Решение № 93 от 25.01.2024, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 93 гр. София, 25.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Красимир Машев

Членове:

Златина Рубиева

Петя Алексиева при участието на секретаря Нина Ш. Вьонг Методиева като разгледа докладваното от Златина Рубиева Въззивно гражданско дело № 20231000500400 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл.273 ГПК.

С решение № 263253 от 04.11.2022г., постановено по гр.д. №6999/2020г.

СГС, I ГО, 3 състав е отхвърлил предявения от „Централна кооперативна банка“ АД против В. С. Д. иск с правно основание чл.422, ал. 1, вр. чл. 415 ГПК за признаване за установено, че В. С. Д. дължи на „Централна кооперативна банка“ АД сумата 549 000 евро, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.05.2017 г. до окончателното изплащане и разноски /юрисконсултско възнаграждение/ в размер на 300 лв., за което вземане по образуваното по ч.гр.д. № 30101/2017 г. на СРС, 32 състав на 18.05.2017 г. е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК като неоснователен. С решението съдът е осъдил „Централна кооперативна банка“ АД да заплати на В. С. Д. сторените по делото разноски, както следва: адвокатско възнаграждение в размер 9 900 лв., 15 лв. – държавна такса и 900 лв. депозити за вещи лица.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство „Централна кооперативна банка“ АД, чрез пълномощника си. В жабата се релевират възражения за недопустимост и неправилност на решението. Прави се оплакване, че първоинстанционният съд не е изложил доводи в решението си относно направените от банката възражения за недопустимост на производството, като се поддържа, че производството е недопустимо, поради подаване на възражението от страна 1 на В. Д. извън срока по чл. 414 от ГПК. Поддържа се довод, че не отговаря на събраните по делото доказателства изводът на първостепенния съд, че в резултат на снабдяването с два изпълнителни листа банката събира вземането си два пъти на едно и също основание. Излага се становище, че по реда на чл.

417, т.2 от ГПК банката се е снабдила с изпълнителен титул срещу кредитополучателя „Генстрой - 05” ООД, а по записа на заповед (чл. 417, т.10 /предишна т.9/ от ГПК) - само срещу авалистите Г. Д. С. и В. С. Д.. Поддържа се твърдение, че по делото не се спори, че записът на заповед е издаден и авалиран като обезпечение по договора за кредит, поради което се прави извод, че единствената възможност на банката да реализира това обезпечение е да предприеме принудително изпълнение срещу авалистите, което в конкретния случай е сторено с подаването на заявление, респ. с депозиране на иск с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК. В жалбата се релевира оплакване, че в нарушение на закона и в противоречие със съдебната практика СГС е приел, че приносителят на менителницата е недобросъвестен, тъй като е предприел действия по принудително изпълнение по обезпечението. Изтъква се довод, че от доказателствата по делото било видно, че заявленията по чл.

417, т.2 и по чл. 417, т. 10 /предишна т.9/ ГПК са подадени в съда почти едновременно през 2012г. Допълва се, че по първото е присъдена главница от 400 000 евро, 8470 евро договорна лихва, наказателна лихва, разноски и законна лихва, а по записа на заповед е присъдена сума от 418 000 евро и законна лихва. Поради което се прави извод, че към момента на снабдяването с изпълнителен титул приносителят не е бил „недобросъвестен”, тъй като към този момент не е имало плащания по каузалното правоотношение. Излага се твърдение, че към този момент авалистът не е имал право да противопостави на приносителя на менителницата личните възражения на издателя. В тази връзка се поддържа твърдение, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че след погасяване на задължението по каузалното задължение (изцяло или частично) кредиторът автоматично става „недобросъвестен”, което пък от своя страна води до неоснователност на иска му по чл. 422 от ГПК. Поради това се сочи, че първоинстанционният съд в нарушение на закона е уважил възраженията на авалиста, които той е противопоставил на приносителя на менителницата, тъй като това са личните възражения на издателя „Генстрой05” ООД, произтичащи от каузалното правоотношение. Изразява се становище, че в тази хипотеза авалистът не би могъл да противопостави на приносителя на ефекта възражения, които хоноратът би могъл да направи, поради самостоятелния неакцесорен характер на задължението на менителничния поръчител. Релевира се довод, че в процесния случай има частично погасяване на дълга, но същото се е случило на много по-късен етап в резултат на извършено разпределение от съдебния изпълнител, като се сочи, че датите и сумите на погашенията са подробно посочени в заключението на счетоводната експертиза. Отбелязва се, че принудително събрани суми има само по и.д. № 332/2012г. на ЧСИ Д. (по изпълнителния титул по чл. 417. т.2 от ГПК), като общия размер на платените в полза на банката суми са 236 2

