Решение № 1813 от 26.11.2025, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1813 гр. Плевен, 26.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ана Ив. И. при участието на секретаря Галя Р. Николова като разгледа докладваното от Ана Ив. И. Гражданско дело № 20254430103148 по описа за 2025 година

Производството е образувано по предявени от М. Р. Г. с ЕГН ********** с постоянен адрес: *** против „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с ЕИК ***, гр.София район Младост 3, бул.Ал.Малинов №51 вх.А офис 20 иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 5107,53 лева, представляваща недължимо платена сума по процесния договор за заем, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателно изплащане.

Твърди се в обстоятелствената част на ИМ, че ищецът е сключил с ответното дружество на 07.12.2021 г. Договор № 1095788 за предоставяне на потребителски кредит, по силата на който получил кредит в размер на 5000 лева, и следвало да върне на дружеството сума в размер на 6750,00 лева, при ГПР 49.66 %,. Твърди, че съгласно чл.5 от Договора, кредитът се обезпечава с Поръчителство предоставено от “Multitude Bank” в полза на “Фератум българия” ЕООД. Излага, че при сключване на договора за потребителски кредит никъде в съдържанието на договора не е било посочено какъв е размерът на възнаграждението за предоставяне на гаранция. Сочи, че е платила възнаграждение по договора за гаранция в размер на 4950 лева.

Твърди, че към датата на ИМ е платила на ответника процесните суми. Счита ,че процесния договор е недействителен, тъй като в него не са посочени дължимите вноски по договора за поръчителство, нито пък било посочено в ОУ като възможност за повишаване на кредитоспособността и вероятността да бъде одобрен за кредит, а не като задължително условие за сключването му.

Сочи, че договора не е подписан нито с КЕП, нито с обикновен ел. подпис, поради което липсвало съгласие. Твърди и, че не е подписвала и договор за 1 поръчителство. Счита, че процесния договор е недействителен на основание чл.10, ал.1, вр.чл.22 от ДПК, тъй като не е спазена предвидената в закона форма. Счита, че същото се отнася и за договора за поръчителство. Навежда доводи, че договорът е недействителен, тъй като съгласно чл.22 ЗПК вр. чл.11 ал.1 т.10 ЗПК не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Твърди, че ответникът не е предоставил възможност за сключване на договора за кредит без да му бъде предоставен поръчител, за което събирал и допълнително възнаграждение. Счита, че тези разходи следва да бъдат включени в ГПР и, че ако бъдат включени същият ще надхвърли законовото ограничение. Счита, че същата сума следва да бъде включена в ГПР, тъй като е разход във връзка с предоставяне на кредита по см. на чл.19, ал.1 ЗПК. Посочва съдебна практика на СЕС, съгласно която когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Твърди, че с оглед изложеното, сключеният между страните договор за кредит се явява недействителен на основание чл.22 ЗПК вр. чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, в условията на евентуалност чл.26, ал.1 ЗЗД, вр.чл.22, ал.11, вр. чл.19 ЗПК. Поради изложеното моли съда да уважи предявения иск и да му присъди разноски.

В проведеното по делото о.с.з. ищецът не се явява и не се представлява.

В нарочна писмена молба депозирана преди о.с.з. процесуалният представител на ищеца моли съда да уважи депозираната искова молба като основателна и доказана, за което развива съображения. Претендира присъждане на разноски.

В едномесечния срок е постъпил писмен отговор, с който ответникът оспорва предявените искове. Твърди, че сключването на договор за поръчителство не е задължително условие за сключването на договор за кредит. Твърди, че Мултитюд банк е самостоятелно юридическо лице, а договорът за гаранция е отделно облигационно отношение. Твърди, че ищецът сам е избрал да сключи договор за поръчителство и след като е разбрал че дължи възнаграждение по договора за поръчителство е сключил договор за кредит. Излага, че договорът за гаранция е сключен с трето лице, което не е страна по делото и евентуалното му унищожаване няма да произведе правен ефект спрямо него. Сочи, че ищецът е завел исковете за прогласяване на договор за гаранция срещу ненадлежна страна, поради което моли съда да остави същите без разглеждане като недопустими.Оспорва твърденията, че са нарушени разпоредбите на чл.143 ЗЗП. Твърди, че договорът за поръчителство е възмездна услуга от трето лице. Порази изложеното моли съда да отхвърли предявения иск.

В проведеното по делото о.с.з. ответникът не изпраща представител.

В нарочна писмена молба моли съда да отхвърли предявения иск като 2 неоснователен и недоказан.

Съдът, като съобрази становищата на страните и представените по делото писмени доказателства, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

Не се спори между страните и се установява от приетото по делото заключение, че между ищцата като кредитополучател, и „Фератум България“ ЕООД, е сключен Договор №1095788/07.12.2021 г., с който договор на ищцата е предоставен паричен заем в размер от 5400,00 лева, със срок на заема до 06.01.2022 г. при лихва в размер на 1842,00 лева, и посочен ГПР от 49,66%.

