Решение № 1336 от 23.03.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1336 гр. Пловдив, 23.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър М. Милев при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Петър М. Милев Гражданско дело № 20245330117720 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Образувано е по искова молба, подадена от Ц. Д. Й., ЕГН **********, с адрес в гр. ****************, против „Вива Кредит“ АД, ЕИК 207343548, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Люлин 7, бул.

„Джавахарлал Перу“ № 28, бл. АТЦ „Силвър Център“, ет. 2, офис 73Г, с която се иска прогласяване нищожността на клаузата, обективирана в чл. 4, ал. 2 от Договор за паричен заем № ******* от 10.05.2024 г. и предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 211,97 лв.

В исковата молба се твърди, че страните са сключили договор за паричен заем, по силата на който ответникът е отпуснал заем на ищеца в размер на 1 100 лв., който следвало да бъде върнат при лихва от 40,32% и годишен процент на разходите – 50,01%. Твърди се, че съгласно чл. 4, ал. 1 от договора потребителят следвало да предостави поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител, а именно: едно физическо лице, които да отговарят кумулативно на следните условия: да е навършило 21 годишна възраст, да работи по безсрочен трудов договор, да има минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000лв., през последните 5 години да няма кредитна история в ЦКР към БНБ или да има кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни", да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството на заемател.

Поддържа се, че съгласно чл. 4, ал. 2 от договора при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение потребителят дължи неустойка на кредитора в размер на 211,97лева, която той следва да престира разсрочено 1 заедно с погасителната вноска, към която се кумулира месечна вноска за неустойка.

Излагат се твърдения, че ищецът усвоил заема, не е заплатил сумата по процесния договор, включително и за неустойката, понеже счита, че тази клауза е недействителна.

Излага се, че недобросъвестно и в ущърб на потребителя ответникът като небанкова финансова институция е поставила изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл.

19, ал. 4 от ЗПК. Твърди се, че неустойката е загубила присъщата си обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, както и защото същата е близо 50% от заетата сума.

Сочи се, че е предвидено неустойката да се кумулира към погасителните вноски като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита и създава единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което е в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави.

Излага се, че неустойката е договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и е излязла извън присъщата й обезпечителна функция.

Поддържа се, че неустойката представлява разход по кредита и с прикриването й като неустойка се заобикаля ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Отправено е искане за присъждане на разноските по делото и за адвокатски хонорар при условията на чл. 38, ал. 2 от ЗА.

В срока за отговор по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който оспорва предявения иск както по основание, така и по размер.

Смята се, че неустойката не противоречи на добрите нрави, както и че притежава обезщетителна функция.

Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение и същото да бъде намалено съгласно актуалната практика на СЕС, както и за недължимост на същото на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА поради липсата на предпоставките за прилагането му и поради злоупотреба с права по чл. 3 от ГПК, както и да не се начислява ДДС.

Съдът, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е положителен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД във връзка с чл. 21 във връзка с чл. 19, ал. 4 от ЗПК за прогласяване нищожността на клаузата за неустойка от договора.

В тежест на ищеца е да докаже сключването на договор за паричен заем, уговорка за неустойка и основанията за нищожност на клаузата за неустойка.

В тежест на ответника е да докаже възраженията си в отговора на исковата молба.

Съдът следва да отдели като безспорни следните факти и обстоятелства по делото: страните са сключили Договор за паричен заем № 2

******* от 10.05.2024 г., в чл. 4, ал. 2 от договора е уговорена неустойка в случай на непредставяне на едно от двете посочени обезпечения.

По фактите:

Между страните е сключен Договор за потребителски кредит, с който на потребителя е предоставен заем в размер на 1 100 лв., който последният се е задължил да върне на 22 седмични вноки. В договора е посочен лихвен процент по заема – 40,32% и годишен процент на разходите (ГПР) – 50,01%. В чл. 1, ал. 3 е уговорена такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на кредит в размер на 317,90 лв. Посочената обща сума за плащане по договора е 1 524,05 лв.

В чл. 4, ал. 1 от договора е уговорено, че потребителят се задължава в тридневен срок от усвояване на сумата по договора да предостави в полза на кредитора обезпечение под формата на физическо лице поръчител или банкова гаранция в полза на кредитодателя. Ако потребителят не изпълни това си задължение в срок, то същият дължи неустойката по чл. 4, ал. 2 от договора в размер на 211,97 лв.

По правото:

Доколкото ищецът не обосновава интерес от кумулативното разглеждане на исковете за нищожност, нито определена поредност, следва да се приеме, че основанията са предявени в условията на алтернативност.

Размерът на неустойката (една пета от главницата по кредита и два пъти повече от възнаградителната лихва) и характерът на самото неизпълнение, за което се предвижда неустойката – непредоставяне на обезпечение по договор за потребителски кредит, при това в кратък срок – в тридневен срок от усвояване на кредита по договора, определят уговорената неустойка като накърняваща добрите нрави. Клаузата предвижда плащане на парична сума, която не съответства на очакваните вреди. Възможно е длъжникът да изпълни паричните си задължения по връщане на заетата сума и възнаградителната лихва, макар и без да е предоставил обезпечение по заема, но въпреки това ще дължи неустойка – каквито са и фактите по настоящия казус. В този случай без реални вреди за кредитора, същият би се обогатил със сумата за неустойка.

