Определение № 10556 от 14.05.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 10556 гр. София, 14.05.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-I-Д, в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росен Димитров

Членове:

Маргарита Апостолова

Галя Вълкова като разгледа докладваното от Галя Вълкова Въззивно частно гражданско дело № 20261100503797 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба на „СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК 202531869 срещу определение № 3432/26.01.2026 г. на Софийски районен съд, 120 състав, постановено по гр.д. № 76765/2024 г., с което е оставена без уважение молба по чл. 248 ГПК за изменение на Решение № 18718/17.10.2025 г. в частта за разноските. Частният жалбоподател поддържа, че договорът за правна помощ, по който е уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1 800 лв., е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД вр. чл. 36, ал. 2 ЗАДВ поради свръхпрекомерност на уговорената насрещна престация, противоречаща на добрите нрави, като счита, че съдът е бил длъжен да констатира това служебно съобразно разясненията по Тълкувателно решение № 1/2020 г. на ОСГТК и Тълкувателно решение № 1/2010 г. на ОСТК на ВКС.

На следващо място се поддържа, че ищецът е подал осем идентични искови молби срещу дружеството — по гр.д. № 76765/2024 г., № 74797/2024 г., № 76766/2024 г., № 76760/2024 г., № 76767/2024 г., № 76769/2024 г., № 76758/2024 г. и № 1158/2025 г. — чрез един и същи процесуален представител, с идентично съдържание, петитуми и обстоятелствени части, въпреки обективната възможност за защита в рамките на едно производство, което представлява злоупотреба с процесуални права по чл. 3 ГПК, насочена единствено към генериране на прекомерни разноски в тежест на ответника.

Жалбоподателят поддържа, че присъденото възнаграждение не е съобразено с изменената Наредба № 1/2004 г. (ДВ, бр. 14/2025 г.), съгласно която посочените размери нямат задължителен характер и служат единствено като ориентир, като се позовава на Определение № 50015/16.02.2024 г. на ВКС и на решения на СЕС по дела С-35/22 и С-417/22, според които добросъвестното упражняване на права от страна на потребителя следва да се изследва като 1 основен критерий при разпределяне на разноските. Иска се отмяна на обжалваното определение и отказ за присъждане на претендираните разноски, а при условията на евентуалност — значителното им намаляване, като е заявено и доказателствено искане за изискване на исковите молби и списъците по чл. 80 ГПК по всички посочени дела с цел установяване на общия икономически интерес на ищцовата страна.

В отговора на частната жалба ответникът по жалбата – ищец в първоинстанционното производство И. В. В., чрез пълномощника си адв. В.

Б., оспорва жалбата като неоснователна, като излага, че с решението си СРС вече е намалил договорения адвокатски хонорар от 1 800 лв. до 400 лв., при положение че по делото са предявени три обективно съединени иска (установителен за недействителност на договора за потребителски кредит, осъдителен за възнаградителна лихва и осъдителен за неустойка), за които минималните възнаграждения по Наредба № 1 се определят поотделно според цената на всеки иск и след това се събират. Договореното съответства именно на минималните размери, а процесуалният представител е извършил всички необходими процесуални действия, поради което възраженията на жалбоподателя за ниска фактическа и правна сложност и за прекомерност на възнаграждението са бланкетни и необосновани и не могат да обосноват допълнително намаляване или неприсъждане на хонорара.

По делото е подадена и частна жалба от И. В. чрез адв. Б. срещу Определение № 3432/26.01.2026 г. по гр.д. № 76765/2024 г. на СРС, с оплакване, че съдът неправилно е намалил претендирания адвокатски хонорар от 1 800 лв. до 400 лв., въпреки че по делото са предявени три обективно съединени иска (установителен за недействителност на договора за потребителски кредит, осъдителен за договорна лихва и осъдителен за неустойка), за които минималните възнаграждения по Наредба № 1 следва да се определят поотделно според цената на всеки иск, да се съберат при присъждане на разноските, като се позовава на съдебна практика на ВКС и подчертава, че договореният хонорар е на минимума, а съдът необосновано е дискредитирал положения адвокатски труд и драстично е редуцирал възнаграждението, поради което се иска отмяна на определението и уважаване изцяло на молбата по чл. 248 ГПК.

В отговора на тази частна жалба ответникът „СИТИ КЕШ“ ООД чрез адв. М. поддържа, че жалбата е неоснователна и определението на СРС е правилно и дори прекалено благоприятно за ищеца, тъй като исканите разноски не само подлежат на редукция, но е било възможно и пълното им отхвърляне поради злоупотреба с право – ищецът е завел множество идентични дела по отделни, но еднотипни договори със същите страни, факти и петитум с цел акумулиране на разноски, в противоречие с принципа на чл. 3 ГПК, като в подкрепа се сочи обилна практика на районни, окръжни съдилища и ВКС, включително по дела срещу дружества от същата финансова група, където е прието, че при кумулативно съединени искове минималното възнаграждение се определя върху общия материален интерес, а не „по три 2 минимума“, Наредба № 1 след измененията има само ориентировъчен характер и с оглед ниската фактическа и правна сложност, наличната практика и множеството висящи и приключили идентични производства справедливият размер на адвокатския хонорар следва да е значително под посочения в Наредбата, поради което се иска потвърждаване на Определение № 3432/26.01.2026 г. и оставяне без уважение на частната жалба на ищеца.

Производството по гр. дело № 76765/2024 г. на СРС, 120 с-в е образувано по предявени от И. В. срещу „Сити Кеш“ ООД обективно съединени искове, с които иска да се обяви за недействителен договор за потребителски кредит № 932141/22.09.2023 г. за заем от 1 000 лв., сключен при ГЛП 44,5% и ГПР 56,66%, да му бъдат върнати като недължимо платени 74,28 лв. възнаградителна лихва и 381,62 лв. неустойка за непредоставено обезпечение, ведно със законната лихва. Като основание за недействителност се сочи нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК – липса на яснота как е формиран ГПР и невключване на всички разходи (вкл. неустойката) в него, както и нищожност и неравноправност на клаузата за неустойка по чл. 5 и чл.

11 от договора като скрито възнаграждение, заобикалящо закона и накърняващо добрите нрави по чл. 26 ЗЗД и чл. 143 ЗЗП.

С решение № 18718/17.10.2025 г. съдът уважава изцяло предявените искове и присъжда на ищеца И. В. разноски в общ размер 791,90 лв., включващи 51,90 лв. държавна такса, 350 лв. депозит за съдебно‑счетоводна експертиза и 400 лв. адвокатско възнаграждение. Ищецът е претендирал хонорар 1 800 лв. (1 000 лв. за иска за недействителност и по 400 лв. за двата осъдителни иска), но съдът уважава възражението на ответника за прекомерност и, отчитайки цената на иска 456 лв., липсата на фактическа и правна сложност, провеждането само на едно открито заседание и единствено договора като доказателство за плащане, намалява адвокатския хонорар до 400 лв., като приема, че не може прекомерно възнаграждение да се възлага в тежест на ответника и че искането за обявяване нищожност не е самостоятелен иск, а правно основание на реституционните претенции.

С определение № 3432/26.01.2026 г. съдът приема, че молбата на И. В. е частично основателна, а тази на „Сити Кеш“ – неоснователна. Ищецът поддържа, че при три отделни иска му се дължи адвокатски хонорар по минимумите на Наредба № 1 за всеки иск поотделно и сочи и грешка в аритметиката на присъдените разноски, а ответникът твърди злоупотреба с процесуални права чрез множество идентични дела, иска да не се присъждат разноски или да се присъди хонорар само за едно производство и оспорва валидността на договора за правна помощ, като се позовава и на решение на СЕС по дело С‑438/22. Съдът приема, че по делото е разгледан по същество един иск по чл. 55 ЗЗД за връщане на платени суми поради нищожност на клаузи и се защитава един интерес, поради което искането за увеличение на адвокатския хонорар до договорения размер е неоснователно, но констатира действително допусната грешка в изчислението и изменя решението, като увеличава присъдените разноски с още 10 лв. (5,11 евро), от 791,90 лв. на 3

