Решение № 4004 от 08.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4004 гр. София, 04.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Татяна Д.

Членове:

Румяна М. Найденова

ГЮЛСЕВЕР Т. САЛИ-КАДИР при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Татяна Д. Въззивно гражданско дело № 20241100504139 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С Решение № 574 от 10.01.2024, 58 състав, СРС по гр.д. №31849 от 2021 год., поправено по реда на чл.247 от ГПК с Решение №776/14.01.2024 год., постановено по гр.д.

№31849/2021 год., по описа на 58 състав, СРС са уважени предявените искове с правно основание чл.227 от Закон за отбраната и въоръжените сили на Република България (ЗОВСРБ) вр. чл.86, ал.1 от ЗЗД, предявени от А. И. М., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Симитли, ул. „*******, действащ чрез процесуалния си представител адв. С. Ч.-Н. от САК, със съдебен адрес: гр. София, ул. „******* срещу Военно – окръжна прокуратура – София, с адрес: гр. София, бул. „Витоша“ №2, действащ чрез процесуалния си представител Ц. М., като ответникът е ОСЪДЕН да плати на ищеца сума в размер на 115 444 лева, представляваща обезщетение за освобождаване от военна служба; сума в размер на 650 лева, представляваща доволствие по чл.227, ал.5 от ЗОВСРБ; сума в размер на 1 838,16 лева по чл.86, ал.1 ЗЗД и общо за забава относно двете главни задължения за забава за периода от 15.01.2021 год. до датата на завеждане на исковата молба пред АСГГ – 12.03.2021 год., ведно със законната лихва върху двете главни задължения от датата на подаване на исковата молба 12.03.2021 год. до окончателното плащане. След поправка на очевидна фактическа грешка по реда на чл.247 ГПК с Решение №776/14.01.2024 год., постановено по гр.д.№31849/2021 год., по описа на 58 състав, СРС, ответникът е осъден да заплати на основание чл.38, ал.2 от ЗА сума в размер на 2500 лева, възнаграждение за осъществено процесуално представителство.

1

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника Военно – окръжна прокуратура – София, с която оспорва първоинстанционното решение като неправилно, незаконосъобразно и постановено в нарушение на съдопроизводствените правила.

Основните възражения на въззивника са относно приложимата нормативна уредба в отношенията му с ищеца, като смята, че обезщетение ако се дължи е на основание ЗОВСРБ, а не на основание Закон за съдебната власт. Въз основа на последното твърди и че липсва пасивна процесуална легитимация на ответника по така предявените искове, тъй като и към момента ищецът не е освобождаван от длъжността си на магистрат, а със Заповедта, която оспорва, единствено е преместен на друга длъжност, което не поражда за него правото на обезщетение, в който случай трябва да е налице „освобождаване“ от длъжност. Въззивникът смята, че претендираното от ищеца обезщетение е за освобождаването му от кадрова военна служба, а не за освобождаването му от заемана магистратска длъжност, поради което Военно – окръжна прокуратура не следва да е отговорна за заплащането му, тъй като при заемането на тази длъжност, ищецът е бил в правоотношения с друг орган. Моли съда, да отмени първоинстанционното решение като неправилно и незаконосъобразно, като на негово място постанови ново, с което да отхвърли така предявените претенции. Претендира разноски.

Ищецът оспорва въззивната жалба. Твърди, че първоинстанционното решение е правилно, поради което моли съда да го остави в сила. Претендира разноски.

Софийски градски съд, като взе предвид становищата на страните и след като обсъди събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

Ищеца А. И. М., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Симитли, ул. „*******, действащ чрез процесуалния си представител адв. С. Ч.-Н. от САК, със съдебен адрес: гр.

