Определение № 2632 от 05.06.2025, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2632 гр. Варна, 05.06.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария К. Терзийска

Членове:

Диана К. Стоянова

Елина Пл. Карагьозова като разгледа докладваното от Мария К. Терзийска Въззивно частно гражданско дело № 20253100501116 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Окръжен съд е сезиран с частни жалби от адв. А. Д., проц. представител на В. И. (ищец), от „КРЕДИСИМО“ ЕАД (ответник) и от „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД (ответник) против Определение № 2482/24.02.2025 г. на ВРС по гр.д. № 20243110109094, постановено в производството по чл. 248 от ГПК, с които молбите и на трите лица за изменение на постановеното решение № 4702/27.12.2024 г., в частта за разноските, са оставени без уважение.

В частната жалба на адв. Д., проц. представител на ищцовата страна, вх.

№ при ВРС 18202/26.02.2025 г. са развити пространни аргументи, преповтарящи тези от молбата по чл. 248 от ГПК за необходимостта на адвоката да бъде присъдено възнаграждение за всеки воден иск, в минималния размер по Наредба № 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа, с ДДС, поради доказателства за регистрация на адвоката по ЗДДС и поради това, че в конкретния случай и в светлината на дадените разрешения по въпроса от СЕС и ВКС, отсъства оправдано основание съдът да присъди размер под минимално определения в Наредбата на ВАдвС.

В идентичните по съдържание частни жалби на «КРЕДИСИМО» ЕАД, вх.№ при ВРС 24475/18.03.2025 г. и на «АЙ ТРЪСТ» ЕООД, вх. № при ВРС 24481/18.03.2025 г. също се съдържат аргументи, преповтарящи молбите им по чл. 248 от ГПК, отправени пред ВРС за небходимостта, с оглед фактическата и правна сложност по спора, да се присъди едно общо възнаграждение в размер на 400 лева, платимо солидарно от двамата ответници, без ДДС, доколкото възнаграждението по чл. 38, ал.1, т.2 от ЗАдв за оказана безплатна правна помощ, било безвъзмездна доставка, необлагаема с ДДС.

Единствено ищцовата страна изразява позиция в отговор по жалбите на двамата ответници, в който развива контрааргументи на изложените от тях.

Правото на частна жалба е упражнено от всеки един жалбоподател в срок, при интерес от атакуване акта на ВРС, но по същество всяка от тях е неоснователна.

1

ВРС е постановил Решение № 4702/27.12.2024 г. по гр.д. № 20243110109094, с което е уважил изцяло две предявени установителни претенции от В. И., съответно против „КРЕДИСИМО“ ЕАД за прогласяване недействителността на

Договор за потребителски кредит

№

2995136/18.06.2024 г. и против „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД за прогласяване недействителност на Договор за поръчителство от 18.06.2024 г.

В първата инстанция, проц. представител на ищцата е представил списък по чл. 80 от ГПК, в който е поискал, за оказана безплатна правна помощ по чл.

38 ал.1 т.2 от ЗАдв, съдът да му присъди сума както следва: 1. По иска срещу „КРЕДИСИМО“ ЕАД – 904.50 лева с ДДС, при цена на иска 4537.56 лева; 2.

По иска срещу „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД – 639.68 лева с ДДС, при цена на иска 2206.78 лева.

Делото е приключило в едно съдебно заседание без явяване на коя да е от страните, включително адв. Д. за ищцата.

За да се произнесе по повдигнатия с жалбата на адв. Д. въпрос, съдът съдът зачита постановеното решение на СЕС по дело С-438/2022 г. и поспециално т.60, според което цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара /в частност Наредба № 1/2004 г., приета от ВАдвС/, не може да се счита за реална пазарна цена. Напротив, съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, което представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, е пречка именно за прилагането на реални пазарни цени.

В допълнение следва да се настои, че съгласно решението, при произнасяне по размера на разноските, които трябва да се присъдят за адвокатска защита съдът не е обвързан от размерите по Наредба № 1/2004 г. включително от чл. 2 ал.5 от същата и преценката за адекватния размер трябва да бъде направена по всяко дело конкретно като не се допуска дискредитиране на труда на адвоката и поставянето му в зависимост само от пазарни механизми, което може да доведе до влошаване качеството на предоставяната правна помощ.

