Решение № 2563 от 17.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2563 гр. София, 17.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Елена И.а

Членове:

Иванина Ив. Пъстракова

Герасим Анг. Пенчев при участието на секретаря ПЕТЯ ИВ. МИЛЕВА като разгледа докладваното от Елена И.а Въззивно гражданско дело № 20241100505919 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение № 4 649 от 15.03.2024 г., постановено по гр.д.№ 7 153/2022 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 54 състав са отхвърлени в цялост като неоснователни предявените от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046 искове срещу М. И. Н., ЕГН ********** с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.153 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД – за осъждане на ответницата М. И. Н. да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД следните суми: 260,01 лева, представляваща цена на потребена в периода от м.05.2018 г. до м.04.2020 г. топлинна енергия в имот, представляващ апартамент, находящ се в гр.София, ул.****, при съседи по нотариален акт: от изток – С.М.П. и стълбище, от запад – калкан, 46,77 лева, представляваща обезщетение за забава, начислено върху цената за топлинна енергия за времето от 15.09.2019 г. до 17.01.2022 г., 6,00 лева, представляваща цена на предоставена в периода от м.01.2020 г. до м.04.2020 г. услуга „дялово разпределение, както и сумата от 1,06 лева, представляваща мораторна лихва върху цената на услугата за дялово разпределение за периода от 14.09.2019 г. до 17.01.2022 г., ведно със законната лихва върху главните вземания, считано от 14.02.2023 г. до окончателното им заплащане.

Със същия съдебен акт „Топлофикация София“ ЕАД е осъдена да заплати на основание чл.78, ал.3 ГПК във връзка с чл.38, ал.2 ЗА на адвокат В. Б. И. сумата 400,00 л е в а – възнаграждение за осъщественото от него безплатно процесуално представителство на ответницата в производството.

Решението е постановено при участие на трето лице – помагач на страната на ищеца „Техем Сървисис” ЕООД, гр.София.

Така постановеното съдебно решение е обжалвано от ищеца „Топлофикация София” ЕАД, гр.София. В жалбата се поддържа, че решението е неправилно, постановено при нарушение на материалния закон. Наведени са доводи, че от доказателствения материал е доказано, че за исковия период М. И. Н. има качеството на потребител на топлинна енергия относно процесния топлоснабден имот, като се 1 поддържа, че съставът на СРС неправилно е посочил недоказаност на качеството на собственик или вещен ползвател на ответницата. Отразено е и че чл.153, ал.1 от ЗЕ дава изрична дефиниция на понятието „потребител на топлинна енергия”, а тъй като по делото е безспорно, че няма заявление от етажната собственост за прекратяване на топлоснабдяването, то съгласно ал.3 на тази норма потребителите в сграда – етажна собственост, които прекратят топлоподаването в имотите си, остават потребители на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части.

Моли съда да отмени обжалваното решение на първоинстанционния съд и да уважи изцяло претенциите му, като му се присъдят и направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по жалбата – М. И. Н., гр.София в срока по чл.263, ал.1 ГПК не е депозирала писмен отговор на същата. С молба с вх.№ 135342 13.11.2025 г. е оспорила бланкетно жалбата като неоснователна. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение. Претендира присъждането на разноски по производството.

Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Техем Сървисис” ЕООД, гр.София не е взело становище по жалбата.

Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалвана част, както и че настоящият казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което следва да се обсъдят релевираните доводи относно неговата правилност.

Съдът е сезиран при условията на обективно съединяване с осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.153 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД.

Настоящият съдебен състав като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, напълно споделя изводите на първоинстанционния съд, с които е обоснована недължимостта на претендираните от ответницата М. И. Н. вземания за цена на доставена топлинна енергия за периода: м.05.2018 г. – м.04.2020 г. и на цената на услугата дялово разпределение за времето от м.01.2020 г. – м.04.2020 г. и на обезщетения за забава, начислени върху първата главница за периода от 15.09.2019 г. до 17.01.2022 г. и върху втората главница за времето от 14.09.2019 г. до 17.01.2022 г. в заявените размери, изведени при правилно установена по делото фактическа обстановка и приложение на релевантните правни норми, поради което на основание чл.272 ГПК, препраща към тях. В допълнение към същите съдът намира, че следва да бъдат добавени и следните съображения:

Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес, регламентирани с разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК, всяка страна в същия е длъжна при условията на пълно и главно доказване да установи обстоятелствата, на което основава своите искания – кредиторът, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или погасяват спорното право, което в случая не е направено от страна на жалбоподателя-ищец в хода на производството пред СРС.