Следователно, при непредставяне на обезпечение и последвало изпълнение по договора, за кредитора по договора не биха настъпили никакви вреди. При неизпълнение на договора вредите за кредитора биха се изразили само в дължимите и неплатени суми, а не в обстоятелството, че е лишен да ги търси от имуществената сфера и на поръчителя или на гарантиращата банка.

Липсата на обезпечение е свързано единствено с по-големия риск, който кредиторът поема при отпускане на заема. Но дължимостта на парична сума от длъжника за носене на кредитния риск от кредитора не може да се квалифицира като обезщетение за вреди, каквато е присъщата функция на неустойката. Такова задължение има характер на възнаграждение за поетия риск. Ето защо предвиждането на неустойката при тези условия и за неизпълнение на посоченото задължение няма обезщетителна функция, а възнаградителна.

Поради изложеното съдът счита, че уговорената неустойка излиза извън присъщата й функция да обезщетява при неизпълнение и действително съставлява допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на необезпечен кредит, поради което клаузата е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, тъй като накърнява добрите нрави. Преценката дали 3 да отпусне кредита без обезпечение, следва да е на кредитора, а възможността да се предостави такова по време да договора следва да се отразява в размера на възнаградителната лихва, тъй като кредиторът може да поиска по-високо възнаграждение, когато рискува повече и обратно.

В гореизложения смисъл е и съдебната практика на Окръжен съд – Пловдив: Определение № 2942 от 13.12.2023 г. по ВЧГД № 3132/2023 г.;

Определение № 2732 от 22.11.2023 г. по ВЧГД № 2887/2023 г.; Определение № 2227 от 27.09.2023 г. по ВЧГД № 2235/2023 г.; Определение № 1721 от 12.07.2023 г. по ВЧГД № 1726/2023 г.; Определение № 1708 от 11.07.2023 г. по ВЧГД № 1818/2023 г.

Доколкото исковете подлежат на уважаване на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, не е настъпила процесуалната предпоставка за разглеждане на останалите алтернативно предявени основания за нищожност на клаузата.

По разноските:

При този изход на делото разноските следва да бъдат възложени на ответника. Ищецът има право на разноски за заплатената държавна такса в размер на 50 лв. Процесуалният представител на ищеца е отправил претенция по чл. 38, ал. 2 от ЗА да му бъде присъден адвокатски хонорар за оказаната безплатна правна помощ на ищеца като негов близък. Ответникът с отговора на исковата молба от 29.11.2024 г. е направил възражение за прекомерност на адвокатския хонорар, като е навел твърдения за това, че ищецът не е материално затруднено лице, че е налице злоупотреба с право, да не се присъжда ДДС на адвоката, както и възнаграждението да се определи под минимума по наредбата. С последваща молба от 21.02.2025 г. ответникът е направил възражение за прекомерност на адвокатския хонорар, като моли същият да бъде намален до минимума по Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. С оглед последователността на изявленията на ответника и тяхната противоречивост, а и предвид приложения договор за правна помощ, в който е уговорено, че ищецът е близък на адвоката, съдът намира, че следва да се произнесе по последното заявено от ответника възражение, като го счита за най-актуално, а по първоначалните ответникът е десезирал съда да се произнася.

Минималното адвокатско възнаграждение, посочено в чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, приложима в редакцията към датата на сключване на договора за безплатна правна помощ (тъй като договорът няма записана дата, съдът приема, че достоверната му дата е тази, на която е представен в съда – 15.10.2024 г.), което се дължи по иска, е 400 лв. В тази връзка и предвид последното възражение от ответника съдът намира, че следва да присъди 400 лв. адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния представител на ищеца за осъществената защита.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Вива Кредит“ АД, ЕИК 207343548, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.

Люлин 7, бул. „Джавахарлал Перу” № 28, бл. АТЦ „Силвър Център“, ет. 2, офис 73Г, по предявения от Ц. Д. Й., ЕГН **********, с адрес в гр.

4

****************, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД , че е нищожна, поради накърняване на добрите нрави, уговорката в чл. 4, ал.

2 от Договор за паричен заем № ******* от 10.05.2024 г., сключен между страните по делото, и предвиждащ заплащане на неустойка в размер на 211,97 лв. поради неизпълнение на задължението по договора за представяне на обезпечение в определен срок.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК „Вива Кредит“ АД, ЕИК 207343548 да заплати на Ц. Д. Й., ЕГН **********, сумата в размер на 50 лв. – сторени разноски в производството.

ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА „Вива Кредит“ АД, ЕИК 207343548 да заплати на адв. С. Н., към АК – Пловдив, с адрес: гр.

****************, сумата в размер на 400 лв. – адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство по делото.

Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС – Пловдив в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.