Следва да се има предвид, че именно след постановяване на гореупоменатото решение на СЕС, бяха направени изменения на Наредбата (ДВ бр. 14/2025 г.) като чл. 2 ал.2 сочи, че в случаите по чл. 38 ал.2 от Закона за адвокатурата, съдът определя възнаграждение като се преценяват критериите по Наредбата, които са свързани с вземане предвид броя на исковете, включително дали искът е заявен като частичен, дължимост на възнаграждение за всяка инстанция, начин на начисляване на ДДС (при регистрирани, съответно нерегистрирани по ЗДДС адвокати), възнаграждение по дела с особена фактическа и правна сложност (чл. 2, ал.9 от Наредбата) и т.н., но дори и след измененията, съобразяването с посочените критерии, не означава, че съдът е задължен да отсъди поне минималния размер по Наредбата. Така или иначе, измененията са приети и в сила след релевантния за определяне разноските момент и не се съобразява.

Така, като се отчете отсъствието на фактическа и правна сложност на делото – еднотипни искове, по които е формирана константна съдебна практика, включително искова молба с еднотипни аргументи, които съдът констатира по всички искове на потребители ФЛ за недействителност на договори за кредит и поръчителство с финансови институции (извън банките), 2 на практика липса на спорни въпроси по делото заради изобилната практика на СЕС и ВКС по този вид дела, обичайно с предизвестен, както и в случая, положителен изход за ищеца, проведеното само едно съдебно заседание без явяване на коя да е страна по спора, налага се извода, че възнаграждение в размер на минималния по чл. 7 ал.2 т.3 от Наредба № 1/2004 г., би било несъразмерно високо при съобразяване на горепосочените критерии.

Що се отнася до аргумента по частната жалба, че неприсъждането на целия разход за адвокатската услуга би съставлявало дискриминация по отношение на адвоката на ищеца, както и накърняване на правото на труд с оглед разходите, които адвокатът генерира и необходимостта да формира печалба, следва да се има предвид, че съдът не ограничава тези права на адвоката. По тези конкретни спорове, с оглед характера на защитата, на практика цената на иска се явява ирелевантна касателно обема на работата, която процесуалният представител би извършил. Позоваването на недействителност на договора за потребителски кредит поради това, че ГПР не съдържа разходите, които го формират, че възнаграждението за гарант (поръчител) не е включено в ГПР и потребителят няма възможност да откаже предоставяне на поръчителство, с цитиране на относимата практика на СЕС, налагат процесуални действия по защита без значение стойността на конкретно предоставената сума по договора за кредит, която формира цената на иска. Така, на практика защитата би била една и съща като обем и при цена на иска до 1000 лева, за който Наредбата предвижда възнаграждение в размер на 400 лева, и при иск с цена, над 1000 лева, възнаграждението за което е определимо по реда на чл. 7 ал.2 т.2 и сл. от Наредбата.

ВРС е присъдил, за всеки иск възнаграждение в размер на 400 лева, върху което е начислил ДДС, което е съответно на предоставената адвокатска услуга.

Неоснователно ответниците претендират определените възнаграждения за двата иска да се редуцират до обща сума, при това без ДДС или да се присъди възнаграждение по всеки иск в размер на 200 лева без ДДС.

На първо място – сумата няма как да е дължима в условия на солидарност, при условие че с една искова молба са предявени два иска, всеки срещу различен ответник. Няма и как да се присъди сума, платима в условията на солидарност, при условие, че отсъства законово основание за такова разрешение в чл. 78 от ГПК. Редуциране на възнаграждението до 200 лева без ДДС за всеки иск е несъответно на обема положен труд и се явява неоснователно. И на последно място – оказването на безплатна правна помощ не е освободена доставка по ЗДДС, защото регистриран по ЗДДС адвокат е данъчно задължено лице като извършващо независима икономическа дейност срещу възнаграждение (чл. 3 ал.1 и ал.2 от ЗДДС). Дали възнаграждението е платимо от упълномощителя, или определено и възложено от съда за оказаната безплатна правна помощ е ирелевантно, защото получаването на възнаграждение определя доставката като възмездна и ДДС се дължи на датата на данъчното събитие (чл. 25 ал.4 от ЗДДС).

Поради изложеното по-горе, частните жалби са неоснователни и определението на ВРС, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.

Разноски не се следват на нито един от жалбоподателите за настоящото производство.

3

Водим от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 2482/24.02.2025 г., постановено по гр.д. № 20243110109094 по описа на ВРС.

Определението e окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4