Решение № 651 от 19.06.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 651 гр. Стара Загора, 19.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VI-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Таня Илкова при участието на секретаря Анастасия П. Балабанова като разгледа докладваното от Таня Илкова Гражданско дело № 20255530104164 по описа за 2025 година

Предявени са установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за обявяване на нищожност на Договор за потребителски кредит № 9733672004 от 07.12.2022 г., сключен между ищеца Ц. Б. С. и "ВИВУС.БГ" ЕООД, и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1 от ЗЗД.

Ищецът Ц. Б. С. от гр. Стара Загора, чрез пълномощника си, твърди в исковата си молба, че е сключил Договор за кредит № 9733672004/07.12.2022 с "ВИВУС.БГ" ЕООД, по силата на който получил сумата в размер на 900 лева, при ГПР 49.60%, годишен лихвен процент - 40.97%. Съгласно Договор за кредит № 9733672004/07.12.2022г. ищецът следвало да заплати и допълнителна услуга такса разглеждане в размер на 185.68 лева.

Твърди, че е бил добросъвестен и погасил договор за кредит № 9733672004/07.12.2022г., като заплатил сумата от 1116 лева, от която главница - 900 лева, лихва от 30.32 лева, и такса за разглеждане от 185.68 лева.

Счита, че договор за кредит № 9733672004/07.12.2022г. е нищожен, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради това, че бил сключен при неспазване на нормите на чл. 22 от ЗПК, а в условията на евентуалност, че допълнителната услуга „такса разглеждане“ по договор за кредит № 9733672004/07.12.2022г. е нищожна, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и поради това, че били 1 сключени при неспазване на нормите на чл. 33 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП, като съображенията за това са следните:

Сключеният Договор за кредит бил недействителен на специалните основания по чл. 22 от ЗПК., във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, тъй като не били посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му.

Липсвало изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целия срок за кредита, или е променлив. Визираната неяснота съществено ограничавала правата на ищеца и било основание за недействителност на Договор за кредит.

Наред с това разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК сочила, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочвали взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Годишният процент на разходите следвало да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислявало по специална формула. Спазването на това изчисление, давало информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В Договор за потребителски кредит била посочена само абсолютна стойност на ГПР.

Липсвало ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно били включени в него и как се формирал същият/. Съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които щял да стори и които били пряко свързани с кредитното правоотношение. Доколкото била предвидена дължимостта на допълнителни такси, не ставало ясно, дали същото е включено в ГПР, изобщо нямали никаква информация, какво точно било 2 включено в процента на ГПР, дали била само лихвата, дали лихва и други разходи, които е следвало да бъдат подробно описани. В случая, в договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсвала. Следвало да се има предвид, че ГПР било величина, чийто алгоритъм бил императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, било недопустимо. Тези съставни елементи обаче, оставали неизвестни, при което се създавали предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не ставало ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото била предвидена дължимост и на допълнителни такси. От изложеното не можело да се направи еднозначен извод, че разходите са включени при формиране на ГПР, нито че същите са изключени. Ето защо, не било ясно по какъв начин е формиран, неясни били както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формирало годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задавал допълнителни компоненти, които го оскъпявали, следвало по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях. Именно и поради това, Договор за потребителски кредит поради неспазване на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Наред с това, посочената годишна лихва в договор за кредит, не била ясно как точно се съдържала и как била изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителя бил поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. За да бъде спазена разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, следвало в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения паричен заем представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които заемателя щял да направи и които били отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на заемателя в положение, за да разбере действителния размер на ГПР, да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създавала задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР противоречал на изискването за яснота, въведено в чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК.

На следващо място, съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи / 3 лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/ , изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Съгласно § 1. Точка 1 от ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" били всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които били известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга бил задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита бил в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. С оглед цитираната разпоредба заплащането на сумата по допълнителните такси следвала да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като то било пряко свързано с договора за потребителския кредит, известно било на кредитора и се заплащало от потребителя. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи за неустойка се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г.

Наред с това посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2 ,т. 1 от Закона за защита на потребителите.

Посочва съдебна практика по дело С-453/10, С-377/14, дело С-448/17, дело С-344/14, дело С290/19, дело С-535/2020 год.

В случая следвало да бъде взета предвид и разпоредбата на чл. 22 ЗПК, която била приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично посочвала, че когато не били спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит бил изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените били и тези по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР. Въз основа на това договор за кредит № 9733672004 / 07.12.2022 следвало да се прогласи за недействителен.

4

По отношение на евентуалния ни иск за нищожност на клаузата „такса разглеждане“:

На първо място, счита, че така уговорената допълнителна такса е нищожна на основание чл. 10а, ал. 1 от ЗПК. Възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, била регламентирана в разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК (нов - ДВ, бл.35 от 2014 г, в сила от 23.07.2014 г.). Законът не допускал кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита - чл.10а, ал.2 ЗПК. Допълнителната такса по процесния договор, по своето естество, представлявала такси и услуги, свързани, както с усвояването, така и с управлението на кредита.

Услугата „такса разглеждане“, представлявала услуга с възможност за улеснената процедура за получаване на парични средства. Т.е тази услуга по своята същност представлявала дейност по усвояване на кредита и била в пряко нарушение на чл.10а от ЗПК.

Наред с това в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД бил налице именно, когато се нарушавал правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл е практика на ВКС/Решение№4/2009г. по т.д.

№ 395/2008г., Решение № 1270/2009г. по гр.д.№5093/2007г., определение № 877 по т. д. №662/2012 г. и др/. Такъв основен принцип бил добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, били да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.

Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип е чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение - чл. 8, ал. 2 и чл. 9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се правил от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.

Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл.

26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД се е достигало до значителна нееквивалентност на 5 насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищеца с цел извличане на собствена изгода на кредитора.

Когато била налице явна не еквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения. Или както било прието в решение № 452/25.06.2010г. по гр. д . № 4277/2008г. на ВКС, IV г.о. „понятието добри нрави предполагало известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се правил извод за нарушение, водещо до нищожност.

В настоящият случай, такава нееквивалентност между престациите била налице, тъй като сумата която се предоставяла по така уговорената допълнителна такса съставлявала допълнителна сума, която била в един значителен размер от общата сума на отпуснатия кредит. По този начин безспорно се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост.

На следващо място, счита, че така уговорената допълнителна такса била нищожна на основание чл. 143 ал. 1 от ЗЗП.

Така уговорената такса е във вреда на потребителя и не отговаряла на изискванията за добросъвестност и справедливост и водила до неравновесие в правата на страните, като по този начин била в ущърб на ищеца като потребител /чл.143 ал.1 ЗЗП/ . Посочените по- горе клаузи били неразбираеми и не позволявали на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора - чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП.