Решение № 4313 от 14.09.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4313 гр. Пловдив, 14.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XХVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росица Ил. Василева при участието на секретаря Соня Ил. Букова като разгледа докладваното от Росица Ил. Василева Гражданско дело № 20265330101013 по описа за 2026 година намира следното:

Производството по делото е образувано по искова молба на П. В. Х., ЕГН **********, с адрес: **********, чрез адв. Д. Б. от АК-*****, против „София Комерс Кредит Груп“ АД, ЕИК 175302519, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Васил Калчев“ № 58, офис 6, с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника „София Комерс Кредит Груп“ АД да заплати на ищцата П. В. Х. сумата в размер на 5,00 евро, представляваща недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит от 14.10.2022 г., сключен между страните, ведно със законната лихва за забава върху посочената сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 06.02.2026 г., до окончателното изплащане на вземането.

В исковата молба се твърди, че на 14.10.2022 г. между страните е сключен Договор за паричен заем, по силата на който ответното дружество е предоставило на ищцата сумата в размер на 900,00 лв. Сочи се, че процесният договор за заем е недействителен, тъй като не са спазени изискванията на чл.

10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1 от ЗПК. Към настоящия момент ищцата била заплатила по Договора сумата в размер на 2232,18 лв., която надвишавала многократно главницата. Поради това за ищцата съществувал правен интерес от предявяване на настоящия иск.

По гореизложените съображения ищцата моли за уважаване на предявения осъдителен иск. Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на 1 исковата молба от ответника „София Комерс Кредит Груп” АД, със становище за основателност на предявения иск. Признава, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит от 14.10.2022 г., както и че исковата сумата в размер на 5,00 евро е недължимо заплатена на ответника.

Поради изложеното ответникът моли съда да уважи предявения иск и да не се присъждат разноски в полза на ищеца.

В открито съдебно заседание ищцата П. Х. се представлява от адв. Д. Б., който поддържа исковата молба и моли исковата претенция да бъде уважена.

Претендира разноски.

В открито съдебно заседание ответникът „София Комерс Кредит Груп“ АД не изпраща представител.

С протоколно определение от 09.09.2026 г., постановено по делото, е допуснато на основание чл. 214, ал. 1 от ГПК изменение на размера на предявения осъдителен иск като същият е увеличен на сумата в размер на 660,17 евро, който размер е окончателен и краен размер на цялото съществуващо вземане.

Съдът, като взе предвид разпоредбите на закона, становищата на страните и събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.

Съгласно чл. 55, ал. 1 от ЗЗД , който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне.

Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт, а в случаите на унищожаемост - когато предаването е станало след прогласяването на унищожаемостта. Възможно е също предаването да е станало и без наличието на някакво правоотношение (в този смисъл т. 1 от ППВС № 1 от 28.05.1979 г. по гр.д. №1/1979 г.).

Следователно за уважаване на предявения иск с правно основание чл.

55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД в тежест на ищцата е да докаже, че е заплатила на ответното дружество сумата в размер на 660,17 евро над главницата по Договор за потребителски кредит от 14.10.2022 г., сключен между страните .

В тежест на ответника е да проведе насрещно доказване по този факт .

При доказване на плащането от страна на ищцата, ответникът следва да установи, че процесната сума в размер на 660,17 евро е заплатена на валидно правно основание.

В процесния случай страните не спорят и с обявения за окончателен доклад по делото на основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК са отделени като безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че на 14.10.2022 г. между страните е бил сключен Договор за потребителски кредит, 2 по силата на който ответникът е предоставил на ищцата сумата в размер на 900,00 лв. Не е спорно, че ищцата е усвоила изцяло заемната сума.

От заключението на извършена и приета съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от страните по делото, което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено от вещото лице, се установява, че предоставената на ищцата заемна сума по процесния договор за кредит е в размер на 900,00 лв., като останалите параметри на договора са следните: фиксиран годишен лихвен процент от 41,16 % и ГПР от 49,89 %, срок на кредита от 12 месеца, като заемната сума следва да бъде върната на 12 равни месечни вноски, всяка от които в размер на 92,75 лв. Общата сума за плащане по кредита, включваща главница и договорна лихва, е в размер на 1113,00 лв.

