Определение № 1572 от 14.06.2024, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1572 гр. Бургас, 14.06.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Янч. Зъбова Кочовска

Членове:

Таня Д. Евтимова

Радостина П. Иванова като разгледа докладваното от Албена Янч. Зъбова Кочовска Въззивно частно гражданско дело № 20242100500780 по описа за 2024 година Производството е по чл. 413, ал. 2 във вр. с чл. 274 и сл. от ГПК, образувано по частната жалба на заявителя „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД(АСВ), ЕИК: 203670940, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представляван от изпълнителния директор Юлия Юргакиева, действащо чрез упълномощения си процесуален представител юрисконсулт Нели Атанасова, против разпореждане № 2846/10.05.24г. по ч.гр.д.№2811/24г. по описа на РС-Бургас, с което заповедният съд е отхвърлил заявлението за издаване на заповед за изпълнение на АСВ срещу С. Х. П. за изплащане на сумите от 17,30 лв.- договорна лихва за периода от 20.06.22г. до 29.08.22г. и 183,89лв. – обезщетение за забавено плащане за времето от 21.06.22г.до 01.05.24г.

В жалбата, разпореждането се сочи за неправилно и незаконосъобразно, като страната се позовава на становището на ВКС, отразено в т.2б от ТР №4/18.06.14г. по ТД №4/13г. на ВКС, сочеща, че в производството по чл.410 от ГПК съдът не събира доказателства, нито може да прави изводи въз основа на представените такива и преценката на съда по основателността на искането е ограничена единствено до проверката на твърденията, изложени в заявлението. Поддържа се, че в случая заявлението е редовно от външна страна, претендираните вземания са индивидуализирани по основание и размер. Те са само за неплатена главница, за законна лихва върху нея и за начислената договорна лихва за посочените периоди от време. Искания за вземане, представляващо такса за експресно разглеждане на заявката не са били предявени, поради което страната намира за неправилно това, че съдът е съобразявал дали предвиждащата я клауза от ДПК води до нарушение на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК и дали противоречи на добрите нрави.

Акцентира се, че ГПР в случая е изчислен на база точно определени параметри, включващи заетата сума и дължимата възнаградителна лихва, при стриктно изпълнение на договора, 1 при фиксиран за целия му срок лихвен процент, като евентуално забавяне и начисляване на мораторна лихва не се включва( т.е. във формирането му не се отразява неустойката за неизпълнение).

Сочи се, че в случая съдът е излязъл извън правомощията си по закон, като е извършил в едностранното заповедно производство проверка за валидност на целия договор, сключен от страните, след като нормата на чл.411,ал.2,т.2 от ГПК го задължава да провери само дали искането е в противоречие със закона или с добрите нрави. Поддържа се, че в производството по чл.410 от ГПК не се разрешава по същество материално правен спор между страните и съдът няма задължение да следи за наличието на всички възможни основания за нищожност /недействителност на договора. В този смисъл се позовава и на ТР №1/20г. от 27.04.22г. по ТД №1/20г. на ОСГТК на ВКС.Счита, че конкретно заявеното му в производството искане за издаване на заповед за събиране на парични вземания не се основава на неравноправни клаузи, нито на такива, противоречащи на императивни правни норми или на добрите нрави. Затова се моли за отмяна на атакуваното разпореждане и за произнасяне, уважаващо заявлението в частите, касаещи отхвърлените договорна лихва и обезщетение за забавено плащане.Не се ангажират нови доказателства.

Проверката на БОС по чл.275 от ГПК сочи частната жалба за редовна и допустима, т.к. е подадена от надлежна страна, в рамките на предвидения в закона преклузивен процесуален срок, срещу акт, подлежащ на самостоятелен инстанционен контрол и пред компетентния да се произнесе по нея съд.

Разгледана по същество тя е и основателна, по следните съображения:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по заявление на заявителя АСВ ЕАД за издаване на заповед по чл.410 от ГПК против длъжника С. Х. П.

