Определение № 1181 от 22.04.2025, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1181 гр. Пловдив, 22.04.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николинка Г. Цветкова

Членове:

Фаня Т. Рабчева Калчишкова

Радослав Хр. Георгиев като разгледа докладваното от Фаня Т. Рабчева Калчишкова Въззивно частно гражданско дело № 20255300500963 по описа за 2025 година Производство по чл.413, ал.2 ГПК.

Делото е образувано по частна жалба на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК:

203670940, представлявано от ИД З.Б., чрез юриск. И.Н. против Разпореждане с рег.№ 5706/ 24.02.2025г. постановено по ч. гр. д.№ 2591/ 2025г. по описа на ПРС – I гр. с., с което заповедният съд е отхвърлил заявлението за издаване на ЗИ на жалбоподателя против Н. К.

С. от гр. Пловдив. По изложени съображения в частната жалба се иска отмяна на обжалвания акт и произнасяне по същество.

Пловдивски окръжен съд като взе предвид представените по делото доказателства, намери следното:

Частната жалба изхожда от надлежна страна и е в законния по чл.275, ал.1 ГПК срок, като процесуално допустима подлежи на разглеждане по същество.

Със заявление по чл.410 ГПК жалбоподателят е поискал издаване на заповед за изпълнение против длъжника Н. К. С. от гр. Пловдив за вземания по сключен договор за кредит на длъжника със „Сити кеш“ ООД с № 687210 от 2.06.2022г. Бил сключен и договор за прехвърляне на вземания от 14.06.2023г. между първоначалния кредитор на длъжника и заявителя АСВ ЕАД / цесия/ , ведно с приложение №1 от същата дата.

С Разпореждане от 11.02.2025г. заповедният съд е указал на заявителя да посочи точно и ясно: има ли плащания от длъжника по кредита, ако има такива - в какъв размер са те и както и кои пера от дълга са отнесени същите, като е указал и правните последици от неизпълнение указанието на съда за отхвърляне на заявлението.

С молба от 24.02.2025г. заявителят е развил становището си, че въпроса за извършените пращания по процесния договор, същите са от категорията на правопогасяващите юридически факти, които са в тежест на доказване от длъжника в исковото 1 производство,като доказателствената тежест за тяхното настъпване е носима от ответната страна. Уточнения досежно постъпилите плащания и начина на усвояване на отпуснатите суми, не намира място в текущото съкратено съдебно производство, такива уточнения са белег на двустранно състезателно производство, каквото заповедното не е.

С обжалваното разпореждане заповедният съд в рамките на своите правомощия по чл.411, ал.2, т.2 и т. 3 ГПК е констатирал нередовност на заявлението поради непълнота на необходимите приложения по чл.410, ал.3 ГПК, както и не е изпълнено разпореждането на заповедния съд от 11.02.2025г.

Изхождайки от съдържанието на процесния договор за ПК за пълнота е мотивирано, че съгласно чл.19 ЗПК доколкото ГПР съставлява цифрово изражение на общия разход по кредита, дължим от потребителя, то при неговото непосочване, последното съставлява нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК поради невъзможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора / чл.143, ал.2 , т.9 ЗЗП /.

Видно от представения ДПК от 2.06.2022г. налице е посочен като цифрова величина ГПР в размер на 49,87 %, но същият е необоснован като компоненти по вид и размер, независимо от посочването, че в него се включва само договорената възнаградителна лихва между страните. Предоставена е на кредитополучателя С. сумата в размер на 300 лева, с разсрочено погасяване на 11 седмични вноски, при фиксиран ЛП 40,05 %, ГПР – 49,87%, с условие по чл.5 от договора за предоставяне на обезпечение : поръчител или банкова гаранция – по избор на кредитополучателя и предвидена неустойка за това задължение по чл.11, ал.1 от договора в размер на 91,66 лева, при посочена общо дължима сума от потребителя в размер на 315,34 лв.

Основен правен принцип в гражданския процес, въведен с разпоредбата на чл.5 ГПК за точно прилагане на Закона при съблюдаване на обществения интерес, както и прилагане на императивните правни норми за регулиране на правния спор, е принципно общото задължение на съда за извършване на проверка за действителността на договора за наличие на нарушение на добрите нрави, наличието на неравноправни клаузи във вреда на потребителя, за нарушаване на императивни правни норми. В заповедното производство този принцип е въведен със специалната разпоредба на чл.411, ал.2, т.2 и 3 ГПК, която въвежда правомощието на заповедния съд за проверка за действителност на потребителските договори относно спазване на 2 императивните разпоредби на ЗПК и ЗЗП. Преобладаващата съдебна практика, вкл. на настоящия въззивен съд при констатиране на нарушение във връзка с липсата на яснота и разбираемост на посочения в проценти ГПР, без ясно разписана методика на неговото формиране/ кои компоненти точно са включени в него при формирането му в посочения 49,87 %, както и как точно се съдържа в общия ГПР посочената фиксирана лихва от 40,05 % , както и на нарушение , свързано с посочените в случая в настоящия договор ГПР и общата сума на плащанията в общия им размер 315,34 лв, които не съответстват на действителните с оглед предвидената в чл.11 от договора неустойка, включена в погасителния план на разсрочено плащане по седмичните вноски, още при самото му сключване над размера от 315,34 лв , а именно в размер на 407 лв, води до извода, че липсва посочване изрично и изчерпателно на всички разходи, които участват във формиране на ГПР. При тези фактически изводи обосновано и законосъобразно е направен правният извод за на наличие на нарушение на императивни правни норми по чл.11, ал.1 ,т.9 и т.10 ЗПК. Поради това правилно на основание чл.22 ЗПК процесният договор е обявен за недействителен, вкл. на основание чл.11, ал.1, т.10 ГПК.