829,06 евро, от които главница – 121 150,73 евро, останалата част от сумата била отнесена за погасяване на лихви, в т.ч. законни и разноски. Допълва се, че към датата на подаване на въззивната жалба има непогасена главница от 278 849,92 евро по кредита. Поради това се прави извод, че решението на първоинстанционния съд противоречи на цитираното от последния решение № 194 от 2018г. по т.д. №84/2017г., ВКС, II ТО. В жалбата се твърди, че е налице реална опасност, без реализиране на отговорността на авалиста по записа на заповед, дългът да не бъде събран в по-голямата му част. Излага се становище, че въпросът за знанието на приносителя на менителницата за плащанията по каузалното отношение е релевантен към момента на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК. Сочи се, че в производството по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. В този смисъл се излага, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено в съда на 07.05.2012г., като сумите постъпили за погасяване на дълга по кредита са след тази дата и са платени в резултат на осъществено принудително изпълнение от съдебен изпълнител. Изразява се становище, че дори и да се приеме, че в настоящия процес може да бъде приложен института на неоснователното обогатяване по отношение на сумите, събрани в хода на принудителното изпълнение, съдът следва да редуцира вземането само до размера на погасената главница, а именно: да намали дълга по записа на заповед със 121 150,73 евро. На това основание, при условията на евентуалност, в жалбата се прави искане, че в случай, че не бъдат възприети за основателни оплакванията, то установителният иск на банката да бъде уважен за разликата между 418 000 евро и 121 150,73 евро, т.е. искът да бъде приет за основателен от въззивния съд за сумата от 296 849,27 евро. Прави се искане въззивният съд да отмени обжалваното решение и да уважи предявения иск, ведно със законните последици. Предявява се претенция за присъждане на разноски.

Въззиваемият-ответник – В. С. Д., чрез процесуалния си представител, в срока по чл. 263, ал.1 ГПК, е подал отговор на въззивната жалба, в който се излага становище за нейната неоснователност. Прави искане въззивният съд да остави без уважение жалбата и да потвърди първоинстанционното решение, като излага подробни съображения по отделните оплаквания.

Предявява претенция за присъждане на направените разноски.

В открито съдебно заседание жалбоподателят, чрез процесуалния си представител, поддържа подадената въззивна жалба. Ответникът по жалбата, чрез пълномощника си, я оспорва и поддържа подадения отговор.

3

Софийски апелативен съд, в настоящия си състав, като прецени събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, както и във връзка със становищата на страните и техните възражения, на основание чл. 235, ал.2 от ГПК, намира следното:

Въззивната жалба е допустима – подадена е в законоустановения срок, предвиден в чл. 259, ал. 1 ГПК, от страна в процеса, имаща право и интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Производството пред СГС, І ГО, 3 състав е било образувано по предявен иск с правно основание чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК. С обжалваното решение, СГС, І ГО, 3 състав е приел за основателни възраженията на ответника досежно: съществуването на договор за кредит – овърдрафт; издаден от кредитополучателя запис на заповед като обезпечение по каузалното правоотношение, авалиран от двамата тогавашни управители на дружеството, единият от които ответникът; образувани две заповедни производства, издадени два изпълнителни листа и образувани две изпълнителни производства. Посочил е, че ищецът, включително и към момента, събира принудително по две изпълнителни дела вземането по един кредит, обезпечен със запис на заповед. Приел е, че ищецът е недобросъвестен, тъй като, въпреки че се е снабдил с изпълнителен лист въз основа на извлечение от сметка по реда на чл. 417, т. 2 ГПК за събиране на вземането си по сключения договор за кредит - овърдрафт, втори път претендира дължимо, според него, вземане въз основа на процесния запис на заповед, издаден именно като обезпечение на договора за кредит.

Въззивният съд, с оглед правомощията си, съгласно чл. 269 ГПК, счита, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Неоснователно е възражението на въззивника за недопустимост на исковото производство, като съображенията на съда са в следния смисъл: По делото е безспорно установено, че с определение № 30229 от 23.12.2019г., постановено по ч.гр.д. №12400/2018г., СГС, ГО в производство по реда на чл.

423 ГПК е приел за основателно възражението на длъжника В. С. Д. срещу заповедта за изпълнение от 22.06.2012г. по ч.гр.д. №22406/2012г. по описа на СРС, 75 състав. Трайна и непротиворечива е практиката на ВКС, обективирана в множество решения, че приемането на възражението от въззивния съд възстановява висящността на заповедното производство, като по този начин се постига ефекта на подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК възражение /т. 15 от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г., т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС/. Като постановено в извънинстанционно производство, аналогично на отмяната на влезлите в сила решения, определението по чл.

423 ГПК е окончателно и не подлежи на отмяна, още по-малко на инцидентен контрол за законосъобразност от исковия съд в производството по чл. 422 ГПК. /в т.см. Решение № 66 от 21.06.2022 г. по т. д. № 506/2021г., Т. К., І Т. О. на ВКС/. С оглед изложеното, образуваното исково производство с предмет установителния иск с правно основание чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК е 4 допустимо.

Във връзка с доводите в жалбата на ищеца за неправилност на обжалваното решение, въззивната инстанция намира следното: Предмет на въззивното производство е иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415 ГПК за установяване спрямо ищеца, че ответникът, в качеството си на авалист по запис на заповед, дължи на ищеца сумата от 418 000 евро, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 07.05.2012г. до окончателното плащане и разноските в заповедното производство, за които суми има издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 22406/2012г. по описа на СРС, 75 състав.

Съобразно разрешенията, дадени в т. 17 от ТР на ОСГТК при ВКС № 4/2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г., предметът на делото по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение, а подлежащото на изпълнение вземане в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 /нова т.10/ ГПК въз основа на запис на заповед е вземането по редовен от външна страна менителничен ефект. При редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника-издател, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. С въвеждането на конкретни твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга. Във втората хипотеза в производството по чл. 422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение, доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед, като по правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, и които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право - за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. При липса на спор между страните относно наличието на конкретно каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед, съдът разглежда заявените от ответника - длъжник релативни възражения.