София, ул. „******* твърди, че със Заповед № 0215/26.08.1989 г. на МЗУ е назначен на длъжност „лейтенант инженер“ като военнослужещ на кадрова военна служба и от тогава до 10.06.2005 год. е заемал различни длъжности като военнослужещ в различни военни формирования и структури на БА и Министерство на отбраната, включително в служба „Сигурност ВП и ВКР“ – Министерство на отбраната. Ищецът твърди, че със Заповед № КВ-569 от 03.06.2005 год. на Министъра на отбраната на РБ е даден в разпореждане на Административния ръководител на ВОП – София, но без да бъде освобождаван от военна служба. В изпълнение на тази заповед със Заповед № 447/08.06.2005 год. на директора на Служба „Сигурност – ВП и ВКР“ – МО е отчислен от списъчния състав на службата, считано от 10.06.2005 год. С Решение на Висшия съдебен съвет от 10.06.2005 год. е назначен на длъжност „Военен следовател“ във ВОП – София, която длъжност е изпълнявал до 13.01.2021 год., включително, която се приема за военна служба по смисъла на приложимите закони. Твърди, че от 1989 год. до освобождаването му от военна служба с обжалваната заповед не е освобождаван от военна служба и по смисъла на ЗОВСРБ и пар. 14 от ПЗР на ЗСВ е изпълнявал същата без прекъсване. Твърди, че с обжалваната заповед е освободен от „военна служба“ като „военен следовател“ във ВОП София , отчислен е от списъчния състав на ВОП – София, считано от 14.01.2021 год. и е зачислен в резерва и водене на отчет в 2 съответното Военно окръжие. С Решение на ПК на ВСС по протокол №45 / 16.12.2020 год., т.6 с Акт за встъпване в длъжност от 14.01.2024 год. е встъпил в изпълнение на длъжността „Прокурор“ в Специализираната прокуратура. Твърди, че процедурата относно издаване на заповедта не е спазена, като са нарушени правилата относно съгласуването й с министъра на отбраната, като счита, че такова на практика не е извършвано, тъй като Заповедта му е била изпратена впоследствие. Нарушени са правилата и относно връчването й на ищеца. Сочи, че заповедта е непълна и неточна, тъй като не съдържа изявления относно заплащането на дължимите му се обезщетения, респ. дали органът ще заплати или отказва да заплати.

Представя писмени доказателства (служебни бележки, предписания и други), с които цели да докаже периодите, за които не е ползвал платен годишен отпуск, респ. за които му се дължи обезщетение, както и да установи, че не е освобождаван от военна служба през твърдения период и основанието за получаване на обезщетение. Представя по делото Заявление с вх. №1589/2020 год. до Административния ръководител на ВОП – София, като е получил отговор с писмо с вх.№1589/2020 год. от 10.01.2021 год., което е получил на 15.01.2021 год., в което е посочено, че сумите, които претендира да получи в обезщетение няма да му бъдат заплатени. С допълнителна молба конкретизира цената на иска, като посочва сума в размер на 116 094 лева, като в петитума посочва, че иска осъждане на ответника за заплащане на посочената сума. Прави доказателствени искания, сред които назначаване на съдебно – икономическа експертиза, към която е формулирал предварително въпроси, издаването на съдебни удостоверения за снабдяване с документи от различни институции, както и задължаване на ответника да представи намиращи се в него документи, по – конкретно заповеди за освобождаване на други служители с неговия статут , на които обезщетение е заплатено. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответника Военно – окръжна прокуратура – София, с адрес: гр. София, бул. „Витоша“ №2, действащ чрез процесуалния си представител Ц. М. счита предявените искове за допустими, но неоснователни, като излага подробни съображения за това. Твърди, че правото да получи обезщетение на твърдяното основание е възникнало за ищеца на 03.06.2005 год. със заповедта, с която е освободен от длъжността на кадрови военно – служещ, като в този момент е трябвало да му бъде заплатено обезщетение по реда на ЗОВСРБ. В тази връзка, ответникът не оспорва, че обезщетение следва да бъде заплатено на ищеца, но оспорва отговорността за плащането му да е на ответника. Прави разграничение между обезщетението, което се дължи на основание Закон за съдебната власт и обезщетението, което се дължи на основание ЗОВСРБ, като намира, че спрямо ищеца са приложими правилата на ЗОВСРБ, тъй като от назначаването си на магистратска длъжност, ищецът не е освобождаван, а само е преместен от длъжността „военен следовател“ на длъжност „военен прокурор“. Моли съда да отхвърли претенциите на ищеца, претендира разноски.

При така установената фактическа обстановка настоящият съдебен състав достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в срок от лице с правен интерес и се явява 3 процесуално допустима.

В конкретния случай, настоящият въззивен състав намира, че първоинстанционния съд неправилно е приел, че посоченият от ищеца ответник - Военно – окръжна прокуратура – София, е надлежен ответник в гражданския процес, поради което е постановил недопустим съдебен акт.

