Решение № 2585 от 20.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2585 гр. София, 20.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20251100501322 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивната жалба подадена от Е. Д. М. срещу решение №

22090/05.12.2024г. постановено по гр.д. № 1730/2024г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 125 състав, с което е отхвърлен предявения от него иск срещу К. В. К. с правно основание чл.45 от ЗЗД за сумата от 10 000,00 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, за това, че в открито съдебно заседание, проведено на 17.5.2020г. по НОХД № 646/2015г. ответникът, в качеството му на свидетел, изнесъл по отношение на него неверни и клеветнически данни: че е разследван за престъпления по пътищата, на територията на Монтана, от 2003 до 2006г., че срещу него е водено разследване на тази територия, от полицай К. В. К., който разпоредил да се разследва и били изготвени документи затова, като по този начин личността му се криминализира, той никога не е ходил в Монтана, не знае за разследване, водено против него на тази територия, бил оклеветен, обиден, пред съдиите от СНС, прокурори, адвокати, обществеността и съпругата и дъщеря му.

В жалбата се твърди, че първинстанционното решение е незаконосъобразно и необосновано, като районният съд неправилно не е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е достигнал до погрешни фактически и правни изводи, че не е налице фактическият състав на деликта съответно е приел, че макар и отправени изброените в исковата молба думи и изявления спрямо ищеца не са нито обидни, нито клеветнически. Счита, че от доказателствата по делото неъмнено се установяват и неимуществените вреди, настъпили в правната сфера на ищеца и чието справедливо обезщетение е именно в размер на претендираната сума. Моли въззивната инстанция да отмени обжалваното решение в цялост и уважи предявените искове.

В срокът по чл.263 ал.1 от ГПК въззиваемата страна К. В. К. депозира писмен отговор, в който твърди, че доводите и оплакванията във въззивната жалба са неясни и общи, съответно 1 поддържа становището за правилност и обоснованост на първоинстанционния съдебен акт. Твърди, че твърдяния от ищеца деликт на 17.05.2020г. само поради сочената дата е ясно, че не е осъществен.

Липсват ангажирани доказателства, че на сочената дата ответникът е давал показания като свидетел, респективно е изложил клеветнически или обидни твърдения по отношение на ищеца.

Досежно разпита му като свидетел на 17.05.2017г., то от същия е видно, че свидетелят е отговарял на постановените му въпроси, като липсва приписване на престъпление извършено от М., а подробни показания за работата му като началник на полицейското управление в гр. Монтана.

Поддържа възражението си за погасяване по давност на претенцията за неимуществени вреди.

Моли решението на първоистанционният съд като правилно и законосъобразно да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с осъдителен иск, предявен от Е. Д. М. срещу К. В. К. с правно основание чл.45 от ЗЗД за сумата от 10 000,00 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, за това, че в открито съдебно заседание, проведено на 17.05.2017г. /след уточнение на исковата молба по дадени от въззивния съд указания по ред ана чл.129 ал.4 вр. ал.2 от ГПК /по НОХД № 646/2015г. ответникът, в качеството му на свидетел, изнесъл по отношение на него неверни клеветнически и обидни данни: че е разследван за престъпления по пътищата, на територията на Монтана, от 2003 до 2006г., че срещу него е водено разследване на тази територия, от полицай К. В.

К., който разпоредил да се разследва и били изготвени документи затова, като по този начин личността му се криминализира, той никога не е ходил в Монтана, не знае за разследване, водено против него на тази територия, бил оклеветен, обиден, пред съдиите от СНС, прокурори, адвокати, обществеността и съпругата и дъщеря му.

Съгласно чл. 45 ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.

Непозволеното увреждане – чл. 45 ЗЗД, се основава на нарушението на правната норма, изискваща от гражданите да не увреждат субективните права на другите физически или юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи на който са: 1 деяние /действие или бездействие/, 2. вредата, 3. противоправност на деянието, 4. вина и 5. причинната връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди.

Вината се предполага до доказване на противното – чл. 45 ал. 2 ЗЗД . Останалите елементи от фактическия състав се доказват при всеки конкретен случай, а доказването е в тежест на ищеца.

Основният обективен елемент от горепосочения правопораждащ фактически състав на деликтна отговорност е извършване на противоправно деяние т. е. такова действие или бездействие, което обективно да води до накърняване на защитен от закона правен интерес, субективно право или правнозначима ценност от категорията на естествените права.

Не е спорно и се установява от писмените документи представени по делото – протокол от проведено открито съдебно заседание по по нохд № 646/2015г. на Специализиран наказателен съд 2 от 17.05.2017г., че ответника К. В. К. е разпитан в качеството му на свидетел, като производството е водено за престъпление по чл.198 от НК като един от подсъдимите е бил ищецът Е. Д. М..

Основният спор между страните е дали при разпита си като свидетел и изричайки посочените в исковата молба изрази и думи от ответника по повод личността на ищеца е противоправно деяние, вследствие на което са причинени неимуществени вреди на ищеца свързани с негативни емоционални преживявания.

В Преамбюла на Конституцията на Република България достойнството на личността е въздигнато във върховен принцип. То според конституционните разпоредби – чл. 4 ал. 2 и чл. 32 ал.

1 се гарантира от държавата и всеки има право на защита срещу посегателствата, които го накърняват. Достойнството като присъщо на човешката личност, от което произтичат равните и неотменими права на всички членове на човешкото общество, е признато и в Преамбюла на Всеобщата декларация за правата на човека и на международни договори, по които България е страна – Международния пакт за икономическите, социалните и културните права и Международния пакт за гражданските и политическите права.

