
- Подписан
- 23.07.2025
- Състав
- Наталия Петрова Лаловска, Василена Дранчовска, АННА РУМЕНОВА КОФИНОВА
Цитирани разпоредби
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 272 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 2в · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
- чл. 20, ал. 2 · Наказателен кодекс
РЕШЕНИЕ
№ 4838 гр. София, 23.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Наталия П. Лаловска
Членове:
Василена Дранчовска
Анна Кофинова при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20241100512666 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадени в законоустановения срок въззивни жалби на ищеца Е. Д. М. с вх. № 290293/16.09.2024 г. (подадена от назначения му по реда на правната помощ процесуален представител адв. Ю.), с вх. № 291687/17.09.2024 г. и с вх. № 280851/04.09.2024 г. (подадени лично от ищеца) срещу решение № 15759 от 16.08.2024 г., постановено по гр. дело № 23618/2024 г. по описа на СРС, 175 състав, с което е отхвърлен предявеният срещу Върховен касационен съд осъдителен иск с правно основание чл. 2в ЗОДОВ за сумата от 23000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени през периода от 16.04.2020 г. до 29.12.2021 г., вследствие на достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз – правото на достъп до ефективни средства за защита, установено в чл. 47 ХОПЕС, допуснато с Решение от 16.04.2020 г., постановено по КНОХД № 1018/2019 г. по описа на ВКС, III н.о., НК, с което, въпреки забраната на закона, ответникът като касационна инстанция е разкрил нови фактически положения и незаконосъобразно е изменил, допълнил и надградил обвинението, като е осъдил ищеца по непредявено обвинение и въз основа на незаконосъобразно установени от ответника като касационна инстанция нови факти.
В жалбите са развити оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради 1 нарушение на материалния закон и необоснованост, като са изложени твърдения, че незаконосъобразните действия на ответника са напълно доказани и без значение дали касационната инстанция е установила нови фактически положения, същата е следвало да констатира осъждането по непредявени обвинения от страна на апелативния съд и да отмени постановената от последния присъда, като върне делото за ново разглеждане по предявените от прокуратурата обвинения. Ето защо моли за отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на предявения иск в цялост.
Въззиваемият Върховен касационен съд е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита, че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено.
Контролиращата страна Прокуратура на РБ не е подала отговор на въззивната жалба. В открито съдебно заседание изразява становище за неоснователност на жалбата и моли обжалваното решение да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се отбележи следното:
Предявената в настоящото производство искова претенция касае обезщетяване на претърпени от Е. Д. М. неимуществени вреди в причинна връзка със съществено нарушение на правото на Европейския съюз, допуснато от ответника Върховен касационен съд при постановяване на Решение № 242/16.04.2020 г. по к.н.о.х.д. № 1018/2019 г., изразяващо се в незаконосъобразно разкриване на нови фактически положения от страна на касационната инстанция, въз основа на които ищецът е бил осъден по непредявени обвинения в нарушение на разпоредбите на ХОПЕС (видно от съдържанието на исковата молба и уточнителна молба към нея от 01.03.2022 г.).
За основателността на предявения иск в тежест на ищеца е да докаже, че с описаното 2 поведение ответникът е нарушил норма от правото на Общността, която има за цел да предостави права на частноправни субекти, че нарушението е достатъчно сериозно и че съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от ищеца неимуществена вреда.
Нарушението на общностното право, допуснато от съд, действащ като последна инстанция, е достатъчно сериозно, ако съдебното решение е в явно нарушение на съдебната практика на СЕС, респ. нарушението няма необходимия явен характер, за да се породи отговорност за държавата, ако правото на Общността не урежда изрично въпросния правен въпрос и по него няма отговор в практиката на Съда и нарушението не е умишлено по своята същност, а е резултат от неправилно тълкуване на решение на Съда. Държавната отговорност за нарушение на правото на ЕС от решение на национална юрисдикция, която отсъжда като последна инстанция, може да се понесе само в изключителен случай, когато съдът очевидно е нарушил приложимото право или практиката на съда по съответния въпрос. В този смисъл – Решение на СЕС от 30.09.2003 г. по дело C-224/01.
В настоящия случай решението, с което ищецът твърди, че е било допуснато съществено нарушение на правото на ЕС, е постановено от последната съдебна инстанция по к.н.о.х.д.
№ 1018/2019 г. по описа на ВКС, като предмет на исковата претенция е частта от съдебния акт, с който обжалваната присъда на въззивния съд е била потвърдена. Така Е. Д. М., Е.Д.П. и Л.Т.Л. са окончателно признати за виновни в извършване на престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 3, вр. с чл. 198, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 НК – ищецът за това, че на 12.03.2010 г. в град София, пред „Прокредит банк България“ АД, клон Люлин, като извършител, в съучастие с Е.Д.П. и Л.Т.Л. – извършители и други неустановени лица – извършители, е отнел чужди движими вещи – сумата 136072 лева, собственост на „Прокредит банк България“ АД и огнестрелно оръжие, марка „Байкал“ № 442 ХАН 2793 с 12 броя патрони в пълнителя, собственост на О.Б.Б., от владението на Божилов, с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и заплашване, движимите вещи са в особено големи размери и деецът е бил въоръжен с огнестрелно оръжие, като е осъден на наказание „лишаване от свобода“ (17 години и 6 месеца).