Отношенията между доставчиците и потребителите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в Закона за енергетиката /ЗЕ/. Съгласно нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията след измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., действаща в 2 исковия период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия. Безспорно е в процеса, че ответницата по исковете като носител на ограничено вещно право на ползване върху апартамент, находящ се в гр.София, ул.****, на третия етаж на външното здание на етажна собственост „Археологически институт“, западно крило на зданието, с изложение към север и юг, при съседи вътре в зданието: от изток – С.М.П. и стълбище, от запад – калкан, съгласно нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу издръжка и гледане № 135, том V, рег.№ 16 056, дело № 833/12.11.2002 г. на нотариус в.б., попада в кръга на субектите по чл.153, ал.1 ЗЕ.

С ангажираните в хода на производството доказателства обаче не е установено от страна на ищцовото дружество, че в исковия период този имот и зданието, където се намира, са били топлоснабдени. От приложените от третото лице-помагач документи и изслушаната съдебно-техническа експертиза /СТЕ/, изготвена от вещото лице инж.м.т., се констатира, че същите се отнасят за адрес: гр.София, ул.****, вх.“А“ и ап.5 в последния, като от събрания доказателствен материал по делото не се установява идентичност на същите с процесния имот.

В подкрепа на горното е и констатацията на СТЕ, че определените от ФДР за аб.

№ 16525 суми за сградна инсталация са за отопляем обем от 260 м³, какъвто имот според представения на експерта от ТР „София“ „Списък на учрежденията и частните лица за разпределение на кубатурата“ няма на ет.3, където би следвало да се намира процесният апартамент. Такъв обем има на етаж 4 относно имот, собственост на д-р м.ч..

Обсъжданият въпрос във връзка с идентичността на имотите не се установява и от приложения констативен протокол от 13.08.2014 г., съставен от служители на „Топлофикация София“ ЕАД. Като частен свидетелстващ документ, несъдържащ неизгодни за издателя му факти, се ползват само с формална доказателствена сила, но не и с материална такава.

С оглед изложеното решаващият състав на СГС приема, чев патримониума на ответната страна в първоинстанционното производство М. Н. не са възникнали задължения за заплащане на цена на топлинна енергия и за услуга „дялово разпределение” относно заявения в исковата молба имот за процесния период от време.

Поради липсата на кумулативната даденост на елементите от фактическия състав на разпоредбата на чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД предявените искове на това основание по реда на чл.422, ал.1 ГПК срещу ответницата относно главните вземания в размери, съответно от: 520,03 лева – стойност на неизплатена топлинна енергия за периода от м.05.2018 г. до 04.2020 г. и 12,00 лева – стойност на услуга за дялово разпределение за периода от м.02.2020 г. до м.04.2020 г. се явяват неоснователни и като такива същите подлежат на отхвърляне.

При приетия изход на спора по отношение на търсените главници като неоснователни следва да се отхвърлят и претенциите по чл.86, ал.1 ЗЗД, тъй като тези задължения са акцесорни и се обуславят от съществуването на валидно, ликвидно и изискуемо главно вземане на кредитора, по отношение на чието изпълнение длъжникът да е изпаднал в забава, каквито в настоящата хипотеза не са налице.

Поради съвпадение на крайните изводи на настоящата съдебна инстанция с тези на първоинстанционния съд относно изхода на спора по заявените претенции, обжалваното решение като правилно следва да бъде потвърдено.

При приетия изход от разглеждането на делото на въззивника не се дължат разноски за настоящото производство на основание чл.78, ал.1 ГПК.

В полза на възиваемата страна е възникнало право на разноски по чл.78, ал.3 ГПК, но такива не следва да й се присъждат поради липсата на представени доказателства за извършването на разходи в хода на въззивното производство, а на възстановяване по разглеждания ред подлежат само действително направените разноски за защита. На процесуалния представител на въззиваемата страна не следва 3 да се присъжда възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗА, тъй като от същата реално не са осъществени никакви действия по защитата на М. Н. в производството пред СГС.

Воден от горното, Съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 4 649 от 15.03.2024 г., постановено по гр.д.№ 7 153/2022 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 54 състав.

Решението е постановено при участие на трето лице – помагач на страната на ищеца „Техем Сървисис“ ЕООД, гр.София. пр.1 ГПК.

Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4