Решение № 1268 от 19.03.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1268 гр. Пловдив, 19.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20245330115341 по описа за 2024 година

Предявени са главни искове с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 92 от ЗЗД и чл. 11 от ЗПК, както и насрещни: главен- по чл. 240 от ЗЗД и евентуален- по чл. 55 ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 23 от ЗЗП.

Ищецът С. В. К., ЕГН: **********, от село Я., община Р., област П., ул. „*********“ № ***, чрез пълномощник адв. С. Н., е предявил против „Кеш Пойнт България” ООД, ЕИК:

202531869, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Цариградско шосе” № 115 Е, ет. 5, представлявано от управителя Н. П., иск за прогласяване като нищожна клаузата за обезпечение, предвидена в чл. 11 ал. 1 от сключения между страните договор за потребителски кредит № ************* от 19.09.2023 г., предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 1 213, 71 лева, като противоречаща на принципите на добрите нрави, заобикаляща материално- правните изисквания на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, накърняваща договорното равноправие, нарушаваща предпоставките на чл. 11 т. 9 и 10 от ЗПК.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № *********** от 19.09.2023 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 1 400 лева, при ГПР- 61, 94 % и фиксиран лихвен процент- 48 %. Като обезпечение по договора се предвиждало или поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят на определени условия или представяне на банкова гаранция, а в противен случай поред чл. 11 ал. 1 се дължала неустойка в размер на 1 213, 71 лева, платима разсрочено. Тази сума не била заплатена, но тя била и недължима. За да се заобиколи нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК фирмите за бързи кредити въвели практика да поставят на 1 кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят (неизпълними условия за поръчителство или банкова гаранция), а като санкция за неизпълнение се предвиждало заплащане на неустойки или такси, чрез които се гарантирала допълнителна печалба за дружествата. Преценката за действителността на неустойката следвало да се прави с оглед претърпените вреди, доколкото тя следвало да служи като обезщетение при неизпълнение. В конкретния кредит обаче неустойката била загубила присъщите си функции, защото размерът й бил почти 100 % от този на получения заем и така скрито се оскъпявала цената на услугата, с което неоснователно се обогатявал кредиторът, а това било в разрез с принципа за спазване на добрите нрави. Недобросъвестно финансовата институция поставила неизпълними изисквания към потребителя, изцяло в негов ущърб. Разходите и печалбата на търговеца следвало да са включени във фиксирания лихвен процент по договора, но неустойката не била, като така размерът на ГПР не отговарял на законовото ограничение по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Предявява се иск за прогласяване на нищожността на клаузата за неустойка. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание не се явява и не се представлява, но пълномощникът й взема писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се оспорва иска. Твърди се, че при формиране на ГПР били спазени всички законови изисквания, като при нормативен лимит от 67, 65 % ГПР бил в по- нисък размер.

Кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора, като отговорност за неустойката в следствие на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, възниквала след сключване на договора. Тя била във фиксиран размер и страните знаели стойността й още преди да настъпи фактът на неизпълнение на задължението, като нейната функция била обезщетителна. Неустойката била и индивидуално уговорена, като клаузата била разбираема и напълно ясна. В погасителният план вноските за неустойката били записани, че са дължи само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение. Потребителят бил напълно наясно за всички суми, които ще дължи при възможните хипотези на договора. Неустойката била уговорена като санкция за неизпълнение, като ищецът преди подписване на договора бил получил необходимата преддоговорна информация (СЕФ) и можел да прецени дали да се съгласи с предложените му условия по кредита. Освен това, после имал и 14 дни, за да упражни правото си на отказ от договора, ако считал, че условията са неизгодни за него. Нямало и противоречие с добрите нрави, като в тази връзка била и практика на ВКС. Отделно, за период от една година, ищецът бил сключил общо 4 договора с клаузи за неустойка, с идентични условия, като вместо да упражнява добросъвестно правата си по първия договор, сключил нови, без да изпълнява задълженията си по тях за предоставяне на обезпечение.

Нито имало заблуждаваща търговска практика на финансовата институция, нито клаузите на кредита били неравноправни, след като ищецът сключил общо 4 подобни договора. Моли за отхвърляне на иска, претендира на свой ред разноски. В с.з. страната също не се явява и не се представлява, но взема писмено становище.

2

В срока за отговор ответникът е предявил и насрещен иск. Посочват се параметрите на подписания между страните договор, като се доказвало получаването на заемната сума.

Твърди се обаче, че длъжникът не бил изпълнил задълженията си по договора. Била платена общо сумата от 819 лева, с която били платени изцяло първите четири вноски, но поради непредставяне на обезпечение се активирала клаузата за неустойка. Предявяват се два евентуално съединени насрещни иска: първи- за осъждане на длъжника да заплати сумата от 581 лева- част от непогасена главница по договора и втори- за същата сума, но дължима на основание чистата стойност на кредита, при приемане, че договорът е недействителен, като сумите се търсят ведно със законната лихва. Претендират се и разноски. Прави се възражение за прекомерност на разноските на другата страна.

Постъпил е отговор на първоначалния ищец- ответник по насрещния иск, като се възразява против дължимостта на търсените суми. Твърди се, че договорът за кредит бил нищожен, поради противоречие с нормите на чл. 11 т. 9 и 10 от ЗПК и като последица от чл.

23 от ЗПК в тази хипотеза се дължала само чистата стойност на кредита. С договора бил накърнен принципа на „добрите нрави“, като се стигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации. Нищожна била и възнаградителната лихва, поради прекомерност на размера си. Кредиторът използвал заблуждаващи търговски практики, като не посочвал действителния размер на ГПР. Моли за отхвърляне на насрещния иск. На свой ред претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на другата страна.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните е бил сключен договор за потребителски кредит № ******* от 19.09.2023 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 1 400 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: на 18 месечни вноски, с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 48 %, при ГПР- 61, 94 % и общ размер на всички плащания- 1 720, 29 лева.

При непредставяне на обезпечение- поръчителство или банкова гаранция, се предвижда начисляване на неустойка в общ размер на 1 213, 71 лева, платима разсрочено.

Като писмени доказателства са представени договорът за паричен заем, ведно с погасителен план по него, искане за отпускане на кредита, СЕФ и справка за плащанията по кредита, видно от която са платени общо 819 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между странеите е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по 3 смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, предвид клаузата за неустойка, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.

В чл. 3 ал. 1 т. 12 от договора макар да е записана общата дължима сума, тя не е коректно посочена. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на посоченото от 1 720, 29 лева, тя следва да включва само главницата и лихвата, то това не е реално дължимата сума, защото в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката по ал. 5, предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното.

Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорено обезпечение и то в кратък тридневен срок, без да може да компенсира повишения риск. По този начин тази клауза за обезпечение реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения, за потребителя ще възникнат допълнително разходи във връзка с гаранцията на кредита. Така и ГПР от 61, 94 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за обезпечението, като с включването му кредитът ще се оскъпи допълнително и така би надвишил законовия лимит (петкратният размер на законната лихва). Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на понисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от 4

ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.