На първо място, във връзка с възраженията във въззивната жалба на процесуалния представител на ищеца следва да се отбележи, че нарушението, на което се основава ищцовата претенция, е разкриването на нови фактически положения от касационната инстанция, с което незаконосъобразно е било изменено, допълнено и надградено обвинението – видно от уточнителната молба на ищеца от 01.03.2022 г., именно това са противоправните действия, които очертават основанието на иска и които следва да бъдат разгледани и обсъдени от съда. В този смисъл, възраженията на въззивника, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по основния спорен въпрос относно осъждането на ищеца по непредявени обвинения, са несъстоятелни – видно е, че изводът на ищеца за постановяване на присъдата по непредявени обвинения се основава именно на твърденията за незаконосъобразно разкриване на нови фактически положения, поради което това обстоятелство следва да бъде установено с оглед преценката дали действително е 3 допуснато съществено нарушение на общностното право.
Настоящата въззивна инстанция споделя доводите на първоинстанционния съд, че съгласно разпоредбите на НПК (чл. 353, ал. 5) в касационното производство не се провежда съдебно следствие (освен при повторно разглеждане на делото от ВКС, какъвто не е бил случаят по к.н.о.х.д. № 1018/2019 г.), респ. при постановяване на процесното решение ответникът не се е произнасял по фактите, а е бил обвързан от очертаната и приета за установена от апелативния съд фактическа обстановка. В този смисъл, видно и от приетите по делото писмени доказателства, ВКС в случая не е събирал нови доказателства и не е установил незаконосъобразно нови фактически положения, а е възприел изцяло установените от въззивния съд факти и обстоятелства и след преценка за наличието на наведените в жалбите касационни основания е приел, че обжалваната присъда е правилна в посочената част и я е потвърдил. Предприетите от ответника действия при постановяването на решението по к.н.о.х.д. № 1018/2019 г. не разкриват описаното в исковата молба противоправно поведение, изразяващо се в установяване на нови фактически положения и осъждане на ищеца по непредявено обвинение, поради което не е налице основание за ангажиране на отговорността на държавата за обезщетяване на евентуално претърпени от ищеца неимуществени вреди. В допълнение и с оглед доводите в жалбите, подадени лично от Е.
М., следва да се посочи, че с присъдата на въззивната инстанция, която е била оставена в сила с процесното решение на ВКС, ищецът е признат за виновен и е осъден за престъпление, което е идентично на описаното в обвинителния акт (л. 149 от делото на СРС при първото му разглеждане от първата инстанция), поради което възраженията му, че е осъден по непредявено обвинение, са несъстоятелни.
С оглед на изложеното и при съвкупна преценка на събрания доказателствен материал настоящият въззивен състав намира, че по делото не се установява твърдяното в исковата молба деликтно поведение – при постановяване на решението си ответникът се е съобразил с действащите процесуални разпоредби на българското законодателство, които не са в противоречие с норми на общностното право. В случая не е допуснато съществено нарушение на правото на ЕС или на практиката на СЕС, което да обоснове ангажиране на отговорността на държавата по чл. 2в ЗОДОВ, тъй като не се констатира очевидно (явно) осъждане на лицето по непредявено обвинение. В този смисъл не са нарушени правата на Е.
М. на свобода (същият е лишен от свобода въз основа на влязла в сила законна присъда на наказателния съд), на равенство пред закона и липса на дискриминация (производството е протекло по предвидения в българския процесуален закон процесуален ред, приложим за всяко подсъдимо лице), на ефективни правни средства за защита и справедлив съдебен процес, гарантирани от цитираните в исковата молба норми на ХОПЕС (чл. 6, ал. 20 и чл. 21, чл. 47).
За пълнота на изложението и с оглед на подробното фактическо изложение във въззивна жалба с вх. № 280851/04.09.2024 г., подадена лично от Е. М., следва да се отбележи, че предмет на настоящото дело не е разглеждането по същество на наказателното производство, приключило окончателно с постановяването на Решение № 242/16.04.2020 г.
4 по к.н.о.х.д. № 1018/2019 г. на касационната инстанция, а нейни противоправни действия, изразяващи се в явно неправилно прилагане на нормите на общностното право, от които да са настъпили твърдените вреди. Принципът за отговорност на държавата, присъщ на правния ред на общността, изисква присъждане на обезщетение, но не и преразглеждане на съдебното решение, което е причинило вредата, в каквато насока всъщност са предявените от ищеца искови претенции.
Следователно, при липсата на доказано противоправно поведение на ответника отговорността на последния като процесуален субституент на държавата по реда на чл. 2в ЗОДОВ за причинени на ищеца неимуществени вреди не може да бъде ангажирана, поради което предявеният иск за обезщетяването им следва да се отхвърли. Предвид идентичните правни изводи, до които достига въззивната инстанция, първоинстанционното решение се явява правилно и следва да бъде потвърдено.
Разпечатката съдържа 29 от 42 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/ed7cf7f7-1a50-45fc-a540-6755572bd0c1