Решение № 195 от 27.12.2024, Районен съд - Своге

РЕШЕНИЕ

№ 195 гр. гр. Своге, общ. Своге, обл. София, 27.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СВОГЕ в публично заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Румен Ат. Стойнов при участието на секретаря Мария Н. Тодорова Кръстанова като разгледа докладваното от Румен Ат. Стойнов Гражданско дело № 20231880100678 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното :

Настоящото дело е образувано по искова молба, подадена от Б. П. И., ЕГН **********, с адрес : *****, чрез пълномощник, против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК 131576434, и против „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК 202513690. Твърди се, че между ищеца, като кредитополучател, и първия ответник, като кредитор, е сключен Договор за паричен заем № 4216229 от 28.07.2021 г., по силата на който на И. е предоставен кредит в размер на 600 лева. На основание чл. 4 от договора за кредит той е поел задължение да сключи договор за гаранция с втория ответник, като в исковата молба се излага, че договорът за кредит e нищожен, тъй като противоречи на закона или го заобикаля или противоречи на добрите нрави (относно оспорената клауза). По същите съображения и на почти същите основания, без противоречието със закона, се твърди нищожност и на договор за предоставяне на гаранция № 4216229, сключен на 28.07.2021 г. между Б. И. и „Файненшъл България” ЕООД. При така изложената фактология, ищецът иска първият ответник да бъде осъден да му заплати сумата от 62,8 4 лева, представляваща недължимо платена лихва по договора за заем, а вторият ответник сумата от 398,64 лева – недължимо платена като възнаграждение по договора за гаранция.

Предявени са два осъдителни иска, които са с правна квалификация по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) – първична липса на основание за получаване на сумите.

От страна на ответника „Файненшъл България” ЕООД е подаден писмен отговор, чрез пълномощник. Оспорват се фактическите твърдения и правните съждения изложени в исковата молба, като се твърди, че договора за заем не е 1 нищожен, защото е съобразен с правилата за защита на потребителите и с останалите приложими към него законови изисквания. По тези съображения се иска от съда да отхвърли предявените искове. От „Изи Асет Мениджмънт” АД не е подаден писмен отговор.

В открито съдебно заседание страните не се представляват, а с писмени становище пълномощниците им подробно аргументират съображенията, изложени в исковата молба и в отговора, съответно за „Изи Асет Мениджмънт” АД – за първи път ги излагат.

По делото са приети писмени доказателства, представени от страните, които не са оспорени, поради което съдът ги възприема като автентични и верни.

Свогенският районен съд, първи състав, като взе предвид становищата на страните и съобразявайки събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, прие за установено от фактическа и от правна страна следното:

Не е спорно между страните, а и се установява по категоричен начин от събраните по делото писмени доказателства, че на 28.07.2021 г. между Б. И. и „Изи Асет Мениджмънт” АД е сключен Договор за паричен заем № 4216229.

Договорът е за сумата от 600 лева, която е следвало да бъде върната на 8 месечни вноски, при фиксиран годишен лихвен процент 35 % и годишен процент на разходите (ГПР) – 41,11 %. Според чл. 4 от договора, ищецът е поел задължение, в тридневен срок от сключване на договора, да предостави обезпечение на заемодателя – поръчителство от две физически лица, банкова гаранция или да сключи договор за предоставяне на гаранция с одобрено от заемодателя дружество-гарант. По делото е приложен договор за предоставяне на гаранция № 4216229 от 28.07.2021 г., сключен между „Файненшъл България“ ЕООД и ищеца, съгласно който дружеството-гарант се задължава да отговаря спрямо „Изи Асет Мениджмънт“ АД за изпълнението на всички задължения произтичащи от договора за паричен заем, като в чл. 3, ал. 1 от същия е предвидено, че ищецът следва да заплати възнаграждение на гаранта в размер на 398,64 лева, платимо разсрочено на месечни вноски по 49,83 лева всяка, включени в погасителния план, представен с исковата молба.

Процесният договор, сключен с първия ответник, представлява договор за потребителски кредит по аргумент от чл. 9, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), страни по който са потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК (ищецът е физическо лице, което при сключването на договора е действало извън рамките на своята професионална или търговска дейност, доколкото не се твърди от страните, нито от тях са ангажирани доказателства за обратното) и кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК (първият ответник е небанкова финансова институция). Поради това, в случая намират приложение разпоредбите на същия закон.

С оглед установените по делото факти, настоящият съдебен състав намира, че договорът за потребителски кредит само формално отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него е посочено, че ГПР възлиза на 41,11 %. Така посоченият цифрово ГПР обаче, не става ясно по какъв начин е формиран, след като годишният лихвен процент възлиза на 35 %, а договорът е сключен за срок от 8 месеца. Нещо повече – посоченият в 2 договора ГПР не е действителният такъв съобразно поетите от потребителя задължения. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит (§ 1, т. 1 ДР ЗПК). Не е спорно между страните, а и се установява при сравняване на размера на заемната сума (600 лева), размера на възнаградителната лихва (81,36 лева, представляващ разликата между сумата от 681,36 лева, посочена в чл. 2, т. 7 от договора за паричен заем и заемната сума) и размера на възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция (398,64 лева), че последното не е включено в ГПР.

Възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция следва да бъде включено в ГПР, тъй като това възнаграждение е свързано с допълнителни разходи за потребителя, които оскъпяват кредита, а сключването на договора за гаранция е условие, наложено от кредитора, като на потребителя само привидно е дадено право на избор – да посочи свои поръчители, отговарящи на редица изисквания или да предостави банкова гаранция в изключително кратък тридневен срок от сключване на договора. В тази насока е показателно, че възнаграждението е включено в погасителни план към договора, поради което е следвало да бъде взето предвид и при определяне в същия на ГПР.

Обстоятелството, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция е дължимо не на заемодателя, а на гаранта, не променя извода, че това възнаграждение е част от ГПР, доколкото, както вече се посочи, сключването на договора за гаранция е пряко свързано с договора за кредит и е условие, наложено от кредитора, като възнаграждението по този договор значително оскъпява кредита и е за сметка на потребителя. В обобщение – при сключването на договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на действителния ГПР, при това не само цифрово, а с посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляването му по определения в ЗПК начин, поради което договорът е нищожен както на общото основание на чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, така и на специалното основание на чл. 22 ЗПК. Изрично в този смисъл е произнасянето по сходен случай с Решение № 181 от 20.05.2024 г. по в.гр.д. № 778/2023 г. на СОС. Съдът съобрази и задължителния характер на тълкуването на Член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48, дадено с Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 на СЕС, съгласно което, посочените разпоредби трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.

3

Заплатените по договора за заем задължения за лихва се установяват от представената от първия ответник справка и са в размер на 62,84 лева. С оглед установената нищожност на договора за заем, ответникът е получил сумата при първична липса на основание и дължи нейното връщане.

По отношение на сключения между ищеца и втория ответник Договор за предоставяне на гаранция № 4216229 от 28.07.2021, съдът намира, че същият е изцяло нищожен, тъй като чрез него се цели заобикаляне на закона – чл. 19, ал. 4 ЗПК. Договорът за гаранция е потребителски, тъй като обезпечава изпълнението на потребителски кредит. Заобикалянето на закона е трудно установимо от съдържанието на договора, защото той се сключва в съответствие със закона. При това основание за нищожност, страните целят един неправомерен краен резултат, който се постига чрез сключване на една или повече сделки, които не нарушават закона. В случая договора за предодставяне на гаранция се сключва с единствена цел да се оскъпи договорът за кредит, по такъв начин, че да се заобиколи ограничението на чл.

19, ал. 4 ЗПК. В настоящия случай възнаграждението, което е договорено по посочения договор е следвало да бъде отразено в ГПР по договора за кредит, но това не е направено. Ако това беше направено, ГПР щеше да е почти два пъти по-голям – изчисление, направено от съда на основание чл. 162 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), като по този начин размера на ГПР щеше да е в директно противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК. Следва да се има предвид също, че от данните в публичния търговски регистър се установява, че едноличен собственик на капитала на дружеството гарант е кредиторът по договора за паричен заем „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Двете дружества се намират в такава икономическа свързаност (§ 1 ДР на Търговския закон), която сочи на недобросъвестност, с оглед обективираните права и задължения по договора за предоставяне на гаранция, които представляват на практика разделяне на приходите от кредита между две свързани и единствено формално обособени юридически лица, с цел да се заобиколят разпоредбите на ЗПК и да се генерира недопустима печалба. Допълнителното възнаграждение за гаранта, както се посочи вече, не е надлежно описано в договора за паричен заем, макар да е включено в месечните вноски и води до недобросъвестно оскъпяване на кредита в ущърб на потребителя, който е поставен в неравноправна и неизгодна позиция.

Възнаграждението, заплатеното по договора за предоставяне на гаранция, се установява от представената от втория ответник справка и е в размер на 398,6 4 лева. С оглед установената нищожност на договора за предоставяне на гаранция, ответникът е получил сумата при първична липса на основание и дължи нейното връщане.

По разноските :

С оглед изхода на делото и разпоредбата на чл. 78, ал. 6 ГПК, ответниците ще следва да бъдат осъдени да заплатят дължимата държавна такса по уважените срещу тях искове в размер на 50 лева.

Отделно от това, в настоящото производство Б. И. е представляван от адвокат, при условията на безплатна адвокатска помощ на материално затруднени лица, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА), видно от представения договор за правна защита и съдействие. Съгласно 4 чл. 38, ал. 2 ЗА, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, което се определя от съда. Налице са предпоставките на чл. 38 ЗА, а именно : осъществена правна помощ по делото, без данни за договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗА ; заявление, че предоставената правна помощ е договорена като безплатна и липсват данни, които да го опровергават. Доколкото по делото са ангажирани доказателства, че адвокатът е регистриран по Закона за данък върху добавената стойност (ЗДДС), дължимото възнаграждение, съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА, следва да включва и данък върху добавената стойност (ДДС). При определяне на размера на адвокатското възнаграждение, което следва да бъде заплатено от ответника, съдът съобрази задължителния характер на тълкуването на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, дадено с Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на Съда на Европейския съюз (СЕС), съгласно което приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях, като е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“ и води до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Въз основа на тези и други съображения, СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Ето защо, настоящият съдебен състав намира, че не са задължителни за съда, определените с приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1 от 09.01.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. В този смисъл са Определение № 343 от 15.02.2024 г. по т.д. № 1990/2023 г. на II т.о. на ВКС и Определение № 350 от 15.02.2024 г. по ч.т.д. № 75/2024 г. на II т.о. на ВКС. По настоящото дело, предвид липсата на фактическа и правна сложност на същото, както и с оглед проведеното едно открито съдебно заседание, без явяване на адвоката, на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗА, в полза на адв.