Решение № 2829 от 31.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2829 гр. София, 31.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Ваня Н. И.а

Виктория М. Станиславова при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно гражданско дело № 20231100500797 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 20066776/11.11.2022 г., постановено по гр. д. № 56864/2019 г. по описа на Софийски районен съд, II Гражданско отделение, 71 състав, е признато за установено по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК, че Н. И. Г. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД следните суми:

1./ 2 530,78 лева – цена на доставена от дружеството топлинна енергия /ТЕ/ за периода 01.06.2015 г. – 30.04.2017 г., отразена в Общи фактури № № 0075551507/31.07.2016 г. и **********/31.07.2017 г., ведно със законната лихва от 27.07.2018 г. до изплащане на вземането, като искът е отхвърлен за горницата над уважения размер до пълния предявен размер от 2 654,95 лева и за м. 05.2015 г. като погасен по давност; 2./ 210,40 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за ТЕ за периода 15.09.2016 г. – 07.07.2018 г., като искът е отхвърлен за горницата над уважения размер до пълния предявен размер от 340,44 лева, като неоснователен и погасен по давност; 3./ 20,58 лева – цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода 01.05.2015 г. – 30.04.2017 г., ведно със законната лихва от 27.07.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 49401/2018 г. по описа на СРС, ГО, 71 състав. С посоченото решение е отхвърлен предявеният от „Топлофикация София“ ЕАД срещу Н. И. Г. иск за установяване съществуването на вземане в полза на ищеца за сумата от 4,30 лева – мораторна лихва върху цената на услугата за дялово разпределение за периода 15.09.2016 г. – 07.07.2018 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 49401/2018 г. по описа на СРС, ГО, 71 състав.

Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът Н. И. Г. е осъден да заплати на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД сумата в размер на 78,10 лева – разноски в заповедното производство, и сумата в размер на 925,60 лева – разноски в исковото производство.

Срещу първоинстанционното съдебно решение в частта, в която са уважени предявените установителни искове, е депозирана въззивна жалба от ответника Н. И. Г., чрез особения му представител адвокат К. Ч.. Във въззивната жалба се сочи нищожност, 1 недопустимост и неправилност на решението в обжалваната част, поради постановяването му в нарушение на материалния и процесуалния закон, както и необоснованост. Конкретно се навеждат твърдения, че при постановяване на обжалваното решение Софийски районен съд не е съобразил, че претенциите на топлофикационното дружество са предявени срещу две отделни лица при условията на разделност – при равни квоти по ½ за всеки един от тях.

Развиват се доводи за допуснато от решаващия съд съществено процесуално нарушение, изразяващо се в неуважаване на доказателствените искания на ответника, своевременно направени в срока по чл. 131 ГПК, за представяне в оригинал на приложените към исковата молба документи, касаещи доставката на ТЕ до процесния имот и нейното осчетоводяване.

Поддържа се, че първоинстанционният съд е обсъдил едностранчиво и противоречиво събраните по делото доказателства, в резултат на което е постановил един неправилен съдебен акт. При тези аргументи се моли за отмяна на обжалваното решение и за връщане на делото на друг състав на Софийски районен съд, евентуално – за неговата отмяна и постановяване на друго решение, с което исковете да се отхвърлят.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК насрещната страна – „Топлофикация София“ ЕАД, не е депозирала писмен отговор на въззивната жалба. С молба от 19.05.2023 г. въззиваемата страна е изразила становище по същество на спора и е направила искане за потвърждаване на решението на Софийски районен съд в обжалваната му част. В молбата се съдържа искане за присъждане на разноски за въззивното производство.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК третото лице – помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД, не е взело становище по въззивната жалба.

Първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частите, в които предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Топлофикация София“ ЕАД срещу Н.

И. Г. установителни искове са отхвърлени.

Софийският градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред въззивната инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК, които да променят така приетата за установена от Софийски районен съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от Софийски районен съд фактическа обстановка, въззивният съд достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от лице с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.

При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното съдебно решение е валидно и допустимо. Същото отговаря на всички изисквания за валидност на съдебното решение – постановено е от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписано е и изразява волята на съда по начин, който позволява да се изведе нейното съдържание. Обжалваното решение е и допустимо – не са нарушени процесуалните изисквания за постановяването му, не са налице процесуални пречки или липсата на положителни процесуални предпоставки за предявяването на иска. То е постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС.