Наказателната отговорност за обида и клевета е една от юридическите гаранции, които осигуряват закрилата на достойнството на личността. Както обидата, така и клеветата засягат достойнството и доброто име на пострадалия. При обидата обаче деецът дава своя негативна оценка за личността на пострадалия под формата на епитети, квалификации, сравнения и пр., които по своето съдържание засягат честта и достойнството на адресата на същата информация и се обективират с такава цел. При клеветата не се дава личностна оценка на пострадалия, а се разпространяват позорни обстоятелства за честта му, които не са истински или му се преписва престъпление, което не е извършил.

Деликтната отговорност няма субсидиарен характер, поради което не е необходимо клеветата и обидата да са установени с влязла в сила присъда, за да се ангажира отговорността за обезвреда /решение № 242/06.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4431/2008 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 12/06.02.2013 г., по гр. д. № 449/2012 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО/.

В разпоредбата на чл. 39 ал. 1 от Конституцията е регламентирано правото на всеки да изразява мнение и да го разпространява чрез слово – писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин. Същевременно в ал. 2 на същия конституционен текст и в чл. 10 т. 2 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧОС) е предвидена възможност за допустимо ограничаване на свободата на изразяване на мнение с цел защита репутацията на другите.

От съществено значение е разграничаването на твърденията от мненията и оценките, също така и целта, с която определени злепоставящи твръдения са разпространени, ако впоследствие се окажат неверни.

В тази връзка важно е да се отбележи, че на проверка за истинност подлежат фактическите твърдения. В случай, че същите са неверни и позорят адресата, това може да послужи като основание за ангажиране отговорността на лицето, автор на изказването. Мненията и оценките от своя страна не подлежат на проверка за вярност, тъй като не представляват конкретни факти от обективната действителност, поради което те могат да ангажират отговорността на журналиста, само ако представляват обида.

В настоящят случай, видно от приписваното на ответника изявление, цитирано в горното изложение, липсват каквито и да са субективни и оценъчни изрази от страна на ответника по отношение личността на ищеца, поради което и липсва деяние, което да бъде квалифицирино като обида.

Т.е. не е налице първата от необходимите кумулативни предпоставки – противорправно деяние.

3

Относно разгласяване на клеветническа информация – злепоставящи твърдения, които са неверни или приписване на неизвършено престъпление.

На първо място, следва да се има предвид, че процесните изявления на ответника са дадени пред съд, в качеството му на свидетел, при информирана отговорност за наказателната отговорност, която носи за лъжесвидетелстване пред съд – чл.290 от НПК. На следващо място, видно от събраните по делото писмени доказателства – кадрова справка за ответника, както и справка от информационните масиви на МВР за криминални регистрации и данни срещу ищеца Е.

Д. М., се установява, че ответникът като служител на МВР, в сектор „Криминална полицаи“ в годините, заемал различни длъжности в сектора в ОДМВР-Монтана и София е дал информация за нещата, които са му станали известни при и по повод изпълнение на служебните му задължения и които напълно кореспондират със справката на л.143-145 от делото на СРС. Липсват изнесени конкретни злепоставящи факти, същите са обективни и по повод конкретни разследвания, срещи, беседи с различни лица, както липсват изявления, които да припсват извършено от Е. М. престъпление.

Изключително важно е да се посочи, че описаните изрази и думи в исковата молба, които ищецът твърди да са обидни и клеветнически не са дословен цитат от думите на ответника при разпита му като свидетел в открито съдебно заседание на 17.05.2017г. по нохд № 646/2015г. по описа на СНС /вж л.145-163 от делото на СРС/, а са перефразирани от ищеца и по начин, по който внушават друг смисъл и значение. На следващо място същите са извадени от контекста на изявлението на свидетеля, което е опит за внушение, че същите са обидни и клеветнически.

Предвид гореизложеното, настоящият състав счита, че липсва деяние, което от обективна страна да съставлява противоправно поведение и което обосновава неоснователност на предявения иск по чл. 45 ЗЗД, без да е необходимо обсъждане наличиено на останалите предпоставки.

За пълнота на изложението и дори и да се приеме, че е налице противоправно и виновно поведение от страна на ответника /което настоящият състав категорично не споделя/, основателно е и своевременно релевираното от ответника възражение за погасяване по давност на прететнцията на ищеца да вреди от деликт, сочен като извършен от ответника на 17.05.2017г.

Като юридически факт погасителната давност е период от време, през който носителят на правото бездейства. Съгласно нормата на чл. 110 от ЗЗД, с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Сред вземанията, погасявани с общата петгодишна давност спадат и тези, произтичащи от непозволено увреждане с уточнението, че за вземания от непозволено увреждане давността почва да тече от откриването на дееца /така чл. 114 ал. 3 от ЗЗД /.В случая самоличността на деликвента -ответник е била известна на ищеца към момента на извършване на деянията и от който момент е започнала да тече давността – 17.05.2017г., тъй като ищецът е присъствал в откритото съдебно заседание, дори е задавал въпроси на ответника в качеството му свидетел /ищецът - подсъдим/, като до датата на подаване на исковата молба - 03.01.2024г. е изтекла 5-годишната давност /вкл.и при съобразяване на спирането на давността за период от два месеца и седем дни считано от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г.-общо два месеца и 7 дни съобразно разпоредбите на чл. 3 т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците /ЗМДВИП/, вр. пар. 13 от ПЗР на Закона за изменение и допълнение на Закона за здравето /ДВ, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г. /.