Решение № 2023 от 05.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2023 гр. София, 05.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на шести март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Виктория Мингова при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20231100504292 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника Е. П. Ж. срещу решение от 07.02.2023 г. по гр.д. №74305/2021 г. на Софийския районен съд, 177 състав, с което е допуснато извършването на делба между И. Б. К. и Е. П. Ж. по отношение на следния съсобствен между тях недвижим имот – апартамент №36, находящ се в гр. София, община Столична, ж.к. „*******, състоящ се от: две стаи, кухня и сервизни помещения, със застроена площ от 62,41 квадратни метра, при съседи на апартамента: стълбище, двор, двор и апартамент №35, заедно с прилежащото избено помещение №65, без описана квадратура по документ за собственост, при съседи на избеното помещение: коридор, двор, мазе №64, заедно с 0,836 %, идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху припадащата се част от терена, върху който е построена сградата при квоти: 1/2 идеална част за И. Б. К. и 1/2 идеална част за Е. П. Ж., и е отхвърлен предявеният от Е. П. Ж. срещу И. Б. К. иск с правно основание чл.124 ал.1 ГПК вр. чл.78 ал.1 ЗС за признаване за установено, че Е. П. Ж. е изключителен собственик на следния недвижим имот – апартамент №36, находящ се в гр.

София, община Столична, ж.к. „*******, състоящ се от: две стаи, кухня и сервизни помещения, със застроена площ от 62,41 квадратни метра, при съседи на апартамента: стълбище, двор, двор и апартамент №35, заедно с прилежащото избено помещение №65, без описана квадратура по документ за собственост, при съседи на избеното помещение: коридор, двор, мазе №64, заедно с 0,836 %, идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху припадащата се част от терена, върху който е построена сградата.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочи, че първоинстанционният съд не е анализирал условията, при които е започнала да свои процесния апартамент, не е обсъдил правилно показанията на разпитаните по делото свидетели и представените по делото писмени доказателства. Поддържа, че по делото е 1 установено, че от 2009 г. в нейна полза е започнала да тече придобивна давност, като ищецът не е предприел никакви действия за прекъсването и. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение, да уважи предявения установителен иск за собственост и да отхвърли предявения иск за делба. Претендира разноски.

Въззиваемата страна И. Б. К. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно по следните съображения:

От представения по делото нот. акт за покупко-продажба на недвижим имот №1, т.І, н.д. №1/17.01.2001 г. на нот. Р.Т. се установява, че Б.П.К. и М.П.К. са продали на Е. П. К.а и И. Б. К. следния свой собствен недвижим имот, а именно: апартамент №36, находящ се в гр.

София, жк. „******* със ЗП от 62,41 кв.м., заедно с избено помещение №65 и 0,836% ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху припадащата се част от терена.

По делото е представен нот. акт за учредяване на договорна ипотека №142, т.ІІ, н.д.

№325/17.05.2005 г. на нот. Ксения Белазелкова, от който се установява, че Е. П. К.а и И. Б.

К. са учредили в полза на кредитора „Българска пощенска банка“ АД за предоставения им кредит договорна ипотека върху следния недвижим имот, а именно: апартамент №36, находящ се в гр. София, жк. „******* със ЗП от 62,41 кв.м., заедно с избено помещение №65 и 0,836% ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху припадащата се част от терена.

От представеното решение №ІІІ-5-26/02.02.2009 г., постановено по гр.д. №4768/2007 г. по описа на СРС, 85 състав, влязло в сила на 24.02.2009 г., се установява, че е прекратен сключеният на 03.06.2989 г. брак между Е. П. К.а и И. Б. К., като ползването на семейното жилище, находящо се в гр. София, жк. „******* ап.36, е предоставено на съпругата Е. П.

К.а.

Представена е искова молба с вх. №45902/08.09.2008 г., по която е образувано гр.д.

№26987/2008 г. по описа на СРС, 39 състав, с която И. Б. К. е предявил срещу Е. П. К.а искове с правно основание чл.31 ал.1 ЗС и чл.86 ЗЗД за заплащане на сумата от 2970,00 лв., представляваща обезщетение за лишаване от право на ползване върху собствения му недвижим имот – апартамент №36, находящ се в гр. София, жк. „******* за периода 03.12.2007 г. – 03.09.2008 г. и съответната лихва за забава. От представеното определение от 28.01.2011 г., постановено по гр.д. №26987/2008 г. по описа на СРС, 39 състав, влязло в сила на 01.03.2011 г., се установява, че производството по делото е прекратено на основание чл.231 ал.1 ГПК.

Представена е искова молба, вх. №61743/09.12.2009 г., с която Е. П. Ж. е предявила 2 срещу И. Б. К. иск с правно основание чл.29 ал.3 СК – за определяне на по-голям дял в размер на 9/10 ид.ч. от общото съпружеско имущество – апартамент №36, находящ се в гр.

София, жк. „******* и дворно място и жилищна сграда в гр. Силистра. От представеното решение №ІІІ-89-7/07.02.2013 г., постановено по гр.д. №15009/2009 г. по описа на СРС, 89 състав, се установява, че е отхвърлен предявеният Е. П. Ж. срещу И. Б. К. иск с правно основание чл.29 ал.3 СК.

Представена е още искова молба с вх. №52458/30.11.2011 г., по която е образувано гр.д. №52633/2011 г. по описа на СРС, 76 състав, с която Е. П. К.а е предявила срещу И. Б.

