Решение № 16769 от 27.08.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 16769 гр. София, 27.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 60 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: АНГЕЛИНА К. БОЕВА при участието на секретаря В. Е. като разгледа докладваното от АНГЕЛИНА К. БОЕВА Гражданско дело № 20231110143008 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от Л. Ц. М. срещу „Топлофикация София“ ЕАД, с която е предявен иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 3 ГПК за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 1500 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от недобросъвестно упражняване на процесуални права, изразено в неоснователно претендиране по съдебен ред на суми за топлинна енергия за следния топлоснабден имот, а именно: гараж № 16, находящ се в АДРЕС, с абонатен № 36091, за периода от 01.05.2017 г. до 30.04.2020 г.

В исковата молба се твърди, че предявяването на установителните искове, по които било образувано гр. д. № 73741 по описа за 2021 г. на Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 60 състав, представлявало злоупотреба с права чрез несъразмерното утежняване на процеса, в който ищецът бил принуден да участва и да се защитава.

Неоснователната претенция на ответното дружество срещу ищеца му причинила неудобства, притеснения, загуба на време, средства и нерви. Ето защо моли съда да постанови решение, с което да уважи изцяло предявения иск.

Исковата молба и приложенията към нея са изпратени на ответника „Топлофикация София“ ЕАД за отговор, като в срока по чл. 131 ГПК е постъпило становище по същата чрез юрк. П. Н.. Процесуалният представител оспорва изцяло предявения иск като недопустим, неоснователен и недоказан. Възразява, че в настоящия случай не били налице елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане. Упражняването на конституционно признатото право на защита и предявяване на иск поради нарушено материално право не можело да бъде разглеждано като противоправно поведение от страна на ответното 1 дружество. Липсвали доказателства, установяващи и останалите елементи от състава на чл.

45 ЗЗД, както и размера на претендираното обезщетение. Ищецът бил собственик на процесния имот и като такъв притежавал качеството „потребител на топлинна енергия“. Ето защо моли съда да постанови решение, с което да отхвърли изцяло предявения иск.

Претендира направените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение.

В съдебно заседание ищецът Л. Ц. М., редовно призован, се явява лично. Ищецът поддържа депозираната искова молба. В хода на устните състезания твърди, че искът бил предявен не поради злонамереност или алчност, а като акт на защита срещу действията на „Топлофикация София“ ЕАД, които му причинили притеснение и загуба на време, средства и нерви. Ето защо моли съда да постанови решение, с което да уважи изцяло предявения иск. Претендира направените по делото разноски за внесена държавна такса, както и адвокатско възнаграждение в размер, определен от съда. Депозира писмена защита, в която излага допълнителни доводи и съображения в подкрепа на направените искания.

В съдебно заседание ответникът „Топлофикация София“ ЕАД, редовно призован, се представлява от юрк. Р.. Процесуалният представител поддържа отговора на исковата молба.

В хода на устните състезания моли съда да отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан. Претендира направените по делото разноски, за които представя списък по чл. 80 ГПК.

Съдът, след като прецени по вътрешно убеждение събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на страните, приема за установено следното.

На 22.07.2021 г. „Топлофикация София” ЕАД подала срещу Л. М. заявление за издаване на заповед за изпълнение за задълженията за потребена топлинна енергия за периода от 01.05.2017 г. до 30.04.2020 г. за топлоснабдения имот, а именно: гараж № 16, находящ се в АДРЕС, с абонатен № 36091. По заявлението било образувано ч. гр. д. № 42926 по описа за 2021 г. на Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 60 състав.

Заявлението било уважено и на 10.08.2021 г. била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.