ЕГН ********** от гр.Бургас, като заемател по договор за паричен заем №691235 от 13.06.22г.сключен между физическото лице и „Сити кеш“ ООД, като впоследствие вземането на кредитодателя е прехвърлено на АСВ ЕАД по силата на Приложение №1 от 14.06.23г. към договор за продажба и прехвърляне на вземания(цесия) от същата дата.Сочи се, че договорът е сключен за главница от 400лв., срещу уговорено от страните възнаграждение от 20,42лв., като общият размер на задължението е от 420,42лв., платим на 11 броя седмични погасителни вноски, при които първата е от 3,12лв. , а останалите десет – в размер на по 41,73лв..Падежът на първата настъпва на 20.06.22г., а на последната –на 29.08.22г.

Според общите условия(ОУ) на кредитодателя, включени в договора за кредит, при забава на изпълнение от страна на заемополучателя, последният дължи обезщетение в размер на законната лихва за забава върху неплатеното, подневно, считано от датата на забавата до окончателното изплащане на сумите по договора. Претендираното от длъжника обезщетение е в размер от 183,89лв. за забава в периода от 21.06.22 до датата на подаването на заявлението в съда. Неплатеното възнаграждение се претендира в размер от 17,30 лв.

Сочи се, че заемополучателят не е обслужвал кредита въобще, поради което се претендира също главницата от 400 лв. или общо 601,19 лв.

2

Дирят се и съдебно-деловодни разноски за заповедното производство от 25лв.

(държавна такса) и ю.к. възнаграждение от 50 лв.Молило се е за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист.

Съдът е издал Заповед №1513/10.05.24г. по чл.410 от ГПК за претендираната главницата от 400 лв., ведно със законна лихва за забава от подаването на заявлението (02.05.24г. ) до окончателното изплащане и за 16, 63лв. – разноски по делото- част от заплатената в същото държавна такса, както и за ю.к.възнаграждение на процесуалния представител на страната- в размер от 50 лв..

Останалите претенции(за възнаградителна лихва и обезщетение за забава) са отхвърлени с обжалваното тук разпореждане по съображения, че ДПК е недействителен на осн. чл.22,вр.чл.11,ал.1,т.9 и 10 и чл.10,ал.1 от ЗПК- не е ясно как е формиран ГПР, към който следвало да се добави и визираната в договора неустойка при липса на обезпечение-по чл.11,включена в погасителния план и имаща характер на скрита възнаградителна лихва.Следователно и в приложение на чл.23 от ЗПК на връщане подлежала само чистата стойност на кредита.Като самостоятелно е въведено съображението, че искането за заплащане на възнаграждение по договора е противно на добрите нрави, т.к. уговореният по ДПК ГЛП от 40,05% надхвърля трикратния размер на законната лихва и генерира неоснователно обогатяване за търговеца.Съдът се позовава и на Решение от 21.03.24г. на СЕС по дело С-714/22г., явяващо се в защита на българските потребители.

Бургаски окръжен съд намира обжалваното разпореждане за неправилно.

Действително, според цитираното по- горе решение на СЕС, имащо задължителен за българските съдилища характер, както предвижда чл.633 от ГПК, се изисква цялостна проверка за валидност на договорите за потребителски кредит, сключени между търговци и потребители, какъвто в случая е и процесният договор, т.к. съдебно следва да се контролира спазването на принципа за „добросъвестност“ в поведението на по- силната икономически страна в правоотношението, спрямо по- слабата икономически такава- потребителя.

Цялостната практика на СЕС е трайно и последователно ориентирана към защитата на последния, поставяйки изискване за смислова яснота на клаузите от договорите, за икономическа прозрачност на предвижданията, касаещи обема на дълга и условията на неговото изпълнение, като не се допуска неоснователното му увеличение и натоварване на длъжника с плащания, които при създаването на правоотношението са били непредвидими.

Цитираното по- горе решение на СЕС изисква цялостна проверка на договора, от който произтича вземането, като приема неясно формулираният откъм елементи ГПР за нищожен, а оттам извежда нищожност и на договора, на основание чл.22 от ГПК,вр. чл.11,т.10 от ГПК, с оглед което вземанията на кредитора се ограничават до визираните в чл.23 от ЗПК такива, а именно- до чистата стойност на кредита.

Обаче производството по чл.410 от ГПК не е исково, а едностранно, при това според включените в т.2б на ТР №4/14г. по ТД №4/13г. на ОСГТК на ВКС съображения, целта на съда в него не е да събира доказателства за установяване на самото вземане, а само да 3 провери дали то е спорно. Затова и произнасянето на заповедния съд е само на база твърденията на кредитора- заявител, а не на база ангажираните доказателства.

В добавка и проверката на съда по чл.411, ал.1,т.2 и 3 от ГПК касае служебно дирене на противоречие със закона, с добрите нрави или неравноправност на конкретна клауза, от която произтича вземането, а не цели проверка на договора в цялост, каквато може и следва да се извърши в рамките на следващото исково производство, провеждането на каквото предвижда законът при оспорването на дълга.

Не се споделя от този състав на съда също възприетият от РС извод за нищожност на уговореното възнаграждение за финансовата услуга, поради прекомерност (установена на база това, че надхвърля трикратния размер на законната лихва в страната, която към датата на сключването на договора е в размер от 10%).Съставът приема, че т.к. ГПР за договора включва в себе си като елемент ГЛП и в цялост не надвишава максимума на размера по чл.19, ал.4 от ЗПК, който при сключването на договора е петкратният на 10%, т.е. 50%, уговореното възнаграждение не следва да се приема за генериращо неоснователно обогатяване в полза на икономически по- силната по договора страна.След изменението на нормата в сила от 27.07.14г., идеята на законодателя е да ограничи общите разходи при договарянето в посочения горен параметър, без да поставя допълнителни изисквания за размерите на отделните формиращи го елементи.ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД, така че визираните в него критерии, включително и за действителността на клаузите за ГПР, възнаградителни лихви и пр.съществени елементи на договора за потребителски кредит, са определящи за крайния извод в тази насока.Иначе казано- след като специална норма е създала един критерий за действителност на клауза и той е спазен, уговореното с нея не може да бъде отречено като обществено неприемливо- изводът би бил противен на закона.

При така изнесените съображения, въззивният съд обобщава, че за издаването на заповедта за вземанията на кредитора за възнаграждение и мораторна лихва за забава по чл.410 от ГПК е нужно само клаузите, от които те произтичат да не са противоречащи на императивни правни норми, на добрите нрави(като се съобрази и законовият критерий за валидност) и да не са неравноправни клаузи от потребителски договор.

Претенцията в случая е за главница от 400лв., неплатено възнаграждение за услугата17,30лв., при пълна уговорена цена на същата от 20,42лв. и мораторна лихва за забава в размер 1983,89лв., за периода от 21.06.22г. до подаването на заявлението в съда, като предмет на настоящото производство са само отказаните лихви.

Според състава на съда искането за издаване на заповед по чл.410 от ГПК за горните е основателно, т.к. се твърди не само сключването на договор за кредит,но и усвояването на кредита, а също неизпълнение на задължението за връщането му. Освен това, съотнесено към размера на заявения по делото заем от 400лв., възнаграждението от 20,42лв., възприето от страните по кредита не е нито противоречащо на императивна правна норма, нито на обществения морал, нито пък клаузата е създадена с цел злепоставяне интересите на потребителя.Претенцията по делото е за сума по-малка по размер от договорената между 4 страните,следователно е дължима.

Мораторната лихва също следва да бъде присъдена за посочения в заявлението период(от 21.06.22г.), т.к. се твърди неизпълнение на дълга още от първата вноска, с падеж на 20.06.22г. Обезщетението се твърди на база законната лихва за забава, визирана в чл.10 от ЗЗД, поради което и не следва да бъде отказвана на основание чл.411,ал.1,т.2 и 3 от ЗПК.