При непредоставяне на обезпечение по кредита ищцата дължи неустойка в размер на 795,00 лв, разсрочена на 12 вноски, всяка от които в размер на 66,25 лв. Посочено е, че към всяка от анюитетните вноски се добавя сума в размер от 66,25 лв. за неустойка, като по този начин общият размер на всяка погасителна вноска по кредита се равнява на 159,00 лв. Общият размер на всички плащания за погасяване на кредита с включена неустойка е в размер на 1908,00 лв., от които: 900,00 лв. – главница, 213,00 лв. – договорна лихва за целия срок на договора и 795,00 лв. – неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. Вещото лице е посочило, че общият размер на заплатената сума за погасяване на задълженията по процесния кредит е 2191,18 лв., като тази сума е разпределена от кредитора по пера на кредита, както следва: 900,00 лв. – главница, 213,00 лв. – възнаградителна лихва, 795,00 лв. – неустойка за непредоставяне на обезпечение и 283,18 лв. – неустойка за забавено плащане.

В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49,89 %, т.е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Посочените в договора годишен процент на разходите от 49,89 % и общата сума за плащане от кредитополучателя – 1113,00 лв. обаче не съответстват на действителните такива. В размера на ГПР не с а включени част от разходите по кредита, а именно неустойката при непредоставяне на обезпечение. Предвидената неустойка е в размер на 795,00 лв., която сума е в размер близък до предоставената заемна сума по Договора за кредит.

Задължението за неустойка представлява разход, който произтича от и е пряко свързан с Договора за кредит и съобразно чл. 19, ал. 1 от ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК следва да бъде включена при изчисляване на ГПР. Умишленото невключване н а задължението за неустойка в ГПР по Договора за кредит обуславя санкцията по чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 о т ЗПК, а именно недействителност на целия Договор за кредит.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.

7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Съгласно чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва (като това включва както възнаградителната лихва, така и законната лихва) или други разходи по кредита – такси, неустойки и т.н.

3

Предвид установената по делото недействителност на договора за кредит следва да намери приложение разпоредбата на чл. 23 от ЗПК.

Доколкото предоставеният кредит е в размер на 900,00 лв., което е чистата стойност на кредита, то горницата над тази сума до пълния заплатен размер от 2191,18 лв., равняваща се на 1291,18 лв. с равностойност 660,17 евро, се явява платена от ищеца при начална липса на правно основание и подлежи на връщане.

По гореизложените съображения съдът намира, че предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД е основателен и като такъв следва да бъде изцяло уважен.

Като законна последица от уважаване на исковата претенция се дължи поисканата от ищцата законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на вземането.

По разноските:

При този изход на правния спор, право на разноски има ищцата.

На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищцата следва да бъдат присъдени сторените от нея разноски в общ размер на 226,41 евро, от които:

26,41 евро за заплатена държавна такса и 200 евро - депозит за вещото лице за извършената съдебно-счетоводна експертиза.

В производството по делото ищцата е представлявана, на основание чл.

38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА), от адв. Д. Б. от АК-**** видно от представения договор за правна защита и съдействие (л. 3).

Процесуалният представител на ответника своевременно е релевирал възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК. Съдът намира, че при определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищцата следва да се отчете практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС).

В Решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, което е задължително на основание чл. 267 от ДФЕС за всички органи и субекти в държавите членки на ЕС, е прието, че според постоянната съдебна практика съгласно принципа на предимство на правото на Съюза, ако му е невъзможно да даде тълкуване на националната правна уредба, което да е в съответствие с изискванията на правото на Съюза, националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, е длъжен да гарантира пълното действие на изискванията на това право по отнесения до него спор, като при необходимост сам вземе решение да остави без приложение всяка национална уредба или практика, дори да е по-късна, която противоречи на разпоредба от правото на Съюза с директен ефект, без да е необходимо да иска или да изчаква премахването на тази национална уредба или практика по законодателен или друг конституционен ред. Разпоредбата на чл. 101, параграф 1 от ДФЕС има директен ефект в отношенията между частноправните субекти и поражда права за правните субекти, които националните съдилища трябва да охраняват. Ако национален съд установи, че ограниченията на конкуренцията, произтичащи от наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, не могат да се считат за присъщи на преследването на легитимни цели, националната правна уредба, която придава задължителен характер на тази наредба, би била несъвместима с чл. 101, параграф 1 от 4

ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДФЕС. В такъв случай този съд е длъжен да не приложи спорната национална разпоредба. Така в Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 е прието, че чл. 101, § 1 от ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Прието е още, че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС; при наличие на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 от ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.