801,90 лв. Позовавайки се на актуална практика на СГС и извършена служебна проверка по посочените други дела между същите страни със сходен предмет, съдът приема, че ищецът е раздробил идентични претенции в множество производства и така е увеличил собствените си разноски, но това не обуславя допълнително намаляване под вече определения минимален хонорар от 400 лв.; затова оставя без уважение молбата на „Сити Кеш“ за неприсъждане или ново намаляване на адвокатското възнаграждение.

По частната жалба на „Сити Кеш" ООД:

Жалбата е неоснователна. Първоинстанционният съд правилно е присъдил адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв., като е упражнил дължимия съдебен контрол върху прекомерността на претендирания хонорар по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК. Неоснователно е твърдението за нищожност на договора за правна помощ поради свръхпрекомерност на уговорената насрещна престация. Съдът не дължи служебно произнасяне по нищожността на договора за правна помощ между насрещната страна и нейния процесуален представител, тъй като подобна нищожност не произтича пряко от събраните по делото доказателства по смисъла на Тълкувателно решение № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, а и самото наличие на прекомерност на уговореното възнаграждение не е достатъчно основание за прогласяването му за нищожно — то е основание единствено за редукция по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, каквато вече е извършена от районния съд.

По отношение на твърдяната злоупотреба с процесуални права настоящият съд приема, че макар образуването на множество идентични производства да поражда основателни резерви от гледна точка на принципа за добросъвестност по чл. 3 ГПК, това обстоятелство само по себе си не може да обоснове пълен отказ от присъждане на разноски в конкретното производство.

Правото на достъп до съд е конституционно гарантирано, а всяко образувано производство поражда самостоятелно задължение за разноски в зависимост от изхода му. Редукцията на адвокатското възнаграждение до 400 лв. — размер, съответстващ на минималния праг с оглед цената на иска и фактическата сложност на делото — е достатъчна и пропорционална мярка, която балансира интересите на страните и не позволява необосновано имуществено разместване в тежест на ответника. Допълнително намаляване под този размер или пълен отказ от присъждане би накърнило правото на ищеца на справедливо възмездяване на направените от него разноски по производство, което е приключило в негова полза. Позоваването на изменената Наредба № 1/2004 г. (ДВ, бр. 14/2025 г.) и практиката на СЕС по дела С-35/22 и С-417/22 не променя този извод — посочените актове въвеждат изискване за индивидуална преценка на адвокатското възнаграждение, каквато районният съд е извършил, като е отчел вида, обема и сложността на делото и е определил възнаграждение под договорения размер.

По частната жалба на И. В.:

Жалбата също е неоснователна. Районният съд правилно е 4 квалифицирал предявените претенции като защита на единен правен интерес, произтичащ от нищожността на клаузи по един договор за потребителски кредит. Макар формално да са обективно съединени три иска, те са функционално свързани и почиват на едно и също фактическо и правно основание — недействителността на договора и на отделни негови клаузи.

Процесуалната и фактическа сложност на делото е ниска: проведено е едно открито заседание, ангажирани са минимален брой доказателства, а по идентични правни въпроси е налице константна съдебна практика. При тези данни механичното сумиране на минималните възнаграждения по Наредба № 1 за всеки от исковете поотделно би довело до резултат, несъвместим с принципа за справедливост и пропорционалност, утвърден в практиката на СЕС и намерил отражение в изменената наредба. Определеният от районния съд хонорар от 400 лв. съответства на действително положения адвокатски труд и на материалния интерес по делото, поради което не са налице основания за неговото увеличаване.