В срока по чл. 414 ГПК, а именно на 21.10.2021 г. ищецът подал възражение, мотивирано със съображенията, че в процесния обект, за който била начислена претендираната сума, нямало радиатори, тръби или други съоръжения на ответното дружество, които биха дали основание за начисляване на топлинна енергия. С разпореждане № 34295 от 24.11.2021 г. съдът дал указания на „Топлофикация София” ЕАД за предявяване на иск за установяване на вземането си, които били изпълнени. По предявените срещу Л. М. установителни искове било образувано гр. д. № 73741 по описа за 2021 г. на Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 60 състав. В хода на производството с отговора на исковата молба ответникът по него представил справка за прекъснато топлоснабдяване на отопление и топла вода, издадена от „Топлофикация София“ ЕАД – ТР „София – Изток“, от която се установява, че на 17.09.2004 г. бил затапен единственият радиатор в процесния гараж. Освен това с Акт за изключване на отопление и/или топла вода от 17.09.2004 г., 2 отопляемата кубатура на имота от 30 куб. м. била коригирана занапред на 0 куб. м. Актът бил подписан от служител на ищцовото дружество. С Решение № 14200 от 18.07.2024 г., влязло в сила на 29.08.2024 г., предявените от топлопреносното дружество искове били отхвърлени изцяло. В мотивите на решението съдът е приел, че по неизвестни причини фирмата за дялово разпределение не била уведомена от топлопреносното предприятие за настъпилата на 17.09.2004 г. промяна в отопляемия обем на процесния гараж в нарушение на изискването на чл. 63, ал. 4, т. 1, б. „б“ от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването (отм.). Поради това в издадените от третото лице – помагач индивидуални справки за отопление и топла вода продължавал да фигурира отопляем обем на процесния обект от 30 куб. м., на базата на който била начислена и сумата за топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация. При съобразяване на настъпилата промяна в отопляемия обем на собствения на ответника недвижим имот, дължимата сума за топлинна енергия за исковия период би била нулева, доколкото такава не е начислявана нито за отопление, нито за битово горещо водоснабдяване. На това основание съдът приел предявените искове за неоснователни и ги отхвърлил изцяло.

От така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи.

По иска с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 3 ГПК:

Носителят на правото на иск е свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го упражни. Затова предявяването на иск поначало е правомерно. Това обаче не изключва възможността от злоупотреба както с правото на иск, така и с всяко друго съдопроизводствено действие. Последиците от такава злоупотреба са уредени в чл. 3, изр. 1 ГПК – участващите в съдебните производства лица и техните представители под страх от отговорност за вреди са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Злоупотребата с право е противоправна. Тя е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно – за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България), но също и в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД). Доказването на деянието (предявяването на иска) и неговата противоправност (недобросъвестността) е в тежест на пострадалия, докато вината на дееца се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД). Вредата и причинната връзка с противоправното деяние също следва да бъдат доказани от пострадалия, но при липса на достатъчно доказателства за размера на причинената вреда съдът определя нейния размер по своя преценка или като вземе заключението на вещо лице съгласно чл. 162 ГПК. Отговорността за вреди от злоупотреба с правото на иск по правното си естество е деликтна, поради което по общите правила дължимото обезщетение обхваща всички преки и непосредствени имуществени (претърпени загуби и пропуснати ползи) и неимуществени вреди. Ищецът отговаря за разноските по делото при недопустимост или неоснователност на предявения иск, но неговата отговорност е ограничена до тези рамки само когато правото на иск е било упражнено добросъвестно.

Налице ли е злоупотреба с правото на иск, ищецът отговаря на общо основание за всички 3 преки и непосредствени вреди (вж. Решение № 189 от 20.06.2014 г., по гр. д. № 5193/2013 г., ІV Г.О., ВКС).

За да бъде налице злоупотреба с право не е достатъчно претенцията на ищеца да е била отхвърлена с влязло в сила решение, а е необходимо той да е съзнавал, че претендираното материално право не съществува, но въпреки това е сезирал съда с искане за защита, в какъвто случай отговаря спрямо насрещната страна за причинените й вреди от това действие, като не е необходимо у злоупотребилата страна да е формирана представа относно евентуалните вреди, които могат да настъпят. Когато искът за непозволено увреждане е насочен срещу юридическо лице, какъвто е и настоящият случай, отговорността му е по чл.