Фактическите и правни изводи на районният съд при така описаните параметри на атакувания договор за потребителски кредит са в съответствие практиката на настоящия въззивен състав в аналогични казуси, вкл. относно изразяваното становището на настоящия състав по приложението на разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК. Разпоредбата, която определя ГПР, като изразяващ се в общите разходи по кредита на потребителя, настоящи или бъдещи / лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключването на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно пар.1, т.1 ДР на ЗПК „ общ разход по кредита за потребителя“, че това са всички разходи по кредита, вкл. лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за ПК, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, така както е посочено в нормата. Следователно по силата на императивните разпоредби на чл.19, ал.1 ЗПК и пар.1, т.1 от ДР на ЗПК посоченият разход за 3 т.нар. обезпечение на кредита, е следвало да бъде включен при изчисление на ГПР. От така изложеното се налага изводът, че договорът не отговаря и на изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК относно яснотата за посочване на елементите, формиращи действителния размер, на който възлиза общата стойност на ГПР, поради което е налице недействителност на основание чл.22 ЗПК, в каквато насока са и решаващите изводи на районния съд. В тази връзка е формулира довод от жалбоподателя във въззивната жалба , че вземането за неустойка не е разход по ГПР, а включването й в него би довело до пряко противоречие с разпоредба на чл.19, параграф 2 от Директива 2008/48/ЕО, както и на транспонираната в същия смисъл разпоредба на чл.19, ал.3 , т.1 ЗПК, и двете предвиждащи невключване на разходите, които потребителят заплаща за неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит при изчисляване на годишния процент на разходите. Доводът е непряко относим и неоснователен. Посочените разпоредби предвиждащи невключване при изчисление на ГПР на тези разходи, които са свързани с неизпълнение на главните задължения по договора за потребителски кредит, касаят преките главно и акцесорно задължение на страните по кредитното правоотношение, съответно задължението за погасяване на главницата в срок, предвиждането на обезщетение за забава или неустойка за неизпълнение на това главно задължение.

Не с такъв пряк характер на договорно задължение е неизпълнението на вмененото с договора задължение за изплащане на неустойка в определен размер при непредоставяне на обезпечение, при което определеният размер на неустойката е включен на разсрочени вноски в погасителния план към определените седмични вноски за погасяване на главните задължения по договора, което сочи на това, че служи за скрито оскъпяване цената на договора за кредит за предоставения за ползване от потребителя финансов ресурс. Посоченият разход има характер на допълнителен разход, по смисъла на чл. пар.1, т.1 ДР на ЗПК , който следва да се включи в „ общия разход по кредита за потребителя“, отчитащ всички настоящи, бъдещи разходи по кредита и техните допускания, както се посочи по-горе дефинитивното определяне на общия разход по кредита.

Не на последно място не е налице изпълнение и на изискването, както е посочено от заповедния съд за представяне на всички приложения, относими към договора за кредита, вкл. и доказателства за процесуално правната и материално правна легитимация на заявителя, съгласно т.4г на ТР №4 от 4

18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС по т.д.№4/2013г. относно настъпилото частно правоприемство преди подаване на заявлението, обективирано в посочения договор за цесия. Последното е достатъчно и самостоятелно основание за отхвърляне на подаденото заявление.

При така направената констатация за недействителност на процесния договор по чл.22 ЗПК, не са установени в заповедното производство предпоставките по чл.23 ЗПК за постановяване връщане само на чистата стойност на кредита, за който размер не са били налице условията за неговото определяне поради липса на конкретизация от заявителя в изпълнение на разпореждането на съда от 11.02.2025г.

Посоченото от жалбоподателя на липса на нарушение на изискването по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, с анализ на понятието „допускания“, който тук се използва в смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в смисъл на разходи , част от ГПР, с позоваване на чл.19 от Директива 2008/48 на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски договор и на съдебни практика на други съдебни състави и съдилища в страната, не съответства на възприетото в практиката си от настоящия съдебен състав по аналогични спори въпроси в заповедното производство.

Съобразно изложените съображения заявлението подлежи на отхвърляне поради недоказана процесуалноправна и материалноправна легитимация относно претендираните вземания по подаденото заявление , както и поради неустановен размер на претендираното главно вземане за главницата, ако бяха представени доказателства за цесия и уведомяване по реда на чл.99, ал.3 ЗЗД.

Обжалваният съдебен акт на заповедния съд ще се потвърди като правилен и законосъобразен.

Водим от горното и на основание чл.271, ал.1, пр. I във връзка с чл.278, ал.4 ГПК, въззивният съд

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане с рег.№ 5706/ 24.02.2025г. постановено по ч. гр. д.№ 2591/ 2025г. по описа на ПРС – I гр. с.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

5

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6