Решение № 2263 от 11.05.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2263 гр. Пловдив, 11.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Диляна В. Славова при участието на секретаря Десислава В. Кръстева като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело № 20255330114397 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от А. Д. П., ЕГН **********, с адрес: *** против „Стик-кредит” АД, ЕИК 202557159, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б, с която е предявен иск с правна квалификация по чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК, с който се претендира да бъде прогласена нищожността на договор за потребителски кредит № *** от *** г.

В исковата молба се твърди, че на *** г. между страните бил сключен договор за потребителски кредит № ***, по силата на който на ищцата била предоставена сумата от 600 лева. Съгласно чл. 19, ал. 1 от договора, потребителят следва в срок от 3 дни от сключване на договора да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство в полза на кредитора или да предостави банкова гаранция, валидна най-малко 30 дни след падежа на последната вноска. Съгласно чл. 29, ал. 1, ако потребителят не изпълни задължението си за предоставяне на обезпечение, същият дължи неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение или сумата от 1701,12 лева. На ищцата била начислена сумата от 1701,12 лв., тъй като същата не е предоставила обезпечение.

Срокът на кредита е 24 месеца, фиксираният годишен лихвен процент е 36%, а ГПР – 42,58%. Счита, че процесният договор е недействителен на осн. чл. 22 ЗПК вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД, тъй като противоречи на законоустановените императивни правила. Договорът е нищожен на осн. чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. с чл. 22 ЗПК, тъй като ГПР в договора е посочен единствено като процент. Не е ясна методиката на формиране на ГПР, освен това е налице грешно посочен размер на ГПР, като се твърди, че действителният такъв ще е различен, доколкото в него не е включена начислената неустойка в размер на 1701,12 лв. Твърди се, че е налице заобикаляне на закона, като съгласно разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, при забава на потребителя, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава, а с процесната клауза за неустойка се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което 1 обаче не произтичат вреди. Клаузата за неустойка е изцяло неравноправна и нищожна на осн. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Също така тази клауза не е индивидуално уговорена, съгл. чл.

146 ЗЗП. Нарушено е императивното начало на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като ответникът не е включил в ГПР разходите за заплащане на неустойка в размер на сумата от 1701,12 лв. Излага, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща търговска практика“ по см. на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. Заявява, че в случая не е приложима разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и нищожността на посочената клауза по договора обуславя недействителността на целия договор. Ето защо и същият следва да бъде прогласен за нищожен. Твърди, че до настоящия момент, ищцата е платила сума в размер на 600,07 лева.

С оглед изложеното, моли за уважаване на предявения иск, като съдът признае за установено, че процесният договор за кредит е нищожен на осн. чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Релевира възражение за прекомерност на юрисконсултското/адвокатско възнаграждение в исковото произвоство. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е депозирал писмен отговор, с който оспорва предявените искове като неоснователни и недоказани.

Твърди, че договорът е валиден и отговаря на изискванията на ЗПК. Не е налице недействителност по смисъла на закона. Били спазени всички закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания при формиране на ГПР. Както в договора, така и в СЕФ било ясно какъв е неговия размер. ГПР е в размер на 42,58%, като същият не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което и не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Уговорената неустойка не е и не следва да бъде включена в ГПР. Кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. Неверни били твърденията, че неустойката представлява добавка към възнаградителната лихва.

Заявява, че с неустойката не се нарушава правилото на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Сочи, че към момента на сключване на договора потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Оспорената неустойка е действителна, освен това кредитополучателят е разполагал с 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което е получил още със СЕФ. Сочи, че условията за предоставяне на обезпечение са изпълнили, разумни и адекватни. Не е налице неравноправност по ЗЗП.

Заявява, че всички изложени твърдения за нищожност на договора и отделните му клаузи се оборват от факта, че ищецът е сключил общо четири договора, които съдържат уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. Не било налице и заблущаваща търговска практика и неравноправност.

Моли предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира разноски.

ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, 2-ри гр. състав, след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното:

Страните не спорят, а и от приетия по делото Договор за потребителски кредит № *** от ***г. се установява, че на ищцата е предоставена в заем сумата от 600 лева за срок от 24 месеца, при ГПР в размер на 42,58% и фиксиран годишен лихвен процент 36%. Съгласно чл. 19, ал. 1 от договора, потребителят следва в срок от 3 дни от сключването му да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство в полза на кредитора или да предостави банкова гаранция, валидна най-малко 30 дни след падежа на последната вноска. Съгласно чл. 29, ал. 1, ако потребителят не изпълни задължението си за предоставяне на обезпечение, същият дължи неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение или сумата от 1701,12 лева.

Като писмени доказателства по делото са приети Договор за кредит от ***г., Общи 2 условия към него и стандартен европейски формуляр по процесния договор.

Въз основа на така установените факти по делото, съдът достигна до следните правни изводи:

Между страните не е налице спор относно факта на сключване на процесния договор за паричен кредит, усвояването на сумата от 600 лева от ищцата, както и наличието на клауза предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 0,9% от стойността на отпуснатия кредит за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение или 1701,12 лева.

С оглед въведените от ищцата твърдения за нищожност на клаузата за неустойка, то съдът следва да изследва наличието, респ. липсата на основания за недействителност на същата.

Съгласно редакцията на Закона за потребителските кредити, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Ал. 2 на същия член посочва, че страни по договора са потребител и кредитор, като за потребител се смята всяко физическо лице, което при сключването на договор за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Кредитор е всяко физическо или юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките на своята професионална и търговска дейност. Предвид изложеното, съдът намира, че възникналото правоотношение между страните попада в приложното поле на ЗПК, като не са налице основанията за изключване на неговото приложение, посочени в чл. 4 на същия закон.

По отношение на възражението на ищеца за недействителност на клаузата за неустойка като противоречаща на добрите нрави, съдът намира следното:

В договора е предвидено задължение за обезпечаването му с поне едно от следните обезпечения: гарант/и, които да отговарят на условията предвидени в приложимите към договора Общи условия, както и с още едно обезпечение по избор на заемателя измежду ипотека върху недвижим имот; особен залог върху движимо имущество; банкова гаранция; ценна книга, издадена в полза на заемодателя. При непредоставяне на обезпечение е предвидена неустойка в размер на 0,9% от стойността на отпуснатия кредит за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение или 1701,12 лева.

С предвидената в договора неустойка се създават задължения, които се покриват от ГПР, като по този начин се надвишава изискването на чл. 19. ал. 4 от ЗПК. Налице е и противоречие с материалния закон - чл. 71 от ЗЗД, както и на чл. 33 от ЗПК. Съгласно цитираните разпоредби, когато длъжникът по двустранен договор не представи исканите от кредитора обезпечения, последния може да иска изпълнение на всички задължения по договора предсрочно. В процесния случай обаче същата има санкционен характер – натоварва кредитополучателя с допълнителни финансови разходи, което противоречи на материалния закон и заобикаля разпоредбата на чл. 33 от ЗПК, поради което е нищожна. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 42,58 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него, а и няма погасителен план, от който да са видни отделните елементи на 3 кредита като суми, а не в проценти. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин т я се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Нещо повече, предвидената неустойка е в размер надхвърлящ получената в заем сума и ако към разходите по кредита се включи и неустойката, то тогава размерът на ГПР ще надхвърли многократно посочения в договора.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на страните.

Разпечатката съдържа 27 от 37 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/ed105ae2-7e6c-4035-a64a-8c785f3cce35