49 ЗЗД. Тази отговорност по своята правна същност е различна от договорната и деликтната отговорност и има обезпечително-гаранционна функция, която настъпва след като натовареното лице при или по повод изпълнението на възложената му работа причини виновно вреди на пострадалия. Т.е. за да възникне тази отговорност, е необходимо кумулативното наличие на следните предпоставки: вреди, причинени на пострадалия ищец, вредите да са причинени от лице, на което отговорният по чл. 49 ЗЗД да е възложил някаква работа, вредите да са причинени при или по повод изпълнението на работата и по вина на изпълнителя, при наличие на причинна връзка между тях (вж. Решение № 739 от 06.11.2009 г. по гр. д. № 1307/2008 г., ІІІ Г.О., ВКС). При иск по чл. 49 ЗЗД вина се търси не у този, който е възложил работата, а у този, който я изпълнява. Ако последният виновно е причинил вреди на трето лице, гражданската отговорност на възложителя на работата е налице.

Вината се изразява в умишленото или по непредпазливост причиняване на вредата. В някои случаи се касае до неспазване на правилата за извършване на възложената работа, а в други случаи до невземане на необходимите мерки за предотвратяване на увреждането (вж. т. 1 от Постановление 9 от 28.12.1966 г., Пленум на ВС). Недобросъвестността като форма на вината не се предполага, а трябва да бъде доказана (вж. Решение № 758 от 11.02.2011 г. по гр. д. № 1243/2009 г., ІV Г.О., ВКС). Следователно ищецът, чиято е тежестта на доказване, следва да ангажира доказателства, че служителите на ответното дружество са съзнавали, че не са били налице предпоставките за начисляване на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, за процесния гараж с оглед променения отопляем обем на обекта, но въпреки това са подали заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, а след това и установителен иск по чл. 415, ал. 1 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че подобни обстоятелства не бяха доказани в хода на настоящото производство.

С оглед изминалия значителен времеви период от датата на издаване на акта за изключване на отопление и/или топла вода, с който отопляемата кубатура на имота от 30 куб. м. била коригирана занапред на 0 куб. м. – 17.09.2004 г., до подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в съда – 22.07.2021 г., т.е. почти 17 години, е напълно възможно този документ въобще да не е бил доведен до знанието на служителя на ответното дружество, който е инициирал съдебното производство срещу ищеца, и дори да е бил изгубен. По делото няма данни и ищецът по някакъв начин да е уведомил топлопреносното предприятие за допуснатата грешка, например като се е 4 възползвал от предвиденото рекламационно производство и е оспорил в предвидените срокове изготвените от подпомагащата страна изравнителни сметки, въз основа на които били изчислени претендираните суми. В действията на ответното дружество, респ. на негови служители липсва основният елемент от деликтната отговорност, а именно противоправност, респ. недобросъвестност при упражняване на иначе признати от закона процесуални права. При произнасяне по иск за вреди от злоупотреба с право следва да се търси балансът между конституционно признатото право на всеки правен субект да се обръща за съдействие и защита на своите законни интереси към държавните органи и съда без опасения от последващи санкции, от една страна, а от друга – защитата на другия правен субект при превратно упражняване на това право. Безспорно се установи от събраните по делото доказателства, че Л. М. е преживял тежко случилото се, но няма данни ответникът чрез своите служители да е действал с цел да бъдат увредени права и законни интереси на ищеца. Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Страната, която носи доказателствената тежест за определен факт, следва да проведе пълно и главно доказване на този факт, т. е. да установи по несъмнен начин осъществяването му в обективната действителност. Настоящият съдебен състав намира, че в случая ищецът не представи несъмнени доказателства, установяващи противоправност в действията на служители на ответника при упражняване на негови процесуални права, въпреки че с доклада по делото беше разпределено в негова доказателствена тежест установяването на посоченото обстоятелство. При тази доказателствена съвкупност за съда възниква правото и задължението да приложи последиците от недоказването, а именно да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт е недоказан. Ищецът не успя да докаже, че е налице недобросъвестно (противоправно) потърсена от ответника защита на негово материално право по съдебен ред, поради което съдът намира, че не е налице злоупотреба с право от негова страна. Поради липсата на един от елементите от фактическия състав на деликтната отговорност следва да бъде прието, че ответникът не дължи претендираното от ищеца обезщетение за причинени неимуществени вреди. Този краен извод води до неоснователност на предявения иск по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 3 ГПК, който следва да бъде отхвърлен изцяло.