К. иск с правно основание чл.34 ЗС за делба на съсобствения им недвижим имот – апартамент №36, находящ се в гр. София, жк. „******* От представения протокол от о.с.з., проведено на 18.03.2013 г. по гр.д. №52633/2011 г. по описа на СРС, 76 състав, се установява, че с определение, влязло в сила на 25.03.2013 г., производството по делото е прекратено на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК.

Представено е извлечение от банкова сметка на Е. П. Ж. за периода 01.04.2008 г. – 05.04.2022 г.

От показанията на свид. Ц.Й. се установява, че ищецът живее в гр. Стокхолм, като при идването му в България го е придружавала и многократно е чувала, че ищецът моли ответника да достъп до общото им жилище в жк. „Хаджи Димитър“, за да не търси хотел, в който да отседне, но тя винаги е отказвала, тъй като не било удобно. Свидетелят сочи още, че ищецът няма ключ от процесното жилище и от 2016 г. многократно е искал достъп до апартамента.

Други относими доказателства не са ангажирани.

Е. П. К.а и И. Б. К. се придобили по силата на възмездна правна сделка – договор за покупко-продажба, собствеността върху процесния недвижим имот в режим на СИО. След прекратяване на брака помежду им имотът е останал в обикновена съсобственост между страните при равни квоти – от по 1/2 ид.ч.

Възражение за изтекла придобивна давност може да бъде уважено, когато са налице елементите на фактическия състав на чл.79 ал.1 ЗС по отношение на претендиращото лице и то установени при пълно и пряко доказване н процеса. За да се признае на едно физическо лице правото на изключителна собственост по отношение на един недвижим имот, разпоредбата на закона установява, че претендиращият следва да е упражнявал в период подълъг от 10 години фактическата власт по отношение на конкретната вещ (corpus), без противопоставяне от страна на титуляра на правото на собственост, както и да е демонстрирал по отношение невладеещия собственик на вещта поведение на пълноправен собственик (аnimus), т.е. поведение, което безсъмнено сочи, че упражнява собственическите правомощия в пълен обем единствено за себе си. Владението е законно, когато съдържа 6 признака: постоянно, непрекъснато, спокойно, явно, несъмнително и с намерение да се държи вещта, като своя собствена /чл.68 и сл. ЗС/.

Разпоредбата на чл.69 ЗС създава презумцията, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Съгласно ТР №1/2012 г. на ОСГК на ВКС , презумпцията на чл.69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си.

3

Презумпцията по чл.69 ЗС намира приложение само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си /решение №291/09.08.2010 г. по гр.д. №859/2099 г. на ІІ ГО на ВКС, решение№12/19.02.2014 г. по гр.д. №1840/2013 г. на ІІ ГО на ВКС, решение №115/28.10.2016 г. по гр.д. №977/2016 г. на ІІ ГО на ВКС, решение №77/18.06.2018 г. по гр. д. № 3229/2017 г. на II ГО на ВКС и др./.

Това разрешение важи и когато основанието за упражняване на фактическата власт е предоставяне ползването на семейното жилище след прекратяване на брака. В този случай съпругът, който живее в семейното жилище на посоченото правно основание, следва да демонстрира явно и категорично по отношение на бившия си съпруг, че променя намерението си и започва да владее за себе си /така решение №74 от 24.06.2015 г. на ВКС по гр.д. №6277/2014 г., I ГО/.

От събраните по делото доказателства не се установява категорично и несъмнено, че ответникът е владеела процесния недвижим имот за себе си и че е предприела действия, отричащи правото на бившия си съпруг-ищец върху имота, достигнали до неговото знание.

Упражняването на фактическата власт от страна на ответника върху процесния недвижим имот е продължила на основанието, на което е започнало – предоставено и ползване след прекратяване на брака, като същата е била държател на идеалните части на ищеца, поради което съдът счита за оборена презумпцията на чл.69 ЗС. За да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. От събраните по делото доказателства не се установи категорично и несъмнено, че ответникът е владяла процесния недвижим имот за себе си и че е предприела действия, отричащи правото на ищеца върху имота, достигнали до неговото знание. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Това е т.нар преобръщане на владението /interversio possessionis/, при което съсобственикът-съвладелец се превръща в съсобственик-владелец. Не се установи, че ответникът е извършила действия, с които е престанала да държи идеалните части от имота за другия съсобственик и е започнала да ги държи за себе си с намерение за своене, като тези действия са доведени до знанието на другия съсобственик. Завладяването частите на останалите и промяната по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. Не се установиха действия, които да отричат по явен и недвусмислен начин владението на ищеца. От показанията на разпитания по делото свидетел се установява, че след 2015 г. единствено ответникът е живяла в спорния недвижим имот, като е отказвала достъп на ищеца до имота. Личното ползване на имота и стопанисването му само по себе си не обективира намерение за владение на имота за себе си спрямо другите. Действително бившият съпруг не е посещавал процесния имот, не е разполагал с ключ от същия, тъй като същият е бил и длъжен да го напусне по силата на бракоразводното решение, но същият е предприемал достатъчно действия за защита правата му в съсобствеността върху имота - исканията за заплащане на обезщетение от лишавана на правото му на ползване върху имота. Това, че бившият съпруг не е посещавал процесния имот и не е разполага с ключ от същия само по себе си не може да обоснове извод за преобръщането на владението, доколкото определящо за последното е обективирането на промяната в субективното намерение на ответника да свои частта на бившия си съпруг.