Във връзка с конкретно релевираните оплаквания относно неговата правилност, настоящият състав намира следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно, кумулативно 2 съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, вр. чл. 153 ЗЕ, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Правилно е прието от СРС, че според нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване следните кумулативни предпоставки на предявените искови претенции: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т. е. наличието на договорно правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за продажба на топлинна енергия през процесния период; доставянето от ищеца и използването от ответника на претендираното количество ТЕ; стойността на доставената и потребена топлинна енергия и изискуемостта на вземането.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 ЗЕ на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване.

Между страните по делото на етапа на въззивното производство не е спорно, а и се установява от ангажираните писмени доказателства – Нотариален акт за покупко – продажба на недвижим имот № 107, том II, рег. № 1528, дело № 293/2008 г. на нотариус Ц.З., рег. № 189 на НК, Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № 108, том II, рег. № 1531, дело № 294/2008 г. на нотариус Ц.З., рег. № 189 на Нотариалната камара, че ответникът Н. И. Г. и лицето В.Н.Е. са съсобственици на процесния недвижим имот – апартамент № 9, находящ се в гр. София, ж. к. „Изгрев“, ул. „*******. По аргумент от чл. 30, ал. 2 ЗС и при липса на посочване на нещо различно в Нотариален акт № 107/2008 г. Н. И. Г. и В.Н.Е. притежават равни квоти от съсобствеността, т.е. по ½ идеална част от правото на собственост върху гореописания имот. По делото не се твърди, нито са ангажирани доказателства, че ответникът Н. И. Г. се е разпоредил с правото си на собственост върху процесния имот преди исковия период, поради което изводите на Софийски районен съд относно принадлежността на правото на собственост на топлоснабдения имот са обосновани. В тази насока, предвид релевираните в жалбата доводи, че първоинстанционният съд не е съобразил при постановяване на обжалваното решение, че заповедното производство по ч. гр. д. № 49401/2018 г. на СРС, ГО, 71 състав, е било инициирано срещу двама длъжници, респ. че то е прераснало в исково производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК срещу двама ответници, поради което обемът на отговорността на въззивника следва да бъде ограничена до размера на притежаваната от него квота в съсобствеността, въззивният съд намира следното:

Видно от приложеното по делото заповедно дело № 49401/2018 г. на СРС, ГО, 71 състав, същото е било образувано по повод заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 27.07.2018 г., подадено от „Топлофикация София“ ЕАД срещу лицата Н.

И. Г. и В.Н.Е. за вземания за незаплатена топлинна енергия, доставена до притежавания от тях апартамент № 9, находящ се в гр. София, ж. к. „Изгрев“, ул. „*******, б******* в периода м. 05.2015 г. – м. 04.2017 г. В т. 13 от заявлението е посочено, че сумите се претендират от длъжниците при условията на разделност – по ½ от всеки.

С разпореждане от 15.08.2018 г. по ч. гр. д. № 49401/2018 г. на СРС, ГО, 71 състав, съдът е постановил издаване на исканата заповед за изпълнение, като е отбелязал, че общо претендираната от заявителя сума се разпределя поравно между двамата длъжници Н. И. Г. и В.Н.Е., като е посочил конкретно дължимия от всеки от длъжниците размер.

С Разпореждане № 133052/11.06.2020 г., като е констатирал, че издадената спрямо В.Н.Е. заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 15.08.2018 г. е влязла в сила, заповедният съд е разпоредил по отношение на този длъжник да бъде издаден изпълнителен лист – обстоятелство, надлежно удостоверено и на гърба на процесната заповед за изпълнение.

Първоинстанционното производство е било образувано по искова молба на 3

„Топлофикация София“ ЕАД, с която са предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК субективно и обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове срещу Н. И. Г. и В.Н.Е. за установяване при условията на разделност /по ½ за всеки от ответниците/ на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 15.08.2018 г. по ч. гр. д. № 49401/2018 г. по описа на СРС, ГО, 71 състав. С Разпореждане № 118034/11.06.2020 г. СРС е върнал така депозираната искова молба в частта по предявените от