Съгласно чл.5 от Договора, задължението по договора се обезпечава с поръчителство, предоставено от Фератум Банк в полза на кредитодателя.

Приобщен по делото е и Стандартния европейски формуляр, предоставен на ищцата преди сключване на договора.

Установява се от приобщения по делото Договор за гаранция / поръчителство/, че Фератум Банк като гарант иищцата по делото е сключен договор, по силата, на който гарантът е предоставил гаранция, като се задължава да обезпечи изпълнение на задълженията, произтичащи от Договора за Потребителски кредит срещу възнаграждение от 5258,00 лева.

Приобщени по делото са и ОУ към Договора за гаранция.

От заключението на ВЛ се установява, че: на 07.12.2021 г. е сключен договор №109578 мижду страните по делото с размер на кредита от 5400 лева, платими на 30 вноски с първа падежна дата 06.01.2022 г.; че сумата, която е следвало да бъде върната е в размер на 7242,00 лева, от които главница в размер на 5400 лева и 1842,00 лева – договорна лихва; че е сключен анекс от 13.04.2022 г. за сумата от 400 лева, като отпуснатия кредит е възлязъл на 4665,90 лева; че след анекса общата дължима сума по главницата била в размер на 5065,90 лева и се формирала от оставаща дължима главница по процесния договор и допълнително отпусната сума от 400 лева; че срокът за погасяване е 08.04.2023 г. с 12 месечни вноски; че ГЛП е 35%, а ГПР е 41,2 %; че на 08.12.2021 г. е сключен договор за гаранция между Фератум банк и ищцата с договорена такса за предоставяне на гаранция в размер на 5258,00 лева, която се разпределяла на всяка месечна вноска; че извършените плащания по договора са в размер на 12473,79 лева, от които: главница в размер на 5400,00 лева; договорна лихва в размер на 1799,26 лева; такси в размер на 140,00 лева; сума за поръчителство в размер на 5107,53 лева и такса за предсрочно погасяване в размер на 27,00 лева; че сумата от 0,79 лева е погасена служебно от страна на ответника и задължението по анекса и договора е погасено изцяло; че прилагайки нормативно установената формула реалният ГПР при включване на такса поръчителство ще е 249,86 %.

Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:

По процесният договор за заем, страни по договора са ищецът – като потребител по смисъла на §13, т.1 от ЗЗП /ищецът е физическо лице, което 3 използва заетата сума за свои лични нужди/, и ответникът - заемодател, като небанкова финансова институция – търговец по смисъла на §13, т.2 от ЗЗП.

Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл.9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума.

Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано усвоената сума по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на длъжника нужди, то следва да се приеме, че предоставените средства са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребител, а представеният договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 от ЗПК, който се подчинява, както на правилата на ЗПК, така и на чл.143 – чл.147б от ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи и се произнася служебно.

Съдът приема, че клаузата по чл.5 от договора за заем - установяваща задължение за обезпечение чрез поръчителство, е нищожна, на основание чл.21, ал.1 от ЗПК. Съобразно цитираната норма, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съдът намира, че уговорката, вменяваща задължение на заемателя да осигури обезпечение в кратък срок след сключването на договора - в рамките на същия работен ден, чрез осигуряване на поръчител с конкретно посочено /одобрено/ от кредитора лице, се явява и неравноправна, по смисъла на чл.143, ал.2, т.20 от ЗЗП. Така уговорено, това задължение всъщност дава единствената реална възможност за сключване на договор с определено от заемодателя лице, което от своя страна да определи допълнително възнаграждение. Съдът приема, че тази допълнителна сума представлява скрит разход по кредита и противоречи на добросъвестността в отношенията между страните /касае се и за недействителност на клаузата по чл.26, ал.1 пр.3 от ЗЗД/. Дължимото възнаграждение по договора за гаранция по същество противоречи и на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК, която предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Възнаграждението обаче не фигурира като разход в ГПР по кредита, за което сочи заключението по СИЕ. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Последицата от това противоречие е предвидено изрично в чл.19, ал.5 от ЗПК – клаузи в договор, надвишаващи определените по ал.4, се считат за нищожни.

4

В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49,66%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл.11, ал.1, т.10 ГПК и размерът му не надвишава максималния по чл.19, ал.4 от ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора за гаранция, което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК. По силата на §1, т.1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съдът приема, че възнаграждението в полза на гаранта е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора. В същото време, заемателят може да приема плащане, вместо гаранта, на възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Тази свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя, което се потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства. Съдът счита, че анализът на клаузите относно обезпечението на кредита, не подкрепят доводите за доброволност при избора на обезпечение, а от формулировката им става ясно, че за да бъде потребителят одобрен за отпускане на кредита, следва да сключи още и договор за предоставяне на гаранция с посочено от кредитора юридическо лице - гарант.