Противно на твърденията на ищеца, направени в исковата молба, че е освободен от военна служба със Заповед №РД-08-48/14.01.2021 год. от представените по делото писмени доказателства, които не са оспорени от страните, става ясно, че ищецът е освободен от военна служба в момент, предхождащ обжалваната заповед. Видно от съдържанието на Заповед №КВ-569 от 03.06.2005 год. на Министъра на отбраната на РБ, ищецът е освободен от заеманата от него длъжност, т.е. на „лейтенант инженер“ на кадрова военна служба и договорът му за кадрова военна служба се счита прекратен от встъпването му в длъжност във Военно - окръжна прокуратура – София. Встъпването в длъжност е от дата 10.06.2005 год., видно от Заповед №447 от 08.06.2005 год. и Предписание с рег. №3025/08.06.2005 год., в които ясно е очертан момента, до който лицето се води на военна служба и момента, от който се счита за преминал на новото си местослужене. Неоснователни са твърденията на ищеца, че едва от 14.01.2021 год. е освободен от военна служба с всички произтичащи от това правни последици.

С разпоредбата на чл.119, ал.1 от Конституцията на Република България са предвидени отделно от общите съдилища военни съдилища, които с нормата на чл.66, ал.2 ЗСВ /отм./ са приравнени на окръжните. С нормата на чл.67, ал.2 ЗСВ /отм./ е посочено, че към военния съд има прокуратура и военни следователи. Логическото тълкуване на чл.66, ал.2 и чл.67, ал.2 ЗСВ /отм./ налага извода, че при изброяването на съдийските, прокурорските и следователските длъжности в разпоредбата на чл.125 ЗСВ /отм./ не са посочени изрично съдийските, прокурорските и следователските длъжности във военните съдилища. Разпоредбата на чл.124, ал.1 ЗСВ /отм./ установява, че съдиите, прокурорите и следователите се назначават, повишават, понижават, преместват и освобождават от длъжност с решение на Висшия съдебен съвет, въз основа на което се издава съответен акт от административния ръководител по чл. 30, ал. 1. Според ал.2 от същата разпоредба назначените на длъжностите по ал. 1 във военните съдилища се приемат на кадрова военна служба и им се присвоява офицерско звание. Те обаче са съдии, прокурори и следователи по см. на чл.129, ал.3 от Конституцията и на чл.124 ЗСВ /отм./ наравно със съдиите, прокурорите и следователите при общите съдилища. В качеството им на кадрови военнослужещи за преминаването на службата им се прилага Закона за отбраната и въоръжените сили /отм./, доколкото неговите правила не са дерогирани с правилата на Закона за съдебната власт. Лицата, които са изпълнявали тези длъжности във военните съдилища са съдии, прокурори и следователи наравно със съдиите, прокурорите и следователите в общите съдилища и стажът им следва да бъде зачетен като такъв в органите на съдебната власт.

Обезщетението по чл.225, ал.1 ЗСВ се определя според броя на прослужените 4 години в съдебната система и се съизмерява със съответстващия им брой месечни брутни възнаграждения. В ЗСВ не е определен начинът, по който се формира брутното месечно възнаграждение при изчисляване на обезщетението по чл.225, ал.1 от същия. По силата на препращането, регламентирано в нормата на чл. 229 от ЗСВ за неуредените в закона случаи се прилага Кодекса на труда. При изчисляване размера на обезщетенията по КТ за база се взема брутното трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение или последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е предвидено чл. 228 КТ. Съобразно правилата на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата -чл. 17, ал. 1 от наредбата, в брутното трудово възнаграждение в случаите на чл.228 КТ се включва основното трудово възнаграждение, възнаграждението над основната заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда, допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективния или индивидуалния трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, доколкото друго не е предвидено в КТ и други изрично изброени възнаграждения. В чл. 15 НСОРЗ, като допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер наредбата определя тези, които се заплащат за образователна и научна степен и за придобит трудов стаж и професионален опит, както и тези допълнителни възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. Следователно, в брутното трудово възнаграждение се включват основното трудово възнаграждение и допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер - предвидими и сигурни, определени в колективен трудов договор и/или във вътрешните правила за работната заплата в предприятието и в индивидуалния трудов договор. Целевата награда и месечната премия поради предназначението си да стимулират трудовото участие и да наградят показан висок трудов резултат, явно не спадат към допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер.